Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЮСТАВ МОРО

Марсел Пруст

web

Не можем винаги лесно да разберем как някои птици, излитащи от един пейзаж, лебед, вдигащ се от реката към небето, куртизанка, излязла да се разведри сред птици и цветя на висока тераса, непрекъснато занимават мислите на един голям ум, откриват се като характерен белег във всичките му платна и будят възхищението на потомците, доставят изключително удоволствие на любителя, който притежава само негови творби, който намира отново с наслада лебеда в Свалянето от кръста, какъвто също има в Амур и Музите, и обратно, но пак със същото удоволствие се радва на единствената синя птица, която художникът е нарисувал. Напразно се питаме какво художникът е искал да каже, невъзможно е да ни се отговори, тъй като и той самият не е могъл да си отговори, създавайки тази Куртизанка на терасата си, вечерта и този лебед, посочен от Музите, образи възможно най-точни на това, което е съзирал, и несъмнено безкрайно по-точни от едно обяснение; защото да кажем какво сме искали да направим, е, общо взето, нищо, можем да го кажем винаги, а за да осъществим идеята, която ни е хрумнала, трябва да чакаме вдъхновението, да се постараем да я съзрем отново, да я приближим и тогава да рисуваме. Но пейзажите на Моро са от тези, в които Бог минава, в които едно видение се появява и руменината на небето там изглежда толкова ясна поличба, а преминаването на един лопатар - толкова благоприятно знамение, и планината - място дотам сакрално, че един чист пейзаж до него изглежда съвсем тривиален и дори безсмислен, като че ли планините, небето, животните и цветята са били изпразнени в един момент от безценната си историческа есенция, като че ли небето, цветята, планината не носят вече печата на един трагичен час, като че ли светлината не е същата, в която Бог минава, в която се появява Куртизанката, като че ли природата, обезсмислена, става изведнъж банална и по-празна, а пейзажите на Моро обикновено са ограничени в едно дефиле, затворени в едно езеро, навсякъде, където божественото понякога се е проявявало, в един неопределен час, който платното увековечава като спомен за героя. И както този естествен пейзаж изглежда все пак съзнателен, както тези планини, чиито благородни върхове, където човек отива да се моли, са почти храмове и където се издигат храмове, както тези птици, криещи може би душата на божество, с поглед, който изглежда човешки през тяхното оперение и чийто полет сякаш е направляван от един Бог и ни предупреждава, така и образът на самия герой като че ли незабележимо участва в мистерията, излъчвана от цялото платно. Защото Куртизанката изглежда куртизанка така, както птицата лети, по волята на една съдба, която съвсем не идва от нейния избор или от природата й, но лицето й е тъжно и красиво, докато загледана разплита косите си между цветята; и Музата сякаш неохотно минава, свирейки на лирата си една мелодия; и Св. Йоан, когато убива Дракона, изглежда, че със спокойствие понася собствената си храброст и да бъде легендарното и смътно мечтано общо място на този митологичен подвиг, както планините, през които минава, както конят, свиреп и кротък, покрит със скъпоценни камъни, изправящ се на задните си крака, мятайки гневни погледи; древни картини, които веднага познаваме, че не са от стар майстор, а от този човек, който сам, когато е рисувал бляновете си, е подбирал тези червени драперии, тези зелени одеяния с втъкани цветя и скъпоценни камъни, тези сериозни лица, които са лица на куртизанки, тези миловидни лица, които са лица на герои, тези дефилета, които са мястото на всичко това, което той рисува, защото животът не се е оттеглил от нещата, а напълно се е влял в съществуващото, защото планината е легендарна и защото самият човек е легендарен, защото мистериозността на действието е изразена чрез всичко това, което крие лицето на човека, на героя, който има нежния вид на девица, на куртизанката, която има строгия вид на светица, на Музата, която има невзрачния вид на пътешественичка, без ни най-малко да изясняват ставащото, което сякаш не са извършили и което пейзажът съучастнически таи, защото пещерите крият чудовища, защото птиците носят предзнаменования, защото облаците изцеждат капки кръв и защото часът е мистериозен и сякаш се смилява в небето над това, което мистериозно се е изпълнило на земята.

