МЕТОДЪТ НА СЕНТ БЬОВ

Марсел Пруст

web

Стигнал съм до момент или, ако предпочитате, намирам се в такова състояние, в което човек може да се страхува, че нещата, които най-много е искал да каже - или по липса на такива, ако отслабването на чувствителността, което е банкрут за таланта, не му позволява вече, поне тези, които са дошли по-късно, когато е стигнал дотам да не ги цени много в сравнение с този най-висш и свят идеал, но когато така или иначе не ги е прочел никъде, когато може да мисли, че няма да бъдат казани, ако не ги каже, и когато вижда, че се отнасят въпреки всичко до една, дори не толкова дълбока част от нашия дух, - вече не е в състояние наведнъж да ги изрече. Той вече се смята само за пазител, който може да изчезне всеки момент заедно с интелектуални тайни, които ще изчезнат с него. И би желал да попречи на инерционната сила на вътрешната леност, подчинявайки се на една чудесна заповед на Христос в евангелието на св. Иоан: "Работете, докато още имате светлината."¹ Струва ми се, че в този смисъл има какво да кажа върху Сент Бьов, пък и в случая много повече по повод на него, отколкото за самия него, искам да кажа неща, които може би са важни, и след като посоча в какво той греши, според мен, като писател и като критик, надявам се да успея да добавя във връзка с това, каква трябва да бъде критиката и какво е изкуството, още няколко неща, за които често съм мислил. Мимоходом, покрай него, както той толкова често е правил, ще го използвам като повод да говоря за някои форми на живота, да споделя няколко думи за някои от съвременниците му, за които също имам някакво мнение. И после, след като съм критикувал другите и изоставяйки Сент Бьов този път окончателно, ще се постарая да кажа какво щеше да бъде за мен изкуството, ако...²

*

"Сент Бьов е пребогат с изтънчени по природа разграничения, целящи възможно по-добре да посочат и най-финия нюанс. Той умножава любопитните подробности с цел да умножи гледните точки. Индивидуалното и особеното е онова, което го интересува, и върху тези педантични изследвания издига определен Идеал като естетическо правило, благодарение на което заключава и ни принуждава да заключаваме."

Тази дефиниция и тази похвала на метода на Сент Бьов съм взел от статията на г-н Пол Бурже, тъй като дефиницията беше кратка и похвалата авторитетна. Но бих могъл да цитирам и много други критици. Създал естествената история на духа, обърнал се към биографията на човека, към историята на рода му, към всички негови особености, интелигентността на творбите му и природата на гения му, ето какво всички признават като негова оригиналност, това е и което самият той е признавал, за което впрочем е имал право. Самият Тен, който е мечтаел за една естествена история на духа, по-систематична и по-добре кодифицирана, и с когото впрочем Сент Бьов не е бил съгласен по въпросите на расата, не казва нещо друго в похвалата си на Сент Бьов. "Методът на г-н Сент Бьов е не по-малко ценен от творчеството му. В това той беше откривател. Той внесе в духовната история методите на естествената история.

Той показа как трябва да се приложат, за да се познае човекът; той посочи серия последователни среди, които формират индивида и които трябва поотделно да се изследват, за да го разберем; най-напред расата и потеклото, които често могат да се различат чрез проучване на бащата, майката, сестрите или братята; после началното образование, домашното обкръжение, влиянието на семейството и на всичко, което оформя детето и юношата; по-късно първата група забележителни хора, в чиято среда човек израства, литературният кръг, към който принадлежи. Тогава идва ред на проучването на така формирания индивид, изследването на признаците, които разкриват истинската му същност, противопоставянията и сближаванията, които издават основната му страст и специалната му духовна склонност, с една дума, анализът на самия човек, следван във всичките му заключения, през и въпреки тези маскировки, които литературното поведение или предразсъдъкът на публиката никога не пропускат да изпречат пред очите ни, скривайки от погледа ни истинското лице."

Само е добавил: "Този вид ботанически анализ, практикуван върху човешките индивиди, е единственият начин да се приближат науките за духа до позитивните науки и просто трябва да се приложи към хората, епохите, расите, за да се сдобием с плодовете му."

Тен е казал това, защото интелектуалистката му концепция за реалността изключва истина извън науката. Тъй като все пак е имал вкус и се е възхищавал на различни проявления на духа, за да обясни стойността им, ги е разглеждал като съпътстващи науката (вж. предговора към Интелигентността). Смятал е Сент Бьов за инициатор, за "забележителен за времето си", за почти открил метода си у него, Тен.

Но философите, които не са могли да открият това, което съществува реално и независимо от всяка наука в изкуството, са задължени да си представят изкуството, критиката и т.н. като науки, където предшественикът е неминуемо по-малко напреднал от онзи, който идва след него. Но в изкуството няма (поне в научния смисъл) инициатор, предтеча. Всичко в човека³, всеки човек започва наново, за своя сметка, артистичния или литературен опит; и творбите на предшествениците му не представляват, както в науката, една придобита истина, от която се възползва идващият след тях. Един гениален писател днес трябва всичко да направи. Той не е много по-напреднал от Омир.

