Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ.
Т. VI. БЕГЪЛКА"

Марсел Пруст

web

Първа глава

Скръб и забрава

"Г-ца Албертин е заминала!" Колко по-дълбоко прониква мъката в психологията, отколкото самата психология! Само миг преди това, в процеса на самоанализ, аз бях вярвал, че тази раздяла, без възможност да се видим отново, е точно това, което искам, и, сравнявайки посредствеността на насладите, които Албертин ми доставяше, с богатството от желания, които тя ми пречеше да осъществя, аз чувствах, че съм по-дълбок, бях заключил, че вече не искам да я виждам, че вече не я обичам. Но сега тези думи: "Г-ца Албертин е заминала" - произведоха в сърцето ми такава мъка, за която чувствах, че не мога да понеса нито миг повече. И така, това, за което вярвах, че представлява нищо за мен, беше целият ми живот. Колко малко човек познава себе си! Моята мъка отведнъж бе стигнала връхната си точка. Внимателен към себе си, така както майка ми беше към моята умираща баба, аз си казах с истинско желание, че човек трябва да облекчи страданието на този, когото обича: "Бъди търпелив за един миг, ние ще открием нещо, което да премахне болката, не се измъчвай, ние няма да ти позволим да страдаш така". Моят инстинкт за самосъхранение търсеше лек за моята открита рана в този тип идеи: "Нито едно от тези неща няма каквото и да е значение, защото аз веднага ще я доведа обратно. Ще трябва да помисля как, но във всеки случай тя ще бъде тук още тази вечер. Следователно е безполезно да се самоизмъчвам". "Нито едно от тези неща няма каквото и да е значение" - аз не се задоволих просто да си дам това уверение, но се опитах да изразя същото пред Франсоаз, като не й позволих да види страданието ми, защото, дори в момента, в който го чувствах толкова остро, моята любов не беше забравила колко е важно тя да изглежда като щастлива любов, като взаимна любов, специално в очите на Франсоаз, която не харесваше Албертин и винаги се бе съмнявала в нейната честност.

И все пак, само миг преди това, преди Франсоаз да влезе в стаята, аз бях вярвал, че вече не обичам Албертин, бях вярвал, че съм взел всичко предвид, като педантичен анализатор; аз бях вярвал, че познавам състоянието на собственото си сърце. Но нашият интелект, колкото и да е блестящ, не може да възприеме елементите, които го съставят и остават неподозирани, докато от променливото състояние, в което те съществуват, едно явление, което е способно да ги изолира, не ги превърне в обект на първите етапи на солидификация. Аз бях сбъркал, мислейки, че мога да виждам ясно в собственото си сърце. Но това познание, което и най-проникновените възприятия на моя ум не биха ми дали, сега се появи пред мен, твърдо, блестящо, странно, като кристализирана сол, благодарение на рязкото действие на болката. Аз толкова много бях свикнал да имам Албертин до себе си, а сега внезапно видях нов аспект на този навик. Дотук аз го разглеждах главно като анихилираща сила, която потиска оригиналността и дори осъзнатостта на възприятията на човека; сега аз го видях като смразяващо божество, толкова приковано към съществуването на някого, а неговото незначително лице така силно издълбано в сърцето му, че ако то се отдели, ако то се отдалечи от човека, това божество, което обичащият почти не различава, влияе на страданията му по-ужасно от всичко друго и следователно е жестоко като самата смърт.

Първото нещо, което трябваше да направя, бе да прочета писмото на Албертин, понеже аз много исках да помисля върху това как да я върна обратно. Аз чувствах, че това е по силите ми, защото, доколкото бъдещето е това, което съществува все още само в ума ни, то изглежда подлежащо на промяна чрез намесата на волята в последния момент. Но в същото време, аз си спомних, че бях виждал сили, по-различни от моето въздействие, сили, срещу които, дори ако бях имал повече време, аз нямаше да спечеля. Каква полза имаме от това, че часът още не е ударил, след като ние не можем да направим нищо, чрез което да повлияем на това, което ще се случи, когато часът удари? Докато Албертин живееше в дома ми, аз бях решен да поема инициатива за раздяла с нея, и точно тогава тя си отиде.

Аз отворих писмото й. То гласеше:

"Мили мой приятелю,

Прости ми за това, че не се осмелих да ти кажа лично това, което пиша, но аз съм такава страхливка, и винаги съм се страхувала в твое присъствие, че колкото и да се опитвах да насиля себе си, аз не можах да намеря смелост. Ето какво щях да ти кажа: нашият живот заедно стана невъзможен; в действителност ти трябва да си разбрал от твоето избухване онази вечер, че има промяна в нашите отношения. Това, което ние успяхме да оправим онази вечер, щеше да стане непоправимо само след няколко дни. Следователно е по-добре за нас, понеже ние имахме щастието да се помирим, да се разделим като приятели. Ето за това, мой приятелю, аз ти пращам тези редове, и те моля да бъдеш достатъчно мил да ми простиш, ако ти причинявам малко скръб, когато мислиш за огромната моя скръб. Най-мили мой, аз не искам да се превърна в неприятел за теб; би било достатъчно лошо да се превърна в чужд човек за теб постепенно, и то скоро. И така, понеже взех решение, преди да ти пратя това писмо по Франсоаз, аз вече ще съм я помолила да си прибера кутиите. Довиждане: оставям ти най-хубавото от себе си.

