Европа и нейните кафенета

ВЕНЕЦИЯ. КАФЕНЕ "ФЛОРИАН"

Мишел Бродо

web

На 25 юли 1815 г., вторник, някой си Анри Бейл отбелязва нещо в личния си дневник. Изпаднал в немилост след стоте дни на Наполеон, любимия му герой, той е намерил убежище в Милано - Италия е родината му по избор. Първото му литературно произведение "Рим, Неапол и Флоренция" ще излезе под псевдонима Стендал през 1817 г.

Отбил се за известно време във Венеция през 1815 г., той води записки за себе си, от които се вижда, че е зает не толкова с опознаване на архитектурните прелести на града, колкото с опознаване прелестите на нежния пол тук, при това възможно без много труд. Анри Бейл скита по улиците, ходи по балове, скучае и по едно време пише ядосано: "Четох в кафене Флориан за бедите, сполетели Франция, за нейното оскотяване, искам да кажа за завръщането на краля и за първите му разпоредби. Враговете на просвещението тържествуват".

Както и да възприемаме неговите реакции, интересно е да обърнем внимание на думите: "Четох в кафене Флориан...", които звучат странно познато, както днес звучи: "Чух по радиото, видях по телевизията..."

Новините, които така го ядосват през юли 1815 г., не са му предадени от някой новодошъл от Франция или от познат дипломат, той ги е научил от вестниците. От вестниците, оставени в кафенето на разположение на посетителите. Анри Бейл не дава допълнителни пояснения по въпроса, тъй като преди изнамирането на радиото и телевизията нещата се подразбират от самосебе си. Кралете, генералите и банкерите имат свои бързи шпиони или ползват пощенски гълъби, които много пъти им осигуряват ценни часове преднина за действие, но обикновените жители научават новините единствено от вестниците. И тъй като тяхното разпространение не става така както днес, къде другаде освен в кафенетата би могъл да ги прегледа човек, особено ако е чужденец?

Колкото до избора на кафене Флориан, той е толкова очевиден, че Анри Бейл дори не счита за нужно да засегне тази тема. Флориан е не само любимото заведение на французите във Венеция, това е мястото, откъдето през 1760 г. граф Гоци налага един от първите италиански вестници "Газета венета". В този вестник, прадядо на днешните клюкарски издания, графът води хроника на светските събития, съобщава клюките в града, отделя също така широко място за дребни обяви.

Според Робер дьо Ларош, прочутия историограф на заведението ("Кафене Флориан", "Ренесанс дю ливр", 2000 г.), "Газета венета" често се чете на глас, за да могат повече посетители да чуят новините: "Четенето става на всеослушание, това дава простор за възбудени спорове и коментари". Колкото до дребните обяви, тук става дума за такива неща като: кой си е изгубил ветрилото или кучето, кой си продава жилището и т.н. Няколко реда в "Газета венета" са достатъчни лицата, които се търсят или които са заинтересувани от обявата, да се свържат с Флориан, където вече ще им бъде предадено, каквото трябва.

Вестникът на отстранения от държавна длъжност Гоци се продава по една "газета", тоест по една дребна пара. Думата означава също така вид дребна сврака и по подобие на самите посетители тази бъбрива, досадна сврака ще даде начало на безброй "газети" в цяла Европа, докато през това време черното питие ще разширява владенията си, ще развързва езиците и разпалва умовете. И ето как от самото начало кафето, разговорите и печатът скрепяват съюз помежду си. Естествено и по-сериозни издания ще навлязат в одимените гнезда на свраките-клюкарки, но през юли 1815 г. за Анри Бейл е нещо обичайно да намине във Флориан на чаша кафе и да прочете вестника.

Един век по-рано на площад Сан Марко вече се поднася кафе на много места; тогава именно, през 1720 г., в началото на карнавала, някой си Флориано Франческони наема две малки зали под прокураторствата, в сградата на висшите съдебни служители.

На външната стена той закачва табела с патриотичния надпис: "Победоносна Венеция". Дали не знае, че откакто две години по-рано е подписан мир между турци и австрийци в Пасаровиц, Венеция вече не е победоносна? Посетителите явно не виждат зла умисъл в табелата и обичат да си казват "Andemo da Florian" ("Да идем при Флориан"). Мястото е малко, без прозорци. През зимата тук се пие кафе с крака в снега, през лятото Флориан изнася масичките и столовете отпред на площада.