Но каква полза впрочем да споменаваме имената на всички онези, които в това виждат оригиналността, превъзходството на метода на Сент Бьов? Просто трябва да оставим думата на самия него:

"Хората от Античността не са разполагали с достатъчно средства за наблюдение. Да стигнем до човека, взимайки произведенията им в ръка, в повечето случаи е невъзможно при действително Античните, при тези, от които са ни останали само наполовина изпочупени статуи. Следователно сме ограничавани да коментираме произведението, да му се възхищаваме и през него да си представяме автора и поета. По този начин можем да възстановим фигурите на поети или философи, бюстовете на Платон, на Софокъл или на Вергилий, с едно чувство за висок идеал; това е всичко, което позволява състоянието на знанията, непълни, оскъдността на източниците и липсата на средства за информация и възстановяване. Една голяма и непреодолима в повечето случаи река ни отделя от великите хора на Античността. Да ги поздравим от нашия бряг.

При Модерните е съвсем различно. Критиката, която настройва метода си съобразно средствата, тук има други задължения. Да познава и все по-добре да познава човека, особено ако този човек е забележителен и прочут, това е важна задача и не бива да бъде пренебрегвана.

Духовното наблюдение над характерите в това отношение е все още откъслечно, свеждащо се до описанието на индивидите и най-много до няколко вида: Теофраст и Лабрюйер не отиват по-нататък. Ще дойде ден, който вярвам, че съм предугадил в хода на наблюденията си, ден, когато науката ще бъде конституирана, когато големите духовни семейства и главните им подразделения ще бъдат установени и познати. Тогава към основния характер на даден дух ще могат да се сведат много други. Към човека, без съмнение, никога няма да се подхожда по точно същия начин като към животните или към растенията; моралният човек е по-сложен; той има това, което се нарича свобода и което във всички случаи предполага голямо разнообразие от възможни съчетания. Така или иначе, с времето ще се достигне, представям си, до по-широко обосноваване на науката на моралиста; днес тя е в точката, в която ботаниката е била преди Жюсийо и сравнителната анатомия преди Кювие, в едно, така да се каже, анекдотично състояние. Що се отнася до нас, ние пишем обикновени монографии, но съзирам връзките, отношенията и един по-широк дух, по-бляскав и останал фин към детайла, ще може един ден да открие големите естествени подразделения, които съответстват на духовните семейства."

*

"Литературата - казва Сент Бьов - за мен не е различна или поне отделима от останалата духовна организация у човека... Не бихме могли да постъпим по твърде много начини или да се чудим от кой край да започнем, за да познаем един човек, тоест не друго, а един чист дух. Докато не са зададени известен брой въпроси на един автор и докато не им е отговорено, било то само за себе си и съвсем тихо, не е сигурно, че го разбираме напълно, ако и тези въпроси да са изглеждали най-чуждите на природата на съчиненията му: Какво мисли за религията? Вълнуват ли го природните гледки? Какво е отношението му към жените, към парите? Богат ли е, беден ли е; какъв е режимът му, всекидневният му начин на живот? Какъв порок или слабост има? Нито един отговор на тези въпроси не е без значение за преценката на автора на една книга или на самата книга, ако тази книга не е трактат по чиста геометрия, ако е преди всичко литературна творба, тоест, която включва всичко."

Творчеството на Сент Бьов не е дълбоко творчество. Фамозният метод, който го прави, според Тен, според Пол Бурже и толкова други, несравним майстор на критиката на ХІХ век, този метод, който се състои в това да не отделя човека от творбата, да смята, че не е без значение за преценката на автора на една книга, ако тази книга не е "трактат по чиста геометрия", първо да е отговорил на въпросите, които изглеждат най-чуждите на творчеството му (какво е отношението му и т.н.), да се заобиколи с всички възможни сведения за писателя, да прави сверки с кореспонденцията му, да разпитва хората, които са го познавали, разговаряйки с тях, ако още са живи, четейки онова, което са могли да напишат за него, ако са умрели, този метод недооценява това, че едно малко по-дълбоко общуване със самите нас ни учи: че една книга е плод на друг аз от онзи, който проявяваме в навиците си, в обществото, в пороците си. Този "аз", ако искаме да се опитаме да го разберем, е в дъното на самите нас и тъкмо той е, като се опитаме да го пресътворим в нас, до който можем там да достигнем. Нищо не може да ни спести това усилие на сърцето. Тази истина трябва да я създадем от начало до край и е прекалено лесно да смятаме, че една хубава сутрин ще я получим с пощата си под формата на непубликувано писмо, което един библиотекар на наши приятели ще ни изпрати или което ще приберем от устата на някого, който много добре е познавал автора. Говорейки за голямото възхищение, което буди у мнозина писатели от новата генерация творчеството на Стендал, Сент Бьов заявява: "Нека ми позволят да им кажа, за да преценят ясно този доста объркан дух, и без нищо и в никакъв смисъл да преувеличавам, винаги ще се връщам с предпочитание, независимо от собствените ми впечатления и спомени, към това, което ще ми кажат за него тези, които са го познавали в добрите му години и до произхода му, към това, което ще кажат за него г-н Мериме, г-н Ампер, към това, което би ми казал за него Жакмон, ако беше жив, с една дума, тези, които често са го виждали и познавали отблизо."