Албертин"

"Всичко това не значи нищо", казах си аз, "то звучи дори по-добре, отколкото си мислех, защото сякаш тя няма предвид нищо от това, което казва; тя очевидно го е написала само за да ме стресне, да ме уплаши, да ме накара да престана да се държа така нетърпимо с нея. Аз трябва да помисля какво да направя възможно най-скоро, така че Албертин да се върне още тази вечер. Тъжно бе да се мисли, че Бонтен (Bontemps) са безскрупулни хора, които използват племенницата си, за да измъкват пари от мен. Но какво от това? Дори и ако трябваше аз да дам половината си състояние на г-жа Бонтен, за да мога да прибера обратно Албертин тази вечер, Албертин и аз пак щяхме да имаме достатъчно, за да живеем в удобство. И същевременно аз изчислих дали имам време да изляза тази сутрин и да поръчам яхтата и "Ролс-ройс"-а, които тя желаеше, напълно забравяйки, след като всичките ми съмнения бяха изчезнали, че аз бях решил, че не би било мъдро да й ги давам. "Дори и ако съгласието на г-жа Бонтен не е достатъчно, и ако Албертин откаже да се подчини на леля си и поиска като условие за завръщането си да има пълна независимост, добре, колкото и това да ми е неприятно, аз ще й го позволя; тя ще излиза сама, както и когато си поиска. Човек трябва да бъде готов да прави жертви, колкото и болезнени да са те, заради това, което той смята за най-важно, което значи, въпреки всичко, което реших тази сутрин по силата на моите прецизни и абсурдни аргументи, Албертин да продължи да живее тук". Можех ли да кажа освен това, че да й дам тази свобода, би било съвсем болезнено за мен? Аз бих излъгал, ако го кажех. Вече често бях чувствал, че мъката от това да й дам свободата да прави лоши неща далеч от мен беше, разбира се, по-малко остра даже от нещастието, което изпитвах, когато усещах, че тя се отегчава в моята компания, под моя покрив. Несъмнено в същия момент, в който тя щеше да ме помоли да й позволя да излезе някъде, да й дам позволението си, при положение че моят ум е обладан от представата за организирани оргии, би било мъчително за мен. Но да й кажа: "Вземи си яхтата или влака и отиди някъде за един месец, на място, което никога не съм виждал, за което няма да знам какво правиш там" - това често ми изглеждаше, заради мисълта, че, по силата на противопоставянето, когато тя беше далеч от мен, би жадувала за моята компания и би била щастлива при завръщането си. "Същевременно, явно това е, което тя иска; тя ни най-малко не изисква тази свобода, която, предлагайки й всеки ден нови удоволствия, аз лесно бих могъл да ограничавам с всеки изминал ден. Не, това, което Албертин искаше, за мен бе да не продължавам да се държа нетърпимо с нея, и най-вече, както при Одет и Суан, да помисля за женитба. След като тя се омъжеше за мен, нейната независимост нямаше да е проблем за нея; ние щяхме да си останем тук заедно, съвършено щастливи". Несъмнено, това означаваше да се откажа от всякаква мисъл за Венеция. Но градовете, за които ние сме копнеели най-много (и a fortiori най-приятните домакини, най-сладките развлечения - дори повече, отколкото Венеция, херцогиня дьо Германт или театъра), колко бледи, колко незначителни, мъртви са станали те, когато ние сме свързани с нечие сърце толкова болезнено, че това ни пречи да се откъснем от него! "Заедно с това Албертин е съвършено права за нашата женитба. И мама казваше, че цялото това отлагане е смешно. Да се оженя за Албертин, това е, което трябваше да направя отдавна, ето какво трябва да направя сега, ето какво я е накарало да ми напише писмо, в което няма предвид нищо от това, което е написала. Само заради женитбата е отложила с няколко часа това, което тя трябва да желае толкова силно, колкото и аз: да се завърне в този дом. Да, това е, което тя искаше, ето я целта на стореното от нея" - с тези думи ме увери моят състрадателен разум; но аз чувствах, че, правейки това, разумът ми все още се основаваше на същата хипотеза, която той беше приел от самото начало. Докато в същото време аз добре съзнавах, че именно другата хипотеза постоянно се оказваше правилна. Без съмнение, тази друга хипотеза никога не би била така смела, че да формулира с прекалено много думи разбирането, че Албертин може да е била в интимни отношения с г-ца Вентьой и нейната приятелка. И все пак, когато аз бях завладян от влиянието на това ужасно откровение, докато влакът намаляваше скорост, преди да спре в Инкарвил, именно втората хипотеза получи потвърждение. Тази хипотеза по-късно не допусна идеята, че Албертин може да ме напусне по свое желание, по този начин, без да ме предупреди и да ми даде време да попреча на заминаването й. Все едно, защото след големия нов скок, който животът току-що ме бе принудил да направя, реалността, с която се сблъсквах, беше толкова непозната, колкото тази, която ни се представя след откритието на учен, разследването на следовател или проучванията на историк на скритите страни на някое престъпление или революция; тази реалност, докато надминаваше слабите предвиждания на втората ми хипотеза, въпреки всичко ги осъществяваше. Но тази втора хипотеза не беше интелектуална и паническият страх, който ме обхвана същата вечер, когато Албертин отказа да ме целуне, или през нощта, когато чух прозорецът й да се отваря, не се основаваше на разума. Но - и това, което следва, ще го покаже дори по-ясно, както много епизоди дотук вече го намекваха - фактът, че нашият интелект не е най-дълбокият, най-мощният, най-подходящият инструмент за достигане до истината, е само една причина от многото, която подтиква да се започне с интелекта, а не с несъзнателната интуиция, една създадена наготово вяра, изразяваща се в предчувствия. Животът е това, което малко по малко, случай след случай ни позволява да видим, че най-важното за нашите сърца или умове ние го научаваме не от разума, а от други сили. И тогава самият интелект признава тяхното превъзходство, предава се пред тях чрез мислене и се съгласява да стане техен сътрудник и слуга. Експериментална вяра! Изглеждаше ми, че непредвиденото нещастие, с което се борех, бе също нещо, което аз вече познавах (понеже знаех за приятелството на Албертин с двойка лесбийки), защото го бях прочел в много знаци, в които (въпреки противоположните твърдения на моя разум, основаващи се на изказванията на Албертин) аз успях да различа досадата, неохотата, с които тя трябваше да живее в това състояние на подчинение, знаци, които така често ми изглеждаха писани сякаш с невидимо мастило зад нейните тъжни, покорни очи, върху нейните бузи, внезапно пламнали с неосъзната червенина, в звука на прозореца, който внезапно беше отворен. Несъмнено аз не се бях осмелил да ги проуча напълно или да си оформя представата за нейното внезапно заминаване. Аз си бях мислел, докато ума ми бе в състояние на равновесие благодарение на присъствието на Албертин, само за заминаване, инициирано от мен самия на неопределен ден, т.е. ден, разположен в несъществуващо време; следователно аз просто илюзорно си мислех за заминаване, също както хората си представят, че не ги е страх от смъртта, когато са в добро здраве и всъщност не правят нищо повече от това да въведат една чисто негативна представа в представата си за чудесно здравословно състояние, което приближаването на смъртта, разбира се, ще промени. Заедно с това, идеята за заминаване на Албертин по нейна инициатива можеше да се появи хиляди пъти в ума ми, в най-ясната, най-ярко дефинирана форма, без да подозирам нищо повече от това, че по отношение на мен самия, т.е. в действителност, това заминаване би било едно безпрецедентно, ужасяващо, непознато нещо, едно съвсем ново нещастие. Аз бих могъл да продължа да мисля за това заминаване (ако го бях предвидил) непрестанно, без всички тези мисли, от край до край, да имат каквато и да е връзка, не само като интензивност, но и като родство, с невъобразимия ад, настанал след открехнатата от Франсоаз завеса при думите: "Г-ца Албертин е заминала". За да може да обрисува ситуацията, въображението работи с елементи, които са вече познати, и именно по тази причина не може да я обрисува. Но чувствителността, дори и в най-физическата форма, получава, също като избухването на гръм и трясък, оригиналния и задълго незаличим отпечатък на непознатото събитие. И аз едвам дръзвах да си кажа, че ако бях предвидил това заминаване, аз, естествено, нямаше да мога да си го представя в целия му ужас, или в действителност, да си представя, че Албертин ми съобщава за него, а аз самият я заплашвам, умолявам я, за да й попреча. Колко далеч беше от мен сега желанието да отида до Венеция! Точно както много отдавна, в Комбре, беше желанието да познавам г-жа дьо Германт, когато дойде моментът, в който аз копнеех само за едно нещо: мама да бъде до мен в стаята ми. И в действителност всички мои тревоги, които бях изпитвал от детството си досега, по нареждане на това ново страдание се бяха задвижили отново, за да го подсилят, за да се смесят с него в хомогенна маса, която ме задушаваше.