Не се знае много за този Франческони, който се е записал в историята само с името си. Бил е сигурно приятен кафеджия, щом си е осигурил многобройна постоянна клиентела и щом е издържал на конкуренцията; известно е, че дал подслон на "Газета венета" на граф Гоци и че, преди това, през 1750 г. разширил заведението с още две зали. Загрижен за реномето си в този затворил се град, обзет от треска за развлечения, чиито благородници пръскат състояния в повече или по-малко забранени хазартни игри, той лично пъдел мошениците вън от заведението.

Наследил заведението през 1773 г., племенникът му Валентино доказва в тия тежки времена, че е не по-малко ловък и умел от чичо си. Когато Съветът на десетте забранява на дамите да стъпват в кафене, той единствен успява да си издейства освобождение от забраната, защото неговото било образцово и в него никога не избухвали скандали. Да си съдържател на заведение, изисква дипломатичност, а понякога и немалко мерзост.

Флориан е любимо място за срещи на проклетите бунтари французи и ако Валентино не може да им попречи да издигат лозунги, то поне според думите на Робер дьо Ларош усърдно доносничи за тях пред инквизиторите.

Всъщност Валентино няма други принципи освен този лодката му винаги да изплува над водата. Когато през 1797 г. войските на Бонапарт влизат в града, той маха табелата "Победоносна Венеция" от външната стена и на нейно място слага името на чичо си. "Най-ведрата" потъва, Флориан обаче държи глава на повърхността. Валентино обзавежда нови зали, поставя билярд и неговото кафене се прочува из цяла Европа.

През целия XIX в. тук се изрежда литературната аристокрация на Европа: Жермен дьо Стал, Бенжамен Констан, Шатобриан, Стендал, Лорд Байрон, Шилер, Жорж Санд, Алфред дьо Мюсе, Чарлз Дикенс, Александър Дюма - баща, Теофил Готие.

Нека припомним какво казва Оноре дьо Балзак, виден поклонник на кафето: "Флориан е нещо средно между борса, фоайе на театър, читалня, клуб и място за излияния; той отлично съответства на многообразието от сделки в града и много венецианки въобще не знаят с какво се занимават мъжете им, тъй като те, когато имат да напишат писмо, отиват да го напишат там".

След смъртта на Валентино през 1814 г. заведението остава да държи Киарета, неговата вдовица, а по-късно след нея синът им Антонио. Той обаче мрази австрийците, те тъкмо са потушили въстанието в града през 1848 г. и парадират от другата страна на площада Сан Марко, в кафене Куадри; Антонио впрочем няма призванието на баща си и дядо си. През 1858 г. той продава заведението на собствениците на Кафе дели спеки (Кафенето с огледалата), които запазват предишното име и похарчват истинско състояние, за да го преустроят.

Преобразованията са радикални, тук влиза ослепителен разкош и великолепие, в украсата изобилстват свободнозидарските символи на прогреса, науката и изкуството, и нищо чудно, че когато обстановката във Венеция се избистря, когато Републиката се присъединява към италианската корона, никой вече не се осмелява да посегне на вътрешната уредба на Флориан и такъв си е той до ден-днешен, непокътнат, застинал в една странна вечност.

С падането на Републиката на дожите, с нахлуването на французите, а после на австрийците радостта и безгрижието напускат Венеция, тя започва да унива и да се лющи. Атмосферата в залязващия град е вяла и чужденците, дошли тук, се изреждат да пишат за мъртвешката й призрачност; това запленяващо-тягостно усещане трайно се настанява в душите на много артисти, те за жалост са се родили много късно и откриват представлението след изгасването на прожекторите.

Оскар Уайлд описва една разходка с гондола като разходка по "градските нечистотии на борда на един ковчег". Томас Ман пише как неговият герой Ашенбах, болен от холера, агонизира в Лидо, един от кварталите на Венеция; по същото време Анри дьо Рение, друг негов герой, се обръща към своята придворна гвардия от меланхолични дендита с думите: "Животът оскотява човека...".

Не всички автори обаче застиват в същата тъжна поза и примерно в книгата си "Венеции" Пол Моран доста забавно рисува силуета на гола есенна топола на Рение, дълбокомисления глава на научния кръжок "Дългите мустаци", винаги на пост под засмения портрет на Китаеца във Флориан. След като отзвучава вълната на сплина десетки други прочути имена се записват в почетната книга на Флориан: като се започне от Артур Рубинщайн, Жан-Пол Сартр и Ърнест Хемингуей и се завърши с Виторио Гасман и Франсоа Митеран.