Това пък защо? С какво фактът, че си бил приятел със Стендал, позволява по-добре да го оцениш? Аз-ът, който създава произведенията, е обиден заради тези другаруващи с другия, който може да е много по-нисш от външния "аз" на много хора. Всъщност най-доброто доказателство тук е, че Сент Бьов, след като е познавал Стендал, след като е събрал от г-н Мериме и от г-н Ампер всички сведения, които е можал да събере, след като, с една дума, се е снабдил с всичко, което позволява, според него, на критика да даде по-точна преценка за една книга, е оценил Стендал по следния начин: "Току-що препрочетох, или се опитах, романите на Стендал; те са направо отвратителни." Към тях се връща на друго място, където признава, че в Червено и черно, "озаглавен така незнайно защо и с емблема, която трябва да се отгатва, поне има действие. Първият том не е съвсем безинтересен, въпреки маниера и небивалиците. В него има идея. За това начало на романа Бейл е разполагал с достоверен образец, уверяват ме, от някое свое познанство и, доколкото се е придържал към него, е успял да изглежда правдоподобен. Бързото въвеждане на този скромен младеж в това общество, за което не е бил подготвен, и т.н., всичко това е добре предадено или, най-малко, би могло да бъде, ако авторът, и т.н. ... Това не са живи същества, а изкусно конструирани автомати... В новелите, които са с италиански сюжети, той пò е успял... Пармският манастир от всички романи на Бейл е този, който е дал на неколцина най-извисената представа за таланта му в този жанр. Вижда се колко съм далеч, що се отнася до Пармският манастир, от намерението да споделям ентусиазма на г-н Дьо Балзак. Когато човек прочете това, той съвсем естествено, струва ми се, ще се върне към френския жанр, и т.н. ... Изисква се донякъде здрав разум, и т.н., такъв, какъвто предлага историята в Годениците на Манцони, всеки хубав роман на Уолтър Скот или една прелестна и наистина проста новела на Ксавие дьо Местр; останалото е само творчество на умен човек."

И това приключва с тези две фрази: "Критикувайки така, с някаква откровеност, романите на Бейл, съм далеч от мисълта да го укорявам, че ги е написал. Романите му са това, което могат, но те не са вулгарни. Те са, както и критиката му, най-вече предназначени за онези, които пишат такива..." И тези думи, с които етюдът завършва: "Всъщност, и което никога не трябва да се забравя да се признае, на Бейл не му липсва правдивост и сигурност в интимните отношения, когато някой между другото му е доверил истините си." Като се вземе всичко предвид, излиза, че този Бейл е почтен човек! Може би не си е струвало да среща толкова често на вечеря в Академията г-н Мериме, толкова "да кара г-н Ампер да говори", за да стигне до този резултат, и когато човек е прочел това, той е по-малко обезпокоен от Сент Бьов при мисълта, че ще дойдат нови генерации. Барес с един час четене и без "сведения" е направил повече от вас. Не казвам, че всичко изговорено за Стендал е невярно. Но когато си припомним с какъв въодушевен тон говори за новелите на госпожа Гаспарен или Тьопфер, много ясно е, че ако всички произведения на ХІХ век бяха изгорели с изключение на Понеделници и ако трябваше от Понеделници да си създадем представа за ранга на писателите от ХІХ век, Стендал би ни се видял стоящ по-ниско от Шарл дьо Бернар, от Вине, от Моле, от г-жа Вердлен, от Рамон, от Сенак дьо Мейлан, от Вик д’Азир и от много други, а и, честно казано, доста неразличим между Алтон Ше и Жакмон.

Бих показал впрочем, че е постъпил по същия начин с почти всички наистина оригинални свои съвременници; чудесен успех за човек, който е определял като първа и последна задача на критиката да посочи великите от тях. И в случая не е имало, за да го заблуди, някаква ненавист, каквато е хранил към други писатели.

*

"Един артист - казва Карлайл..."⁴ и накрая повече не вижда света освен "в ролята му на илюзия за описване".

В нито един момент не изглежда Сент Бьов да е разбрал това, което е специфично в литературното вдъхновение и работа, и това, което напълно ги отличава от заниманията на останалите хора и от другите занимания на писателя. Той не прави разграничение между литературната работа, при която, в усамотението, стихват тези думи, които са толкова към другите, колкото и към нас, и с които, дори сами, съдим за нещата, без да сме самите ние, заставаме лице в лице със самите нас, стараем се да чуем и да отвърнем на истинския тон на нашето сърце, а не на разговора! "Колкото до мен, през тези години, които мога да нарека щастливи (преди 1848), се стремях и вярвах, че съм успял да си подредя едно благо и достойно съществуване. Да пиша от време на време приятни неща, да чета и приятни, и сериозни, но най-вече да не пиша твърде много, да образовам приятелите си, да пазя духовитостта си за всекидневните контакти и да умея да я употребявам, без да се съобразявам с тях, да давам повече на близките си, отколкото на публиката, да запазя най-деликатната и най-нежната част, цвета от себе си за презрението, за да използвам умерено, в спокойно общуване с интелигентност и усет, последните сезони на младостта, така се очертаваше за мен мечтата за галантния литератор, който знае цената на истинските неща и не оставя твърде много занаятът и работата да завладеят същественото в душата и мислите му. Необходимостта оттогава ме е сграбчвала и ме е принуждавала да се отрека от това, което смятах за единственото щастие или изискано утешение на меланхолика и мъдреца." Само измамната привидност на образа придава тук нещо по-външно и по-неопределено, нещо по-задълбочено и съсредоточено на близостта. В действителност това, което човек дава на публиката, е това, което сам е написал, заради себе си, това точно е творчеството само по себе си. Това, което човек дава на тесния кръг от близки хора, тоест на разговора (колкото и изискан да е, а най-изисканият е най-лошият от всички, защото фалшифицира духовния живот, асоциирайки се с него: разговорите на Флобер с племенницата му и с часовникаря не са опасни), и тези произведения, предназначени за тесния кръг, тоест ограничени до вкуса на неколцина и които почти не се различават от записания разговор, това е творчеството на един много по-външен "аз", не на дълбокия "аз", който се открива само като се изключат другите и "аз"-а, който познава другите, "аз"-а, който е чакал, докато сме били с другите, когото добре усещаме като единствено реалния и заради когото единствено артистите в крайна сметка живеят, като божество, което изоставят малко по малко и на което са принесли в жертва един живот, служещ само за да го почитат. Несъмнено, от Понеделници нататък Сент Бьов не само променя живота си, но се издига - не твърде високо - до идеята, че един живот в усилна работа като този, който води, е всъщност по-плодотворен, необходим на някои безделничещи на драго сърце натури, които без нея не биха разкрили богатството си. "Случи му се донякъде - ще каже той, говорейки за Фабр - това, което се случва на някои девойки, омъжващи се за старци: за много кратко време, неизвестно защо, изгубват свежестта си и тази близост охлажда нощите им повече, отколкото биха го направили волните бури на едно пламенно съществувание.