Със сигурност, физическият удар, който такава една раздяла нанася на сърцето, и който заради тази ужасна способност да се запомнят неща, с които е надарено тялото, прави болката някак си актуална с всички епохи в нашия живот, в които сме страдали - със сигурност, този удар за сърцето, който (толкова малко съжаление ние изпитваме към страданията на другите!) тази, която иска да даде максимален интензитет на разкаянието, което причинява, дали защото, след като нейното заминаване е просто номер, тя просто иска да постигне по-добри условия, или защото, напускайки ни завинаги - завинаги! - тя иска да ни нарани, или пък, за да отмъсти, или за да продължи да бъде обичана, или (с поглед към качеството на спомените, които тя ще остави след себе си) да разруши мрежата от умора и безразличие, която тя чувства, че е изтъкана заради нея - със сигурност, този удар в сърцето е нещо, което сме си обещали да избягваме, уверявайки се, че ще се разделим по хубав начин. Но в действителност рядко се случва човек да се разделя по хубав начин, защото ако това го има, човекът няма да се раздели. И тогава жената, към която ние показваме най-пълно безразличие, въпреки него неясно усеща, че, все повече уморявайки се от нея, по силата на идентична сила на навика ние сме станали все по-привързани към нея, и тя осъзнава, че един от съществените елементи в хубавата раздяла е да се предупреди другият човек, преди да бъде изоставен. Но тя се страхува от това, че може да й се попречи, ако го предупреди. Всяка жена усеща, че колкото е по-голяма властта й над мъжа, толкова е по-невъзможно да го напусне освен чрез случайно внезапно бягство: тя е бегълка, точно защото е кралица. Вярно, има необикновено несъответствие между досадата, която тя ни внушава само миг преди това, и това бясно желание тя да бъде върната обратно, след като си е отишла. Но за това - покрай и над тези неща, които вече бяха представени в хода на настоящото произведение, и други, които ще бъдат представени по-късно - си има причини. Защото има едно важно нещо: нейното заминаване най-често се случва не точно в момента, когато безразличието на партньора й (действително или въображаемо) е най-голямо - на крайната точка на люлеене на махалото. Жената си казва: "Не, това вече не може да продължава така", точно защото мъжът говори само за това, че ще я напусне, или не мисли за нищо друго, и тя е тази, която го напуска. Тогава махалото стига до другия край, разстоянието е възможно най-голямо. В един миг то се връща до тази точка; още веднъж, отделно от всички представени причини, това е толкова естествено! Сърцето все още тупти; и заедно с това жената, която си е отишла, вече не е същата като жената, която е била с нас досега. Нейният живот под покрива ни, целият толкова добре познат, внезапно получава по-широки очертания след добавянето на животите, с които тя неизбежно бива асоциирана; и точно за да се асоциира с тях, тя ни напуска. Така че това ново богатство от разнообразие на живота у жената, която си е отишла, действа обратно върху жената, която е била с нас, и живота, който тя е водила непосредствено преди нейното заминаване. Като следствие от серия психологически факти, които ние сме способни да проследим и които формират част от нейния живот с нас, нашето твърде очевидно отегчение в нейната компания, също и нашата ревност (следствието от която е, че мъжете, които са били напуснати от определен брой жени, са били напуснати почти по един и същ начин заради техния характер и заради определени винаги идентични реакции, които могат да бъдат изчислени: всеки има своя собствен начин да бъде изоставен, както има собствен начин да хване настинка), на тази последователност, която не е много загадъчна за нас, несъмнено съответства една поредица от факти, които не осъзнаваме. Тя трябва за някакво време в миналото да е поддържала отношения - писмени, чрез разговор или чрез пратеник - с някой мъж или някоя жена, очаквайки сигнал, който ние, естествено, сме й дали неволно, когато сме казали: "Х се обади вчера, за да ме види", ако тя се е уговорила с Х, че вечерта той трябва да ми се обади, за да се срещне тя с него. Колко много възможни хипотези! Само възможни обаче. Аз конструирах истината така добре, но само в царството на възможността, че, след като един ден отворих по погрешка писмо, адресирано до една от моите любовници, писмо, написано със специален шифър, което гласеше: "Все още чакам сигнал да отида до маркиз дьо Сен-Лу; моля, уведомете ме утре по телефона", аз си възпроизведох едно фиктивно внезапно бягство. Името на маркиз дьо Сен-Лу беше там само като заместващо нечие друго име, защото моите любовници не познаваха Сен-Лу, но ме бяха чували да говоря за него, и освен това подписът беше нещо като псевдоним, без някаква разбираема форма. Така се случи, че писмото не беше адресирано до моята любовница, а до друг човек в сградата, който имаше различно име, което беше погрешно прочетено. Писмото не беше написано на шифър, а на лош френски, защото беше написано от американка, която в действителност беше приятелка на Сен-Лу, както самият той ми каза. И странният начин, по който тази американка изписваше определени букви, бе довел до това едно напълно истинско, но чуждестранно име да изглежда като псевдоним. И така в този случай аз бях сбъркал напълно в моите подозрения. Но интелектуалната структура, която бе свързала заедно в моя ум тези факти, всички от които бяха неверни, беше толкова строг и точен модел на истината, че когато, три месеца по-късно, моята любовница (която по това време искаше да прекара целия си живот с мен) ме напусна, това беше по начин, абсолютно идентичен с този, който си представях при предишния случай. Пристигна едно писмо, съдържащо същите особености, които аз погрешно бях приписал на предишното, но този път то наистина беше сигнал.

