НОЩ, ПО-ДЪЛГА ОТ СЪН
(Оковано видение)

Пея, да не отмине и този мой ден в привидения

Толкова слънчеви птици видях да се срутват през лятото,
толкова звездни пожари в очите, празни от бдение,
че ослепи ме проливният дъжд от огньове и злато,
ненадейно размъти главата ми помрачение.

И едва-що притворил очите, от болката парещи,
аз поисках да видя отново за миг цветовете,
ала нямаше слънце - само в кръгове черни, догарящи,
се рояха искрите последни покрай бреговете.

Не разбрах, че търкулна се слънцето, а хоризонтът бе тъмен,
скитах, свел поглед от блясъка само понесен.
Не подозирах, че лятото в своята сянка потъна,
че нощта е по-дълга от сън, и че вече е есен.

И се вкопчих за клона, търсех от него спасение.
Клон е, клон е!? - шептях. О, защо пак изкушения?

Усмихни се, да не мине и този твой ден в привидения!

Светилата ги няма, но не блуждая в тъмата.
От лятото златно - сияния в мен са покълнали
и усещам как руменея наместо зората,
как разливам аз светлина, от небето погълната.

Светлина от гърдите ми, щом се събудя, извира.
От стъпките мои лазурна пътека се ражда,
тя потръпва пред мен, а зад мене умира,
от кошмари изплетена и от слънчеви сажди.

Към сърцето на космоса щом протегна ръка, във всемира
блясва ново съзвездие от дланта ми лъчиста.
Щом на ствол се облегна, в безпокойство замирам -
на кръвта ми короната ли е, или маслина в сребро се разлиства.

Кой ли чука? Пулсът в клонката в нейното есенно зреене
или бие сърцето ми в лудо вълнение?

О, ридай, да не мине и този твой ден в привидения!

И аз виждам и призиви, билки, скали в полумрака
като мен в светлина да избухват, като в сън да блестят.
И брега съзерцавам как искрящите приливи чака,
как докосват го те, как в сияние сярно димят.

В тъмнината, където всичко, пило искри, пламенее,
пърха в блясъци - струни, дълго трептящи в нощта,
през листата на мрака всеки плод като слънцето грее
и блести на дървото короната вместо луна.

Съзвездия древни не ще завалят от небето,
вече други са те - над земята и мене летят.
Виж хорото им звездно от смокини и нар - там, където
днес от клони изплитат маслините нов Млечен път.

Искрица летяща улавям, разбит съм от недоумение -
в дланта ми светулка гори. Не, не искам съновидения!

О, страхувай се да не отмине и този твой ден в привидения!

В камъка, който докосвам, искрата сънува,
И въгленче тлее във всяко едно от цветята.
В гърдите ми мълнии в жълто сияние плуват,
и съм в слънце облян, и цял съм облян от луната.

И аз виждам как губят се нощите в дните и дните - във нощи.
Миг са билки, звезди и животът ми - няма как да се върнaт,
но догдето от мене сияние блика все още,
ще доживея копнежа си слънцето пак да прегърна.

Ще го чакам спокойно да дойде до мене,
a ако двойник на слънцето черен превари зората -
ще пропадна тогава във сянка на мрак и на тление,
ала с моята смърт аз отново ще светя в тъмата.

И защо да се плаша от пълно унищожение? -
Със смъртта си горя; двойникът Слънчев се сменя.

И пея, да не отмине и този мой час в привидения!

© Милан Дединац
© Моника Янева, превод от сръбски
© Гергана Иванова, редактор на превода
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Славянски диалози, г. IV, 2007, № 7 (със загл. "Оковано видение").