*

Една картина е нещо като видение на късче от един загадъчен свят, от който познаваме други негови фрагменти, каквито са платната на същия артист. Ние сме в един салон, говорим и внезапно вдигаме очи и забелязваме платно, което не познаваме и което въпреки това вече сме разпознали като спомен от някакъв предишен живот. Тези необуздани и нежни коне, с амуниции от скъпоценни камъни и рози, този поет с лице на жена, с тъмносиня мантия и лира в ръка, и всички тези голобради мъже с лице на жена, увенчани с хортензии и носещи клонки с туберози, тази птица, също тъмносиня, която следва поета, гръдта на поета, повдигана от тиха и нежна песен, огъва розовите стръкчета, които я опасват, а колоритът на всичко това, колоритът на един свят, който притежава такъв колорит, какъвто не е колоритът на нашия свят, но какъвто е колоритът на това платно, и още повече интелектуалната атмосфера на този свят, в който слънцето често залязва, в който дивите хълмове имат на челата си храмове и в който, ако една птица следва този поет и ако едно цвете расте в тази долина, това е по силата на други закони, не по законите на нашия свят, а по закони, които повеляват на птицата да познава поета и да го следва, да остане свързана с него, така че в кръжащия й около него полет има някаква ценна мъдрост, и ако това цвете расте в тази долина до тази жена, то е защото тази жена трябва да умре, тъй като това цвете е цветето на смъртта и във факта, че то е поникнало там, има нещо като предчувствие, а бързото му израстване е нещо като растяща заплаха и когато тя го гледа, сякаш усеща сетния си час... Бързо сме познали, че което виждаме тук, без никога да сме го виждали, макар да сме имали вече някои видения от този странен свят, това е един Гюстав Моро.

Страната, чиито произведения на изкуството са като фрагментарни видения, е душата на поета, неговата истинска душа, тази, която от всички негови души е най-дълбоко, негова истинска родина, но в която той живее само в редки мигове. Затова светлината, която ги осветява, цветовете, които блестят там, персонажите, които действат там, са интелектуална светлина, цветове и същества. Мигът, в който поетът може да достигне до тази своя най-вътрешна душа, е вдъхновението. Работата е усилието да остане напълно там, без нищо отвън да се намесва, докато пише или рисува. Оттам е и този ретуш на думите и на багрите пред един модел, който за поета е така истински, така задължителен, както за художника, за художника - така интелектуален, така личен, както за поета. Толкова обичаме да гледаме тези картини, донесени от поета от мистериозната родина, до която той може да достигне, запазили оттам един мистериозен колорит, очаровани да се върнат под ярка светлина сред реалностите на един свят, не истинския, а обикновения, който съответства на нашата най-външна душа, тази, която у поета е почти подобна на душата у другите хора. Ето я пред мен, прикована завинаги в непробиваема призма, но толкова чуплива с нежните си цветове, тази, която доскоро се е носила бързо върху издигнатата мисъл на Гюстав Моро, фина медуза, сега на брега, но която нищо не е изгубила от свежата бледност на сините си нюанси. Персийски певец се нарича. И наистина, той пее, този конник с лице на жена и на духовник, с инсигниите на крал, пред когото жените и духовниците се покланят и свеждат цветя, и [неговият кон]1 го гледа с поглед, в който живее духът, кръжащ още из цялата природа, поглед нежен и като че ли влюбен, докато вдига към него необузданата си муцуна, сякаш го мрази и трябва да го разкъса. Той пее, устата му е отворена, гръдта му повдига розовите стръкчета, които я опасват. Това е мигът, в който човек не напипва дъно под краката си, в който вече не е на твърда земя, в който корабът поема на път и чудодейно напредва, в който думите, повдигани в ритъма на вълните, се превръщат в песен. И тези забележими трептения вечно ще пулсират в неподвижното платно.

Така поетите не умират напълно и истинската им душа, тази най-вътрешна душа, единствената, в която се усещат самите себе си, до известна степен бива запазена. Мислехме поета за мъртъв, ходихме на поклонение в Люксембургския дворец, както обикновено се ходи на гроб, отиваме просто както една жена, носеща мъртвата глава на Орфей, пред Жена, носеща главата на Орфей и виждаме в тази глава на Орфей нещо, което ни гледа с тези хубави очи на слепец, каквито са цветовете мисли.