Настоящото нещастие беше най-лошото, което бях преживявал през живота си. И все пак страданието, което то ми причини, беше дори превъзхождано от моето любопитство да науча причините за нещастието: кого е желала Албертин и при кого е отишла. Но изворите на великите събития са като тези на реките: напразно се опитваме да изследваме повърхността на земята, защото няма да ги открием никога. Дали Албертин е планирала бягството си от много отдавна? Аз не съм споменал факта (защото през това време той ми изглеждаше просто преструвка или лош хумор, което в случая на Франсоаз ние наричахме "избухване на сърдитата" (a fit of the sulks), че от деня, когато спря да ме целува, тя се държеше така, сякаш е измъчвана от дявол - твърдо изправена, непреклонна, казваща и най-простите неща с траурен тон, с бавни движения, без никога да се усмихва. Аз не можех да кажа, че имаше конкретни доказателства за някакъв заговор с външния свят. Вярно, Франсоаз по-късно ми каза, че, влизайки в стаята на Албертин два дни преди заминаването й, тя била празна, със спуснати завеси, но усетила от въздуха в стаята и от шума, че прозорецът е отворен. И в действителност тя намерила Албертин на терасата. Но е трудно да се разбере с кого е общувала тя оттам, и освен това спуснатитезавеси, скриващи отворения прозорец, можеха несъмнено да се обяснят от факта, че тя знаеше, че се страхувам от течение, и че дори ако завесите ме предпазваха малко, те биха попречили на Франсоаз да види от вратата, че капаците са били отворени толкова рано. Не, аз не можех да видя нищо отделно от нищожния факт, който се състои просто в това, че в деня преди заминаването си тя е знаела, че си отива. Защото същия ден тя е взела от стаята ми, без аз да забележа, голямо количество опаковъчна хартия и плат, които бяха съхранявани там, и тя е прекарала цялата нощ в пакетиране на нейните безбройни дрехи и рокли, така че да може да напусне дома ни сутринта. Това е единственият факт; и това беше всичко. Аз не мога да придам значение на това, че тя същата вечер върна, на практика насила, хиляда франка, които ми дължеше; няма нищо необикновено в това, защото тя беше много съвестна, що се отнася до пари.