В днешни времена, макар че тълпите от туристи неспирно заливат тези свещени места, скритите зад стъкла фрески, произведените в Мурано полилеи, позлатените ламперии, огледалата, малките мраморни масички, тапицираните с пурпурно кадифе седалки изглеждат все така нови сякаш още е 1858 г. Кафето и сладкишите са чудесни на вкус, обслужването е любезно (нещо изненадващо за един град, където портиерите в луксозните хотели си позволяват да се държат отвратително) и бързо: но пък във Флориан работят седемдесет души.

Поръчката взимат келнерите с черна папийонка, те също прибират парите, келнерите с бяла папийонка нареждат таблите и сервират по масите. Оркестър от четирима или шестима музиканти изпълнява виенски валсове и неостаряващи италиански мелодии, същата досадна музика долита и от отсрещното кафене Куадри. И независимо от това, откъде е дошъл човек, дали от Франция или от Япония, илюзията е съвършена: тук времето е спряло.

За тази илюзия, разбира се, се заплаща: на бара, в дъното на кафенето, където идват все още някои местни жители, едно еспресо струва 2,50 евро. Ако седнете на маса, кафето се вдига на 3 евро. Същото кафе в големия пищен салон, поднесено с гарафа вода до него, скача на 5,30. На терасата сметката стига до 10,80 евро, ако свири оркестърът (добавката важи само за първото кафе), макар че човек на драго сърце би платил още толкова музиката да спре. Сорбетите и сладкишите са скъпи и по-благоразумно е да не каните под един чадър на следобедна закуска четирима малчугани. Във Флориан можете да купите всички видове производни изделия, пепелници, шалчета, стъклени и кафени чаши, гарафи, кафеници и прочие с неговия герб. Както и компактдискове с ужасната музика по 24 евро (изгодна цена, няма що).

Тарифите не са баснословни, ако ги сравним с тези на някои заведения от същия род в Париж, Лондон или Ню Йорк. Един турист ще сгреши, ако се откаже от този умерен лукс. Но ежедневно да се идва тук на кафе предполага, че човек има далеч по-комфортни доходи от тези по времето на Франческони. Никой тука вече не крои заговори, никой не се опитва да събаря властта и ето че венецианците, които гледат с пренебрежение на Флориан, отдавна си задават въпроса, дали това въобще е кафене или останка от далечно минало, от безследно изчезнала религия.

За жалост този въпрос важи за целия град. Разни художествени галерии малко по малко изместват обикновените магазини. По-лесно е да се купят обувки отколкото хартиени носни кърпички, някой лъскав боклук отколкото хляб. И нищо, че въхдухът все още е безплатен, изстисканият турист, осъзнал, че това, което е безценно, ще му струва общо взето доста скъпо, започва да диша на пресекулки.

Не е само той: в центъра на града (наброяващ общо 56 000 жители), където работят 20 % имигранти, за дванайсет години вдигането на наемите е накарало една четвърт от хората да се изнесат. Чия е грешката?

Прословутият упадък на Венеция не се дължи на мощното нахлуване на туристи в днешни времена, той е започнал в деня, когато градът е заложил на видността си. Обаче една маска не е лице, а карнавалът не е истински живот.

Но все пак превръщането на Венеция в музей необратимо ли е? Нейната жизненост и красота обречени ли са да служат само за образец на жалки климатизирани хотелски подобия с електрически гондоли в Лас Вегас?

Когато една човешка общност изгуби усет за себе си, за своите пейзажи, тя губи ориентира си, инстинкта си за самосъхранение и се заличава.

Да се защити лагуната от приливите, да се реставрират камъните е само част от нейното опазване; същината е другаде, в това да се върнат обратно хората и смисъла на нещата, при положение че е възможно да се обърне руслото на Историята. Действително обширна тема за разговор, в която неминуемо ще се натъкнем на екологията и парниковия ефект. Крайно време значи е да подберем някое спокойно и прохладно място за разисквания по въпроса. А защо не в единия или другия салон на Флориан, докато вън водата още не е придошла? Вече няма инквизиция, а кафето е както винаги силно и ароматно.