*

Художникът ни гледа и ние не смеем да кажем, че ни вижда. Несъмнено, той в действителност не ни вижда, но и ние, колкото и скъпи да сме му били, не сме били кой знае какво за него. Визията му продължава да е видима, той е пред нас и това е всичко, което е нужно.

Домът на Гюстав Моро сега, когато е мъртъв, ще стане музей. Така и трябва да бъде. Още приживе домът на един поет не е дом като другите. Известно е, че част от онова, което се прави там, повече не му принадлежи, то вече е на всички, както и че често това не е домът на един човек, тъй като често или всеки път поетът е само в най-вътрешната си душа. Тя е като идеалните точки на глобуса, като екватора, като полюсите, мястото на пресичане на мистериозни течения. Но у един човек понякога се пробужда тази душа. Без съмнение, този човек остава след това до известна степен осветен. Той е един вид духовник, чийто живот е отреден да служи на това божество, да храни свещените му животни, които обича, и да пръска ароматите, които улесняват появата им. Домът му е наполовина храм, наполовина дом на свещеник. Сега човекът е мъртъв, нищо не е останало вече освен онова, което е могло да се съхрани с божественото в него. Чрез една внезапна метаморфоза домът се е превърнал в музей, преди дори да е подреден като музей. Няма вече да се застила леглото, да се пали печка. Този, който понякога е бил Бог и е живял за всички, вече е само Бог, не съществува вече за себе си, а за другите. Нищо в него не би могло да напомни за един “аз”, който вече не съществува. Границата пред един индивидуален “аз”, в който той е бил човек като останалите, е заличена. Изнесете мебелите. Нищо вече не е нужно освен платната, отнасящи се до вътрешната душа, която често е обитавал и откъдето се е обръщал към всички. Впрочем той постепенно се е опитвал да преодолее тази граница пред индивидуалния “аз”, стремейки се чрез работата да предизвика вдъхновението, тоест да направи все по-чести миговете, в които може да достигне до вътрешната си душа и чрез същата тази работа да се постарае да пресъздаде чистия й образ, без нищо от обикновената душа да го засенчи. Малко по малко платната са превземали всички стаи и все по-малко място е оставало, където да се приюти човекът, който е искал да вечеря, да посреща приятели, да спи. Малко по малко са се разреждали миговете, в които не е бил притеглян към вътрешната си душа, в които е бил все още човекът, какъвто също е бил. Домът му вече е приличал почти на музей, личността му вече е била само мястото, където се е изпълвало едно творчество.

Така е по необходимост с всички, които имат вътрешна душа, до която могат понякога да достигат. Те биват предизвестени от една тайна радост, в смисъл, че единствените истински моменти са тези, в които ще бъдат там. Останалата част от живота им е един вид изгнание, често доброволно, не тъжно, но досадно. Защото те са интелектуални изгнаници и от момента, в който са били заточени, са изгубили същевременно и спомена за своята родина и знаят само, че имат такава родина, в която се живее по-хубаво, но не знаят как да се върнат там. Така и от момента, в който пожелаят някое друго място, те не са вече тук, защото желанието за нещо друго е раздяла с една страна, то е чувство. Но доколкото са самите себе си, искам да кажа, когато не са изгнаници, когато са в своята вътрешна душа, те действат по силата на един вид инстинкт, който като този на насекомите е удвоен с едно скрито предчувствие за значението на делото им и за краткостта на живота им. И тогава зарязват всяка друга работа, за да създадат жилището, в което ще живее потомството им, и да оставят там това потомство, готови да умрат след това. Вижте този плам, който художникът, рисувайки, влага в платното си, и кажете дали паякът влага повече, за да изтъче своето.