Да, тя бе взела опаковъчната хартия предната вечер, но не само тогава тя е знаела, че ще ме напуска! Защото не възмущението я е накарало да ме напусне, а решението, вече взето, да ме напусне, да изостави живота, за който бе мечтала, който й даваше това настроение, пълно с възмущение. Показвайки настроение, пълно с възмущение, почти тържествено студена към мен, освен последната вечер, когато, след като беше стояла в моята стая по-дълго, отколкото имаше за цел, тя каза - една забележка, която ме изненада, идвайки от нея, която винаги търсеше начин да отложи момента на раздялата - тя ми каза от вратата: "Довиждане, мъничък мой, довиждане". Но аз не го взех предвид. Франсоаз ми каза, че на следващата сутрин, когато Албертин й съобщила, че си отива (но това може да се обясни също и чрез изтощението, защото тя не се е била събличала и е прекарала цялата нощ, пакетирайки всичко, освен нещата, за които е помолила Франсоаз, понеже те не бяха в нейната спалня или стая за обличане), тя била все още толкова тъжна, толкова повече отпреди ходела гордо изправена, толкова повече непреклонна, отколкото предишните дни, че Франсоаз си помислила, когато Албертин й казала: "Довиждане, Франсоаз", че тя ще падне. Когато на някого са му казали нещо такова, той осъзнава, че жената, която ни се струва по-маловажна от жените, които той среща така лесно в течение дори на най-краткото си излизане навън, жената, която ни прави сърдити заради това, че трябва да ги жертваме заради нея, е точно обратното - тази, която ние предпочитаме хиляди пъти повече. Защото изборът вече не лежи между дадена наслада - която по силата на навика, и, разбира се, чрез непосредствеността на своя обект, става почти нищожна, - и други наслади, които ни изкушават и ни вълнуват, но между тези последни наслади и нещо, което е много по-силно от тях - съчувствието към страданието.

Когато си казах, че Албертин ще се върне у дома до довечера, аз продължавах колкото се може по-бързо да покривам със свежа вяра откритата рана, от която бях откъснал вярата, с която бях живял дотогава. Но въпреки това моят инстинкт за самосъхранение бе действал бързо; когато Франсоаз говореше с мен, аз бях останал безпомощен за миг, и заради всичко това, че сега знаех, че Албертин ще се върне същата вечер, болката, която почувствах в този миг, в който още не бях убедил себе си в нейното завръщане (мигът, последвал думите: "Г-ца Албертин ме помоли за багажа си; г-ца Албертин е заминала"), тази болка се събуди наново в мен по своя воля, толкова силно, колкото и преди, така да се каже, сякаш аз още не бях осъзнал близкото заминаване на Албертин. Все пак беше много важно тя да се завърне, но по своя воля. При всички случаи, да изглежда, че предприемам първата стъпка, да я моля да се завърне, би било да не постигна това, което искам. Вярно, аз загубих силата да я напусна така, както напуснах Жилбер. Дори повече от това, да видя отново Албертин, аз исках да сложа точка на физическата болка, която моето сърце, по-малко издръжливо от това на стар човек, не би могло повече да издържи. Тогава, по силата на моя навик да не използвам силата на волята си, независимо дали ставаше дума за работа или нещо друго, аз бях станал по-страхлив. Но най-вече това страдание беше несравнимо по-силно поради много причини, най-важната от които беше не тази, че аз никога не бях вкусвал чувствено удоволствие с г-жа дьо Германт или Жилбер, а тази, че, без да ги виждам всеки ден и всеки час, без да имам възможността и следователно нуждата да ги виждам, моята любов към тях започна да отслабва заради намаляващата сила на навика. Разбира се, сега моето сърце, неспособно да иска и доброволно да понесе страданието, можеше да мисли само за едно възможно решение - Албертин да се завърне на всяка цена; противоположното решение (умишлено отричане, постепенно примирение) би ми изглеждало решението на един писател, невероятно в истинския живот, ако аз самият не го бях предпочел в случая с Жилбер. Следователно аз знаех, че другото решение би могло да бъде прието, и то от един и същ човек, защото аз си оставах повече или по-малко един и същ. Но времето бе изиграло своята роля, времето, което ме направи по-стар, времето, което освен това бе оставило Албертин постоянно в моята компания, докато живеехме заедно. Но най-малко, без да я изоставям, това, което оцеля в мен от всичко, което бях изпитвал към Жилбер, беше гордостта, която ме накара да се откажа да бъда за Албертин една презряна играчка, като я моля да се завърне; аз исках тя да се завърне, без да изглежда, че ме е грижа дали тя ще го направи, или не. Аз станах, за да не губя повече време, но страданието ме накара да се спра; това бе първият път, когато ставах от леглото, откакто Албертин ме напусна. Все пак трябваше да се облека бързо и да разпитам портиера на Албертин.