Да запомним това: от самото начало кафето, разговорите и печатът скрепяват съюз помежду си.

Историята на кафето: от Етиопия до Венеция

Историята на кафето е дълга и оспорвана. Две хиляди години преди нашата ера в Етиопия, в местността Кафа растели диви кафеени дръвчета. Хората се хранели с техните плодове, като приготвяли каша, в която слагали масло.

В едно предание от VIII век се говори за овчарчето Калди от племето на йеменитите, което забелязало, че козите му пърхат възбудени до ранни зори след като през деня яли от червените плодове на това дръвче и учудено от това съобщило в манастира Шаходе. Игуменът на манастира решил да свари костилките на тези плодове; получената настойка, която се оказала ободряваща, била наречена кахуа (което означава порив, жизненост); до ден-днешен в парижките барове може да се поръча питието кауа.

През XIV и XV век в Йемен се отглежда кафе, което се изнася посредством пристанищния град Мока. Според друго едно предание в Етиопия или в Йемен, не се знае точно, двама монаси сложили близо до огнището да изсушат мокри кафеени клонки и като усетили сладкия мирис на препечените зърна, счукали ги и си сварили от тях първото истинско кафе.

Кое в преданията е истина, а кое не, е трудно да се каже и нека да не се усъмняваме в приказната случка, за която се разказва в Корана, как Аллах пратил архангел Габриел да носи на болния Мохамет една кратуна кафе; Мохамет веднага почувствал прилив на сили и бодрост, развъртял се и свалил от седлото четиридесет конника, а после удостоил с вниманието си четиридесет жени.

По-късно арабските камилари и пътешественици разпространили чудодейното питие по пътя на керваните и местата, където спирали да почиват, взели да се наричат кафенета. И понеже алкохолът се забранява в Корана, възбуждащото сетивата питие направо омаяло населението от Дамаск до Багдад, от Кайро до Истанбул; в Истанбул именно през 1475 г. отваря врати първото кафене Кива хан.

Турските емири и египетските владетели, като не знаели какво да мислят за ободряващата напитка, която правела хората прекалено разговорливи и общителни, многократно се опитвали да попречат на развитието на кафенетата, но всяко закриване предизвиквало такива размирици, че наредбите за затваряне трябвало да бъдат отменени. В Кайро през 1630 г. имало хиляда кафенета.

Европейските пътешественици в Близкия изток доста рано открили достойнствата на кахуата. От 1570 г. във Венеция като лекарство се използват зърната на Кофеа арабика. През 1580 г. градоначалниците изпращат природознателя Просперо Алпино в Кайро, за да научи повече за това растение, което така се нравело на съседите им турци. Имало обаче и такива, които се обърнали към папата Климент VIII с молба да забрани тази отрова, пратена от неправоверните; тогава той решил да опита кафето, след което казал: "Би било грехота само неверниците да се радват на това чудо; нека победим Сатаната, като благословим това питие и го направим християнско". Осветено от църковния глава, кафето било препоръчано на монасите като средство за пропъждане на съня по време на нощна молитва.

Известно е, че през 1644 г. кафе се внася в Марсилия, а през 1658 г. холандците създават своите първи плантации на остров Цейлон. Магазин за продажба на кафе се отваря през 1683 г. на площад Сан Марко. Първоначално венецианците се отнасяли с недоверие към кафето. Говорело се, че то разпалва женската похотливост и омаломощава мъжете, като ги предразполага към "ориенталския порок".

Колкото до управниците, те знаели, че кафето действа върху ума и чувствата и се опасявали възбудата на хората да не прерасне в подривна дейност срещу тях.

Триумфалният ход на кафето в Европа съвпада с века на Просвещението, после с по-тъмния период на Френската революция и Терора; междувременно Венецианската република се простила с военните си завоевания и вече не само че не е "Господстваща" но дори не е и толкова "Ведра". Остава й единствено опитът в търговията: за кратко време спекулацията с черното злато предизвиква такива главозамайващи надежди за забогатяване, че благоразумните венецианци решават да се заемат с неговата търговия. Венеция става разпределител на вноса на кафе, чийто обем през 1789 г. достига 1 440 963 фунта.

© Мишел Бродо
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.05.2007, № 5 (90)

Преводът е направен с любезното съгласие на автора и издателя, по публикация във в. Le Monde, 18 юли 2006.