Аз мисля, старостта по-лесно идва в нас,
щом само старци тук се мяркат всеки час...⁵

е казал Виктор Юго. Така и за младия талант на Викторен Фабр: ожени се безвъзвратно за една застаряваща литература и самата му вярност го погуби."

Често ще повтаря, че животът на литератора е в кабинета му, въпреки невероятното възражение, което ще отправи срещу казаното от Балзак в Братовчедката Бет: "Видели са неотдавна, изненадал ги е начинът на работа и проучване у Андре Шение: заварили са старателните и многобройни наброски в ателието на музата. Колко различен е кабинетът, който г-н Дьо Ламартин отваря широко пред нас и в който ни принуждава, така да се каже, да влезем. "Животът ми на поет - пише той - започва отново за няколко дни. Вие по-добре от друг знаете, че той винаги е бил не повече от един дванайсети в истинския ми живот. Добрата публика, която не се създава, както Йехова човека, по свой образ, но която го преиначава във фантазията си, вярва, че съм прекарал трийсет години от живота си в редене на рими и в съзерцаване на звездите. Не съм отделил и трийсет месеца за това и поезията за мен е била само това, което и молитвата." Но той ще продължи да не разбира този уникален, затворен, без комуникация с външното свят, какъвто е душата на поета. Той ще вярва, че другите могат да му дават съвети, да го разпалват, да го обуздават: "Без Боало и без Луи ХІV, който признаваше Боало за свой Главен контрольор на Парнас, какво би станало? Самите най-големи таланти биха ли дали отново всичко това, което занапред ще оформя най-солидното им наследство в слава? Расин, боя се за него, би писал по-често Беренис-и, Лафонтен по-малко Басни и повече Разкази в стихове, самият Молиер би дал повече на Скапен-овци и може би не би достигнал суровите висоти на Мизантроп. С една дума, всеки от тези превъзходни гении би преумножил недостатъците си. Боало, тоест здравият разум на поета критик, оторизиран и удвоен с този на един велик крал, ги обузда до един и ги насочи, чрез респектиращото си присъствие, към най-добрите им и най-сериозните им произведения." И понеже не е видял бездната, която отделя писателя от светския човек, понеже не е разбрал, че "аз"-ът на писателя се разкрива само в книгите му и че писателят показва на светските хора (или дори на тези светски хора, каквито са в обществото другите писатели, отново ставащи писатели, когато са сами) единствено че е светски човек като тях, той въвежда този фамозен метод, който, според Тен, Бурже и толкова други, е неговата слава и който се състои в алчно разпитване, за да разбере един поет, един писател, на онези, които са го познавали, които са се срещали с него, които ще могат да ни кажат какво е било отношението му към жените, и т.н., тоест във всички тези въпроси, където истинският "аз" на поета не участва.

*

Книгите му, а повече от всяка друга Шатобриан и неговата литературна група, изглеждат като салони, в които авторът е поканил различни събеседници, разпитвани за личностите, които са познавали, и даващи свидетелските си показания, предназначени да оборят други и оттук да покажат, че за човека, когото имаме навика да хвалим, има още много да се каже, или за да наредят чрез тях този, който оспорва, в друга фамилия по дух.

И не само между две посещения, но и у един и същ посетител има противоречия. Сент Бьов не се въздържа да не припомни някой анекдот, да не отиде да потърси някое писмо, да не призове като свидетел някой авторитетен и мъдър човек, който си е подгрявал краката с философия, но който иска само да привлече вниманието, за да посочи, че този, който току-що е изказал такова мнение, преди е имал съвсем друго.

Г-н Моле, с цилиндър в ръка, припомня, че Ламартин, когато научил, че Роайе-Колар се е кандидатирал за Академията, спонтанно му писал с молба да гласува за него; но в деня на избора гласувал против него, а един друг път, след като гласувал против Ампер, изпратил г-жа Дьо Ламартин да го поздрави у г-жа Дьо Рекамие.

*

Тази толкова повърхността концепция, както ще видим, не се променя, но изкуственият идеал е завинаги изоставен. Нуждата го задължава да се отрече от този живот. Принуден да подаде оставката си като управител на Библиотеката Мазарини, трябвало е, за да живее, да поеме курс лекции в Лиеж, след това да пише Понеделници-те за Конститюсионел. От този момент нататък свободното време, което е желал, е изпълнено с упорита работа. "Не мога да не си спомням - ни казва един от секретарите му - как известният писател сутрин на тоалетната си маса нахвърляше с молив в ъгълчето на някой вестник факт, идея, цяло изречение, което му е хрумнало и на което мислено избира мястото, където трябва да го вмъкне в съчиняваната статия. Пристъпвах; налагаше се да запази ъгълчето, откъснато от вестника, повод да се отклони. Г-н Сент Бьов ми казваше: "На такова и такова място, вижте "това, което ще сложа..." Влизаше в задълженията ми на секретар да си припомням в един момент, още от сутринта, без подготовка, преди дори да сме се заловили за работа, статията, която се пишеше от два дена. Но майсторът бързо ме въвеждаше в същността, а и отдавна бях свикнал с тази пъргавина на ума му."