Страданието, продължителното траене на душевен шок, който е дошъл от нищото, постоянно се стреми да променя своята форма; човек се надява да успее да го прогони, правейки планове, търсейки информация; човек иска да премине през безбройните му метаморфози, защото това изисква по-малко смелост, отколкото да запазим страданието си непокътнато; леглото, на което ние лежим, скърбейки, изглежда така тясно, твърдо и студено. Аз тогава сложих крака на пода и пристъпих в стаята с огромно внимание, движейки се така, че да не видя стола на Албертин, пианолата на педали, които тя някога натискаше със златните си чехли, или едно от нещата, които тя беше използвала, и всички, които, в тайния език, на който моите спомени ги бяха научили, изглеждаше, че се опитваха да ми преведат една различна версия, за втори път да ми кажат за нейното заминаване. Но дори и без да ги гледам, аз можех да ги видя: силата ми ме напусна; аз потънах на един от тези фотьойли в син сатен, гладката повърхност на които един час по-рано, в мрака на моята стая, упоена от лъч утринна светлина, ме бе накарала да сънувам сънища, които тогава страстно погалвах, но които бяха безкрайно далеч сега от мен. Уви, аз никога не бях сядал в тях досега, без Албертин да беше с мен. И аз не можех да остана да седя там, затова станах отново. И така, във всеки един момент имаше още един от онези безбройни и неясни "азове", които съставят нашата личност, който все още не осъзнаваше заминаването на Албертин и трябваше да му се съобщи за това; аз бях длъжен - и това беше по-жестоко, отколкото, ако те бяха чужди същества и не споделяха моята податливост на страдание - да разкажа на всички тези същества, всички тези "азове", които все още не знаеха за него, за нещастието, което току-що се бе случило; всеки от тях на свой ред трябваше да чуе думите: "Албертин помоли за своите кутии" - тези кутии във формата на ковчег, които бях виждал да се товарят на влака в Балбек заедно с тези на майка ми, - и "Албертин си е отишла". На всеки от тях трябваше да се разкаже за моята скръб, скръбта, която по никакъв начин не е един песимистичен извод, направен свободно от събраните трагични обстоятелства, а е периодично и неволно съживяване на едно особено впечатление, което е дошло от нищото и не е било избирано от нас. Имаше някои от тези "аз-ове", които отдавна не бях срещал. Например (аз не си спомнях, че това е денят, в който бръснарят бе извикан) "аз-ът", който аз бях, когато ми подстригаха косата. Аз бях забравил този "аз", и неговото пристигане ме накара да избухна в плач, както, като на погребение, това бива предизвикано от появата на стар пенсиониран слуга, който не е забравил починалия. Тогава най-внезапно аз си спомних, че миналата седмица от време на време бях обхващан от панически страх, който не признавах пред себе си. В тези моменти, все пак, аз размислях по въпроса, казвайки си: "Няма нужда, разбира се, да разглеждам хипотезата за това, че тя внезапно ме е напуснала. Това е абсурдно. Ако само можех да я доверя на разумен, интелигентен човек" (и аз бих го направил, за да доставя покой на ума си, ако ревността не ми пречеше да се доверявам на когото и да е), "той със сигурност би ми казал: ‘Защо, та ти си луд. Това е невъзможно’ (и всъщност тези последни дни ние се карахме неведнъж). Хората те напускат заради някаква причина. Те ти казват причината. Те ти дават възможност да отговориш. Те не бягат така. Не, това е напълно детско, това е наистина единствената абсурдна хипотеза". И все пак, всеки ден, когато я намирах сутринта, звънейки на звънеца си, аз издавах дълбока въздишка на облекчение. И когато Франсоаз ми подаде писмото на Албертин, аз веднага станах сигурен, че то се отнасяше до единственото нещо, което не би могло да се случи, до това заминаване, което аз някак си бях усещал няколко дни преди това, въпреки логичните причини, които ме успокояваха. Аз си казвах това почти със самозадоволство от моята прозорливост в отчаянието ми, като убиец, който знае, че не може да бъде намерен, но въпреки това се страхува и най-внезапно вижда името на жертвата си написано най-отгоре на документ на масата на следователя, който е изпратил да го доведат.