И всички тези вътрешни души на поетите са приятелки и разговарят помежду си. Бях като всички други хора в този салон, вдигнах очи и видях този Индийски певец2, когото не чувах, който не се движеше, но чиято гръд повдигаше розите, които я покриваха, и пред когото жените свеждаха цветя. Внезапно у мен също се пробуди певецът. И веднъж пробуден, нищо не можеше да го отклони от това, което имаше да каже. И един скрит инстинкт ми нашепваше една след друга думите, които трябваше да кажа. Идваха ми най-блестящи мисли и съждения, които ме правеха да изглеждам по-интелигентен; аз ги слушах, не можейки да пренебрегна невидимата, но възложена ми задача. Защото певецът, който е в мен, е нежен като жена, но и строг като духовник. И защото тази мистериозна страна, която тогава се разкрива пред нас, съществува съвсем реално; когато я прекосяваме в галоп, с такова опиянение, че всички картини, които донасяме, ако в действителност сме отишли да ги търсим именно там, тоест където наистина сме били вдъхновени, всички те си приличат, и ако сме имали грижата нищо от обикновената душа да не се примеси в тях, с други думи, ако сме били съвестни, ако сме работили, тогава не се различават помежду си. Затова и когато вдигнах очи в този салон, когато забелязах този строг и нежен певец върху своя кон със свирепа муцуна и нежни очи, запрегнат с рози и скъпоценни камъни, повдигащ с порива на един неочакван ритъм розите върху гръдта си, които я опасват, следван, пред един обичаен залез, от птицата, която го познава, аз можех да кажа: това е един Гюстав Моро. Той е може би още по-хубав до другите, до другите той е като песента сред хубави думи. Както гръдта на младия певец, обсипана с рози, той е приповдигнат от възторга. Но той идва, разбира се, както другите, от страната, в която цветовете имат този цвят, в която поетите имат лице на жена и инсигниите на крале, обичани са от птиците, познават ги конете им, покрити със скъпоценни камъни и рози, тоест където алегорията е законът на съществуванията.

*

При спомена за това, което изпитах пред този Гюстав Моро, аз, който имам от една година впечатление като това тук, завиждам на хората, чийто живот е така добре уреден, че могат всеки ден да посвещават известно време на радостта от изкуството. И понякога, най-вече виждайки колко по-малко интересни са от мен в други отношения, се питам дали не казват, че са имали толкова често такива впечатления тъкмо защото никога не са ги имали. Тези, които веднъж са обичали, знаят до каква степен лесните връзки, на които дават името любов, са далеч от истинската любов. Може би, ако всички можеха да се влюбват в някое произведение на изкуството, както всички могат (поне така изглежда) да се влюбят в лице от другия пол (говоря за истинска любов), щеше да стане ясно колко рядко нещо е истинската любов към едно произведение на изкуството и колко безбройните артистични наслади, за които говорят даровитите хора с хармонично уреден живот, са далеч от тази любов.

*

Няма друга реалност за един писател освен тази, която е способна да отразява индивидуално мисълта му, с други думи, произведенията му. Бил той и посланик или известен принц - това нищо не значи. Ако човешката му суетност го изисква, то може да е гибелно за писателя, но може би без това би се оставил да се обезличи от мързел или да оглупее от разврат, или да се стопи от болест. Но той би трябвало поне да знае, че това не е литературна реалност. Това е, което ме смущава у Шатобриан, който има доволен вид, че е велика личност. Дори да е велика литературна личност, какво значение има? Това е материалистко схващане за литературна величина и следователно фалшиво, тъй като тя е изцяло духовна.

Все пак той има хубав вид и в чара му има величие. Но не защото е бил благородник, а защото е имал благородно въображение. Обстоятелствата нищо ли не са? В някои моменти като че ли да. При все това Роденбах казва, че Бодлер е бил Бодлер, защото е бил в Америка3. За мен обстоятелствата означават нещо. Но едно обстоятелство е шанс, равен на една десета, а едно предразположение - на девет десети. Този Гюстав Моро, видян в един ден на отдалечаване от обичайния бряг, на предразположеност да се вслушвам във вътрешните гласове, струваше за мен не по-малко от всяко пътуване до Холандия, направено набързо с будно, но затворено сърце.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Липсва в ръкописа (бел.фр.изд.). [обратно]

2. Става дума за една и съща, различно назована картина на Г. Моро, по-известна като Арабски певец, за която Пруст говори с почти същите думи в писмо до г-жа Строс, в чиято частна колекция я е виждал преди това (бел.прев.). [обратно]

3. Вероятно трябва да се чете не Бодлер, а Шатобриан (бел.прев.). [обратно]

 

 

© Марсел Пруст
© Юлиан Жилиев, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2014, № 3 (172)

Други публикации:
Марсел Пруст. Против Сент Бьов и други есета. София: Ерго, 2012.