Без съмнение, тази работа го е принуждавала да се откаже от куп идеи, които, може би, ако се бе придържал към мързеливия живот, какъвто отначало е ценял, никога не биха се родили. Изглежда, че е бил поразен от ползата, която някои умове могат да извлекат по този начин от необходимостта да произвеждат (Фабр, Фориел и Фонтан). В продължение на десет години всичко, което е пазел за приятели, за самия себе си, за едно дълго обмисляно произведение, което явно никога не е било написано и което е било длъжно да приеме някаква форма, непрестанно се излива от него. Тези резерви, в които държим скъпоценни мисли, тази тук, около която е трябвало да се оформи роман, тази там, която би могъл да развие в поезия, друга такава, чиято красота веднъж е почувствал, се надигат от дъното на мисълта му, докато е чел книгата, за която е трябвало да говори, и смело, за да направи дара по-красив, е пожертвал най-скъпия си Исаак, върховната си Ифигения. "Правя стрела от всяко дърво - заявява той, - изстрелвам последните си аргументи." Може да се каже, че при фабрикуването на тези фойерверки, които в продължение на десет години ще изстрелва всеки понеделник с несравним блясък, той е внасял материал, вече прахосан, за по-трайни книги. Но добре е знаел, че всичко това не е било изгубено и че - тъй като малко от вечното или поне от трайното е влизало в композицията на тази мимолетност - тази мимолетност би могла да се сгъсти, да се събере и хората да продължат да извличат от нея трайното. И в действителност това е станало с тези книги, толкова забавни понякога, дори понякога наистина приятни, които доставят моменти на толкова истинско развлечение, че неколцина, сигурен съм в това, искрено биха отнесли до Сент Бьов онова, което е казал за Хораций: "Сред модерните народи и особено във Франция Хораций се е превърнал в нещо като наръчник по вкус, поезия, практическа и светска мъдрост."

Заглавието им Понеделници ни напомня, че те са били за Сент Бьов трескавата и прекрасна работа от една седмица, славното пробуждане на това понеделнишко утро в тази малка къща на улица "Монпарнас". Понеделник сутрин, в часа, когато през зимата денят все още бледнее над спуснатите завеси, той е отварял Льо Конститюсионел и е усещал, че в същия момент думите, които е избрал, донасят в немалко парижки стаи новината на брилянтните мисли, които е открил, и събуждат у мнозина това възхищение, което изпитва към себе си този, който е видял да се ражда у него една идея, по-хубава от онова, което някога е чел у другите, и която го представя в цялата му сила, с всички тези детайли, които самият той отначало не е забелязвал, в пълна светлина, също и със сенки, които влюбено е галил. Не е изпитвал, несъмнено, вълнението на дебютанта, който, след като е очаквал от много време статия във вестника и никога не я е намирал, когато го е отварял, накрая се отчайва, че не се появява. Но една сутрин майка му, влизайки в стаята му, е оставила до него вестника с по-разсеян вид от обикновено, сякаш в него няма нищо любопитно за четене. Ала все пак го е оставила съвсем близо до него, за да не може да пропусне да не го прочете, и бързо се е оттеглила, изтласквайки припряно старата прислужница, която тъкмо е щяла да влезе в стаята. И се усмихва, защото е разбрал, че обичната му майка е пожелала той да не заподозре нищо, да изпита цялата изненада на радостта си, да е сам в наслаждението и да не бъде смущаван, докато чете, от думите на други и принуден от гордост да крие радостта си от онези, които недискретно биха искали да я споделят с него. В същото време над бледнеещия ден небето е с цвят на жарава, в мъгливите улици хиляди вестници, още влажни от пресата и размекнати призори, пресни, по-хранителни и по-вкусни от топлите козуначени кифли, които човек ще начупи - край още светещата лампа - в кафето с мляко, ще отнесат мисълта му във всички жилища. Той праща да купят други екземпляри от вестника, за да пипне с пръст чудото на това удивително размножение, вмъква се в душата на нов купувач, отваря с непредубеден поглед този друг екземпляр и открива там същата мисъл. И както слънцето - издуло се, преизпълнено, засияло - е изскочило с внезапния и лек устрем на наедряването си над моравия хоризонт, така той тържествуващ вижда във всяко съзнание мисълта си, в същия час, да се издига като слънце и да го обагря от край до край с цветовете си.