Единствената ми надежда беше, че Албертин е заминала за Турен (Touraine), в къщата на леля си, където след всичко това тя все пак щеше да бъде под някакво наблюдение и не би могла да направи нищо много сериозно, преди да я върна обратно. Най-лошият ми страх бе, че тя можеше да е останала в Париж, или да е отишла до Амстердам или Монжувен, с други думи, че е избягала, за да преследва някаква интрига, подготовката на която не бях усетил. Но всъщност, когато си казвах Париж, Амстердам, Монжувен, т.е. за няколко места, аз всъщност си мислех за места, които бяха само потенциални. И така, когато портиерът на Албертин ми съобщи, че тя е отишла в Турен, това място, което смятах за желано, започна да ми изглежда възможно най-смразяващо, защото то беше истинско, и защото за първи път, измъчван от сигурността на настоящето и несигурността на бъдещето, аз си представих Албертин, започваща живот, който тя сама бе избрала да води отделно от мен, естествено, задълго, естествено, завинаги, един живот, в който тя щеше да реализира този непознат елемент, който в миналото толкова често ме бе тревожел, макар и да имах късмета да притежавам, да милвам това, което бе негова външна покривка, това очарователно лице, непроницаемо и пленено. Този непознат елемент съставяше основата на моята любов. Що се отнася до самата Албертин, тя рядко съществуваше за мен, освен под формата на своето име, което, освен в редки моменти на почивка, когато се събуждах, идваше и гравираше себе си върху мозъка ми и продължаваше непрекъснато да го прави. Ако аз продължавах да си мисля на глас, аз щях да продължа да го повтарям, и моята реч щеше да бъде така монотонна, така ограничена, сякаш съм го трансформирал в птица, птица като тази в приказката, чиято песен повтаряла непрекъснато името на жената, която е обичала, когато птицата е била мъж. Човек изговаря нечие име, и понеже той остава мълчалив, това е сякаш човек го изписва в себе си, сякаш то оставя своята следа върху мозъка, който в крайна сметка трябва да изглежда като стена, на която някой със забавление е драскал, като я покрива с името, написано хиляда пъти, на жената, която той обича. Човек го пренаписва в своя ум през цялото време, когато е щастлив, и дори още повече, когато е нещастен; и човек чувства постоянно явяваща се нужда да повтаря това име, което не му носи нищо повече от това, което вече знае, докато, с течение на времето, това го изморява. Аз дори не си и помислях за плътска наслада в този момент; аз дори не възприемах образа на тази Албертин, която беше причината за такова разтърсване на цялото ми същество; аз не можех да си представя тялото й, и ако се опитах да изолирам идеята - защото винаги има някаква идея, която бе свързана с моето страдание, тя би била едновременно, от една страна, моето съмнение към намеренията, с които тя ме е напуснала, със или без каквато и да е мисъл за завръщане, и, от друга страна, средствата да я върна обратно. Разбира се, има нещо символично и вярно в безкрайно малкото място, заемано в нашата тревога от тази, която я причинява. Факт е, че нейната личност сама по себе си е от малко или никакво значение; почти всичко е поредица от емоции и тревоги, които случайните събития са ни карали да чувстваме в миналото във връзка с нея и които навикът е асоциирал с нея. Това, което го доказва ясно, е (даже повече, отколкото отегчението, което чувстваме в моменти на щастие) степента, до която това да виждаме или да не виждаме въпросния човек, бивайки или не бивайки обект на неговото почитание, имайки го или не на наше разположение, ще ни изглежда напълно нерелевантна, когато вече не е нужно да поставяме пред нас проблема (толкова безполезен, че ние вече няма да се занимаваме с него), освен по отношение на самия човек - поредицата от емоции и тревоги биват забравени, най-малкото доколкото въпросният човек има нещо общо, защото поредицата може да се развие наново, но насочена към друга личност. Преди това, когато тя е била все още прикачена към него, ние сме допускали, че нашето щастие е зависещо от неговата личност, че то е зависело изцяло от изчезването на нашата тревога. Следователно нашето несъзнавано е било по-добър ясновидец от нас в този момент, когато то е пресъздало фигурата на обичания като толкова незначителна, една фигура, която ние, естествено, сме забравили, с която бихме могли да сме сравнително незапознати, и смятаме за дребна, докато трае ужасната драма, в която да я видим отново, за да изчезне очакването й, би могло да бъде въпрос на живот и смърт за нас. Миниатюрните пропорции на формата на жената - логически и необходим ефект от начина, по който се развива любовта; те са ясна алегория на субективното естество на тази любов.

Пред къщата на Албертин открих малко бедно момиче, което ме гледаше втренчено с големи очи и което изглеждаше толкова сладко и естествено, че аз го попитах дали има нещо против да го заведа вкъщи, както бих завел куче с верни очи. То изглеждаше доволно от този въпрос. Когато се върнах вкъщи, аз го положих на коленете си за известно време, но много скоро неговото присъствие, карайки ме твърде много да чувствам отсъствието на Албертин, стана непоносимо. Помолих момичето да си отиде, след като му дадох банкнота от 500 франка. И все пак, скоро след това, мисълта да прибера друго малко момиче у дома, за да може никога да не бъда лишен от комфорта на нечие невинно присъствие, беше единственото нещо, което ми помогна да понеса идеята, че Албертин може да престои за известно време на друго място. Начинът, по който Албертин ме бе напуснала, несъмнено бе подобен на този на нациите, които си пробиват път чрез демонстриране на тяхната военна сила за упражняване на тяхната дипломация. Тя трябва да ме е напуснала само за да постигне от мен по-добри условия, по-голяма свобода, повече лукс. В този случай, при двама ни, този, който би преобладавал, щях да бъда аз, ако имах силата да изчакам момента, когато, виждайки, че не може да постигне нищо, тя би се завърнала по своя воля. Но ако при играта на карти или във войната, където само победата има значение, ние можем да издържим на блъфиране, то там условията не са същите като тези, създадени от любовта и ревността, да не споменаваме страданието. Ако, за да изчакам, да "удържа", аз позволях на Албертин да остане далеч от мен няколко дни, дори за няколко седмици, разбира се, аз бих унищожил това, което беше единствена моя цел за повече от година: никога да не я оставям сама дори за час. Всички мои предпазни мерки биха се оказали безплодни, ако аз й позволях времето и възможността да ми бъде невярна в своето сърце; и ако накрая тя капитулираше, аз никога не бих могъл да забравя времето, когато тя е била сама, и дори и като победител в крайна сметка, въпреки всичко, случило се в миналото - което е невъзвратимо, аз щях да бъда този, който е бил победен.

Що се отнася до средствата да върна обратно Албертин, те имаха целият шанс за успех, колкото по-правдоподобна изглеждаше хипотезата, че тя ме е напуснала само надявайки се да бъде извикана обратно при по-удобни за нея условия. И, разбира се, за хората, които не вярваха в искреността на Албертин, например Франсоаз, тя действително беше правдоподобна. Но моят разум, за който, преди още да знам каквото и да е, единственото обяснение на определени пристъпи на лош хумор, на определени нагласи, явно беше, че тя е планирала да си замине за добро, намираше за трудно да вярва, че сега, след нейното заминаване, то е било просто преструвка. Аз казвам "моят разум", а не самият аз. Хипотезата за преструвка стана възможно най-необходима за мен, колкото по-невероятна беше, и придоби сила, която бе изгубила, що се отнася до вероятността. Когато се намираме на върха на отчаянието и изглежда, че Бог ни е забравил, ние повече не се колебаем да очакваме той да направи чудо.

Аз осъзнавам, че във всичко това аз бях най-равнодушният, макар и най-разтревожен детектив. Но бягството на Албертин не ми беше запазило способностите, от които навикът да бъда до нея, докато я гледат други хора, ме беше лишил. Аз можех да мисля само за едно нещо: да наема друг човек да я търси. Този човек беше Сен-Лу, който се съгласи. Пренасянето на тревогата, която можеше да бъде изпитана толкова много дни, към друг човек ме изпълваше с радост и аз обикалях насам-натам бързо, сигурен в успеха си, а моите ръце ставаха внезапно сухи, както беше преди, и вече не се овлажняваха с потта, до която ме доведе Франсоаз, казвайки: "Г-ца Албертин е заминала".

Трябваше да се помни, че когато аз реших да живея с Албертин и даже да се оженя за нея, това е било, за да я пазя, да зная какво прави тя, да й попреча да се върне към старите си навици с г-ца Вентьой. В ужасно терзание, причинено от нейното откровение в Балбек, когато тя ми каза като нещо съвсем естествено, и за което аз успях, макар и да беше най-голямата болка, която съм изпитвал през живота си, да се престоря, че го намирам за нещо съвсем естествено, нещото, което и в най-лошите си предположения аз никога не можех да дръзна да си представя (удивително е каква липса на въображение, когато открие истината, показва ревността, която иначе се занимава само с това да прави хубави предположения, оказващи се неверни). Тази любов, родена първо и най-вече от това да попреча на Албертин да упражнява пороците си, тази любов оттогава съхраняваше следите на своя произход. Да бъда с нея, беше от значение за мен, доколкото можех да попреча на бегълката да отиде на едно или друго място. За да й попреча, аз бях прибягнал до бдителността, до компанията на хората, които я придружаваха, и те само трябваше в края на деня да ми донесат доклад, който успокояваше тревогите ми, които се превръщаха в лек хумор.

След като се бях уверил, че каквито и стъпки да направя, Албертин ще се завърне у нас същата вечер, аз осигурих лек за болката, която Франсоаз ми причини, когато ми каза, че Албертин е заминала (защото в този момент моят ум, който напълно не съзнаваше нищо, повярва за миг, че това заминаване е окончателно). Но след едно прекъсване, когато под импулса на своя собствен живот първоначалната болка се съживи спонтанно в мен, тя беше толкова мъчителна, колкото и преди, защото тя предхождаше утешителното обещание, което аз си бях дал - да върна Албертин обратно същата вечер. Моето страдание беше забравило това обещание, което би го намалило. За да задвижа средствата за нейното завръщане, още веднъж аз бях прокълнат - не, че такава нагласа някога се е показвала успешна, но все пак аз винаги я приемах, понеже бях влюбен в Албертин - да се държа сякаш не я обичам, сякаш не съм бил наранен от нейното заминаване; аз бях прокълнат да продължавам да я лъжа. Аз можех да бъда възможно най-енергичен в своите средства за връщането й обратно, въпреки че лично аз изглеждах така, сякаш съм я оставил за добро. Аз си предложих да напиша на Албертин прощално писмо, в което да разгледам заминаването й като окончателно, докато в същото време изпратя Сен-Лу, сякаш без мое знание, да постави под най-груб натиск г-жа Бонтен, за да накара Албертин да се завърне възможно най-скоро. Несъмнено, аз вече имах опит от случая с Жилбер с опасността от писма, съдържащи безразличие, което, в началото престорено, накрая става истинско. И този опит трябваше да ме спре от това да пиша на Албертин писма от този тип, като тези, които бях писал на Жилбер. Но това, което наричаме опит, е просто откровението пред нашите очи на черта на нашия характер, която съвсем естествено се появява отново и се явява пак още по-забележимо, защото ние вече сме я осветлили, така че спонтанният импулс, който ни е водил в началото, се оказва подкрепен от всички предположения на паметта. Човешкото плагиатство, което е най-трудно за избягване, това на индивидите (и дори за нациите, които постоянстват в своите грешки и действително ги правят по-интензивни), е само-плагиатство.

 

 

© Марсел Пруст
© Николай Ив. Иванов, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2008, № 7 (104)

Преводът е по: Marcel Proust. The Captive and The Fugitive. Translated by G. K. Scott Mongrieff and Terence Kilmartin. Revised by D. J. Enright. New York: Modern library, 2003, pp. 563-587.