Сент Бьов вече не е бил дебютант и вече не е изпитвал тези радости. Но при все това в зимното разсъмване е виждал, в леглото си с високи колони, г-жа Дьо Боан отваряща Льо Конститюсионел; мислел си е, че в два часа Канцлерът ще дойде да я види и да поговори за това с нея; както, може би, същата вечер е отишъл да чуе една дума от г-жа Алар или от г-жа Д’Арбувил, които биха му споделили какво мислят. И така неговите статии са му изглеждали като арка, чието начало е в мисълта му и прозата му, ала чийто край потъва в съзнанието и възхищението на читателите му, там, където тя завършва своята дъга и получава последните си оцветки. В не една статия се срещат от тези изречения, които, потръпвайки, четем във вестника при отчета на Камарата: "Г-н Председателят на Съвета, Министър на вътрешните работи и вероизповеданията: "Ще видите..." (Бурни протести отдясно, гръм от аплодисменти отляво, продължителен ропот.)" и в чиято композиция указанието, което ги предхожда, и емоционалните маркери, които ги следват, също присъстват като съставна част, подобно на думите, произнасяни в действителност. С "ще видите" изречението съвсем не е завършило, то едва продължава и "бурни протести отдясно и т.н." е краят му, по-красив от средата му, достоен за началото му. Така журналистическата красота не е изцяло в статията; откъсната от съзнанията, в които завършва, тя е само една счупена Венера. И тъй като тъкмо от тълпата (тази тълпа била тя и елит) получава окончателния си израз, този израз е винаги леко вулгарен. Именно с мълчаливото одобрение, което си представя у един или друг читател, журналистът мери думите си и намира равновесието между тях и мисълта си. Ето защо творчеството му, написано с несъзнателното сътрудничество на другите, е по-малко лично.

Както преди малко видяхме Сент Бьов да вярва, че животът на салоните, който му е харесвал, е бил необходим на литературата и я е пренасял през вековете, било чрез двора на Луи ХІV, било чрез клуб по време на Директорията, по същия начин този творец през цялата седмица, който често не си почива дори в неделя и получава в понеделник възнаграждението си от слава за удоволствието, което доставя на добрите съдници, и ударите, които нанася на лошите, възприема цялата литература също като вид понеделници, които може би ще бъдат препрочитани, но които трябва да са навреме написани с грижа за мнението на добрите съдници, за да се хареса, и без прекалено да разчита на потомството. Той вижда литературата в категорията на времето. "Известявам ви за един интересен поетически сезон - пише той на Беранже. - Очакваха ни на дуела..." И тъй като притежава прекрасна антична мъдрост, добавя: "Впрочем, това почти не е тази поезия, с която по-специално аз си служа; също не е и вашата, това е тази на шумните, опиянени генерации, които не придирят кой знае колко." Разказват, че, умирайки, се питал дали ще обичат по-късно литературата, и казал на братя Гонкур по повод на Госпожа Жервезе: "Завръщате се напълно свежи и с големи очаквания. Този роман за Рим ще дойде съвсем навреме и ми се струва, че литературното мнение по отношение на вас е в състояние на пробуждане и осведомено любопитство, при което трябва само едно талантливо попадение, за да доведе до голям успех." Литературата му изглежда като нещо фиксирано във времето си и което заслужава това, което е заслужавала личността. Общо взето, за предпочитане е да играе голяма роля на политик и да не пише, отколкото да бъде недоволен политик и да пише книга за морала... и т.н. Не е ли като Емерсън, който казваше, че трябва да впрегне в колесницата си една звезда. Той се старае да впрегне в нея това, което е най-незначителното, политиката: "да сътруднича на едно голямо социално движение ми изглежда интересно", казва той. Връщал се е безброй пъти към съжалението, с което Шатобриан, Ламартин, Юго са се занимавали с политика, но в действителност политиката е по-чужда на техните произведения, отколкото на неговите критики. Защо, казва той за Ламартин, "талантът да е извън това⁶"? За Шатобриан: "Тези Мемоари са недотам приятни всъщност и в това е големият недостатък. Защото, що се отнася до таланта, посред случаите на лош вкус и всевъзможни злоупотреби, каквито впрочем се откриват в почти всички съчинения на г-н Дьо Шатобриан, се долавя на немалко страници в тях проблясъкът на майстора, почеркът на стария лъв, внезапни извисявания покрай чудновати лекомислия, както и пасажи с една прелест, с една вълшебна изящност, в които се разпознава похватът и тонът на магьосника..." "Не бих могъл всъщност да говоря за Юго."

*

За него е имало вкус в тях⁷, но също и съобразяване. "Знайте, че ако вие държите на мнението на другите, и те ще държат на вашето", писала му е г-жа Д’Арбувил, и ни казва, че тя му е дала като девиз: желайте да се харесате и останете свободен. В действителност, свободен е бил толкова малко, че две страници по-нататък, след като е треперил, докато г-жа Рекамие е жива, да каже нещо враждебно за Шатобриан например, щом веднъж г-жа Рекамие и Шатобриан са мъртви, се е заловил да навакса; не знам дали е това, което призовава в бележките и мислите си: "След като съм бил адвокат, имам немалко желание да стана съдия." Винаги той е този, който опровергава, дума по дума, предишните си мнения. Задължен да коментира Задгробни мемоари след едно четене, състояло се у г-жа Рекамие, стигайки до мястото, където Шатобриан казва: "Но не са ли тук странични подробности неприличните претенции в едно време, в което не се иска друго, освен някой да е син на баща си? Ето колко суети в една епоха на прогрес, на революция", той протестира, намира, че тези скрупули разкриват прекалено много изисканост: "Не, у г-н Дьо Шатобриан рицарството е неотменимо качество; благородството у него никога не е изменяло, но никога не е било пречка към по-добро." Когато, след смъртта на Шатобриан и на г-жа Рекамие, преценява Задгробни мемоари, стигайки до същия този пасаж: "При вида на моите ръкописи той би държал само мен, ако наследявах от самолюбието на баща ми и на брат ми, да смята за по-млад родственик на херцозите на Бретан", той прекъсва августейшия разказвач. Обаче този път вече не за него добавя: "Но това е съвсем естествено." - "Как!" - казва му той. - Но в този момент какво друго правите, ако не да кумулирате един остатък от това самолюбие, както казвате, с претенцията, че сте се излекували от него. Това тук е удвоена претенция, а и самолюбието, което приписвате на баща си и на брат си, поне е било по-обикновено." Дори за един от хората, за които е говорил най-добре, с най-голям блясък, с най-много вкус и най-дълго време, канцлера Пакие, струва ми се, че ако той не е прекратил тези възторжени похвали, то е защото безкрайно продължилата старост на г-жа Дьо Боан несъмнено му е пречила за това. "Г-жа Дьо Боан - му е писал Канцлерът - се оплаква, че вече не ви вижда (както Жорж Санд му е писала: "На Мюсе често му се ще да отиде да ви види и да ви подложи на мъки, за да дойдете у нас, но му попречих да го направи, въпреки че бях напълно готова да тръгна с него, ако не се боях, че ще е безполезно."); желаете ли да дойдете да ме вземете от Люксембургския дворец? Ще побеседваме, и т.н." При смъртта на Канцлера г-жа Дьо Боан е още жива. Три статии за Канцлера, достатъчно похвални, за да се харесат на тази покрусена приятелка. Но при смъртта на Пакие четем в Портрети: "Кузен казва..." и той казва на Гонкур на вечерята у Мани: "Не бих ви говорил за това точно като литератор. В обществото на Шатобриан едва го търпяха", при което не може да се въздържи да не добави: "Ужасно е да бъдеш оплакван от Сент Бьов."

Но, в общи линии, неговата мнителност, променливият му характер, бързата му пресита от онова, по което отначало е бил увлечен, са правели така, че приживе на хората да се "показва свободен". Не е било нужно някой да умира, достатъчно е било да се скара с него и така имаме самооборващи се статии за Юго, Ламартин, Ламене и др., или за Беранже, за когото казва в Понеделници: "За да приключа накратко с тези, които биха си спомнили, че някога, преди повече от петнайсет години, съм правил портрет на Беранже, целия в светли гами, без да вмъкна в него и сянка, ще отговоря, че точно заради това искам да го поправя. Петнайсет години са достатъчни, за да се промени моделът или, най-малко, да се покаже по-добре; това е достатъчно най-вече за да може този, който има претенцията да рисува, да се коригира, да се формира, да се променя, с една дума, да се вглежда дълбоко в самия себе си. Като млад влагах в портретите, които правех на поети, много обич и ентусиазъм, не се замислях за това; добавях в тях дори малко съчувствие. Днес нищо не добавям, признавам го с едно искрено желание да виждам и да показвам нещата и хората такива, каквито са, такива поне, каквито в този момент ми изглеждат." Тази "възвърната свобода" е направила от "желанието да се харесваш" противотежест, която е била необходима за съобразяването. Трябва да добавим, че у него е съществувала, заедно с известна нагласа да се прекланя пред установените власти, известна нагласа да се освобождава от тях, една светска и съхраняваща нежност, една либерална нежност и свободомислие. На първата дължим огромното място, което всички важни политически особи от Юлската монархия заемат в творчеството му, където човек не може да направи и крачка в тези салони, в които събира прочути събеседници, мислещи, че в спора се ражда истината, без да срещне г-н Моле, всички възможни от рода Ноай, които почита дотам да смята, че би бил обвинен, след двеста години, че цитира изцяло в една от статиите си портрета на г-жа Дьо Ноай у Сен Симон, и покрай това и в замяна на това крещи срещу аристократическите кандидатури за Академията (все пак по повод толкова легитимния избор на херцог Дьо Броли), изричайки: тези хора там най-после ще бъдат номинирани от портиерите си.

По отношение на самата Академия поведението му е едновременно на приятел с г-н Моле, който намира, че кандидатурата на Бодлер, все пак негов голям приятел, би била някаква шега и който пише, че той трябва вече да е горд, че се е харесал на академиците: "Вие направихте добро впечатление, това нищо ли не е?", и малко след това на приятел с Ренан, който намира, че Тен се е унизил, подлагайки своите Есета на преценката на академици, които не могат да го разберат, който бълва огън и жупел срещу Монсеньор Дюпанлу, който е попречил на Литре да е в Академията и който казва на секретаря си още първия ден: "В четвъртък отивам в Академията, колегите ми са незначителни хора." Той пише сервилни статии за един или друг и сам си го признава, но решително отказва да изрече добра дума за г-н Понжервил, за когото заявява: "Днес не би влязъл." Той притежава това, което нарича чувство за собствено достойнство, и го проявява по един тържествен начин, който понякога е комичен. Да оставим, че, нелепо обвинен в получаването на подкуп от сто франка, разказва как написал до Журнал де деба писмо, чийто тон не заблуждавал, тъй като само почтени хора можели да напишат за това." Да оставим, че, обвинен от г-н Дьо Понмартен...⁸ или, мислейки, че е непряко визиран в изказване на г-н Вилмен, се провиква: […] Но това е смешно, след като е предупредил братята Гонкур, че ще критикува Госпожа Жервезе, да научи от трето лице, че щели да кажат на принцесата⁹: "Сент Бьов вижда...", сдържа гнева си при думата éreintеment¹⁰, извиква: "Не пиша éreintement." Това е един от тези Сент Бьов, който отговаря на...¹¹

*

Питам се на моменти дали най-хубавото в творчеството на Сент Бьов не са неговите стихове. Цялата игра на ума е престанала. Нещата не са вече косвено отнесени до хиляди адреси и престижи. Омагьосаният дяволски кръг е разкъсан. Сякаш неизменната лъжа на мисълта е зависела при него от изкуствената сръчност на израза; преставайки да говори в проза, той престава да лъже. Както един студент, задължен да преведе мисълта си на латински, е задължен да я оголи, така Сент Бьов се оказва за първи път пред реалността и добива непосредствено чувство за нея. Има повече непосредствено чувство в Жълти лъчи, в Сълзите на Расин, във всичките му стихове, отколкото в прозата му. Достатъчно е да се раздели с лъжата, за да се раздели с всичките си предимства. Подобно на човек, свикнал с алкохола и оставен на млечна диета, той губи заедно с изкуствената си мощ цялата си сила. "Това същество, колко е непохватно и грозно."¹² Няма нищо по-трогателно от тази оскъдност на средствата у големия и влиятелен критик, обигран във всички изисканости, деликатности, преструвки, разнежвания, заобикалки, ласки на стила. Повече нищо. От огромната си култура, от образованите си екзерсиси му остава само да отхвърли всяка престореност, всяка баналност, всеки минимално контролиран израз и образите са възвърнати и строго пресети, напомнящи с нещо на прилежните и превъзходни стихове на един Андре Шение или на един Анатол Франс. Но всичко това е желано и не негово. Той се стреми да направи това, което го е възхищавало у Теокрит, у Купър, у Расин. От себе си, от несъзнаваното, дълбоко, лично себе си няма почти нищо освен неумелостта. Тя често се завръща, като естествена. Но това нещичко, това очарователно и искрено впрочем нещичко, каквото е поезията му, това учено и понякога щастливо усилие да се изрази чистотата на любовта, тъгата на късните следобеди в големите градове, магията на спомените, вълнението от четенията, меланхолията на недоверчивата старост показва - тъй като се усеща, че това е единственото истинско у него - отсъствието на значение в цяло едно прекрасно, огромно, кипящо критическо дело - защото всички тези чудеса се свеждат до това. Привидност - Понеделници-те. Реалност - малко стихове. Стиховете на един критик - това е тежестта на цялото му творчество върху везните на вечността.

БЕЛЕЖКИ

1. Срв. "Тогава Иисус им рече: още малко време светлината е с вас; ходете, докле имате светлината, за да ви не обгърне мрак..." (Иоан, 12:35) (бел.пр.). [обратно]

2. Проект за предговор към първия вариант на есето, замисляно в класическа форма (бел.фр.изд.). [обратно]

3. Несъмнено трябва да се разбира: "Всичко бидейки в човека..." (бел.фр.изд.). [обратно]

4. Непълен цитат. Срв. В памет на унищожените църкви в Pastiches et Mèlanges: "Поетът беше за Карлайл нещо като писар, записващ под диктовката на природата част от тайната й." (бел.фр.изд.). [обратно]

5. В. Юго, "Рюи Блас", ІІ, 1; прев. Дим. Симидов (бел.пр.). [обратно]

6. Ето го пасажа: "Това не е талантът на поета, който не намалява ни най-малко... Това е службата и отклоняването на този талант, които водят до един вид репресия." (бел.фр.изд.). [обратно]

7. Става дума за салоните, в които се е изпитвало влиянието на Сент Бьов предимно (бел.фр.изд.). [обратно]

8. Ето анекдота, който Пруст вероятно има предвид. Г-н Дьо Понмартен, който, без съмнение, е имал причина да се оплаква от Сент Бьов, му е направил в една от книгите си доста злобен портрет: "Твърдят, че прекарва времето си в трупане на камара отбранителни и нападателни оръжия, с които да смаже тия, които обича днес и които ще мрази утре, и ония, които мрази днес и на които желае да си отмъсти по-късно." Сент Бьов отговаря с възмутена статия: "Знайте, Господине, че ако не бяхте лекомислен човек, който не си мери думите, щяхте да сте клеветник." (бел.фр.изд.). [обратно]

9. Принцеса Матилд (бел.фр.изд.). [обратно]

10. Остра и недоброжелателна, съсипваща критика; според "Дневник" на братя Гонкур в журналистическия жаргон използването й е напълно обичайно и невинно (бел.пр.). [обратно]

11. Ръкописът е прекъснат; може би тук става дума за отговора на Сент Бьов до братята Гонкур, които са му поискали новини около статията за Госпожа Жервезе, която им е обещал. "Стори ми се, след като премислих всичко, че съм се захванал с една трудна и почти невъзможна операция: да развия, посред много подробни похвали, възражения върху подхода и върху цялото и да го направя не само без да засягам авторите, но също и избягвайки коментарите, повече или по-малко доброжелателни и със сигурност твърде пробудени за обкръжението им.

Сам стигнах до това разсъждение и също бих го признал чрез някоя от тези светски хроники, в които няма нищо сериозно, но предупреждават за опасността.

Тъй като намерението ми и духът, в който смятах да напиша тези статии, бяха съвсем чисти и тъй като и днес щяха да са същите, както и преди шест месеца, не бих поддържал, че нищо в тях не е могло да се припише на температурните промени в средите, както казва нашият приятел Тен." (бел.фр.изд.). [обратно]

12. Алюзия за албатроса у Бодлер (бел.пр.). [обратно]

© Марсел Пруст
© Юлиан Жилиев, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2013, № 2 (159)

Други публикации:
Марсел Пруст. Против Сент Бьов и други есета. София: Ерго, 2012.