ПРАГА. КАФЕНЕ "СЛАВИЯ"

Мишел Бродо

web

Името на Прага идва от старата славянска дума "праг", която означава брод на река, от нея идва и чешката дума "прах", която пък означава праг, праг на врата или тясна уличка.

Една-единствена сричка значи е достатъчна на чешки, за да прекоси човек река Вълтава и се озове лице в лице със "златния град със стоте кули", хилядите тесни улички и врати и ония прословути прозорци, за които Джером К. Джером казва, че "отвеки са били голямо изкушение за жителите на Прага".

Тук, разбира се, не става дума за някакъв простонароден обичай или забавление. Всеки е учил в училище, че на 23 май 1618 г. от прозореца на пражкия замък Храдчани без въже изскочили наместниците на Хабсбургите. Двамата благородни протестанти и техният камериер умело се приземили върху една купчина тор и продължили пътя си без драскотина. После обаче не е смешно - случилото се дало начало на Трийсетгодишната война, която разорила Чехия и намалила наполовина немското й население - но този буен комичен инцидент, записан в историята, е оставил следа в чешкия хумор, който се отличава с известна грапавина и рязкост.

За щастие Прага, както и Венеция, избегнала масовите бомбардировки по време на последните две световни войни, а също и трескавата лудост на мегаломаните, които се развилнели в Рим, Париж, Букурещ; от чувство за елегантност тя се отказала от рекламните пана и неоните и си останала един от най-красивите градове в света.

Съновидение от камък, казват, като забравят, че съновиденията са понякога непокорни: лятото е знойно, зимата безконечна, а що се касае за кротката Вълтава, която немците наричат Молдау, тя по-добре звучи в оркестрово изпълнение на Сметана, отколкото в коритото си; дамата е неудържима и прелива бреговете си.

Възхвалявана от туристическите агенции като рай на влюбените, Прага понякога се оказва мрачното чистилище на отчаяните души и неспокойните клаустрофоби. Оттам се е взела спасителната роля на кафенетата.

В своя забележителен труд "Европа и нейните кафенета", издаден през 1991 г. от Ерик Кьолер за Министерството на външните работи, писателят Жерар-Жорж Лемер (на когото, да си признаем, дължим някои познания, тъй като в свободния свят е прието да се взима от чужда маса на заем в заведенията, по които той е специалист) обяснява, че първото пражко кафене било отворено от един пришелец от Изтока, наречен Теодат (или Деодотус Дамаскенус).

Роден в Дамаск, младежът отишъл в Кайро, после в Триполи, после през 1699 г. в Рим, където приел католицизма. Във Виена той открил Синята бутилка, кафенето, което отворил полякът Колшицки след победата над отоманците, и решил да въведе тази напитка в Прага, там тя била все още непозната. Десет години преди това един французин поискал да отвори подобно заведение, но му отказали; Теодат обаче, който не познавал езика и обичаите на чехите, бил доста дързък. Всичко, с което разполагал, били няколко чувала кафе и препоръчително писмо от пражките йезуити, но това било достатъчно, за да получи позволение да отвори заведението Трите щрауса досами Карловия мост; там той сервирал кафе по турски, преоблечен като арабин.

Успехът бил светкавичен и Теодат, провъзгласен за почетен гражданин, отворил през 1714 г. второ кафене - Златната змия.

Ловък, образован, той се увличал по стихоплетство, но неговите памфлети не се харесали.

Заплашен от затвор, Теодат избягал в Германия; след като се завърнал, неговата звезда била залязла. Докато го нямало, Двамата араби и редица други нови заведения, които предлагали не неговото грубо турско кафе, ами кафе по виенски, засенчили Трите щрауса.

През XIX в. виенският стил станал образец за подражание в цялата Австро-Унгарска империя, като резултатът бил различен в зависимост от темперамента на народите, които влизали в нейния състав. В Прага, на 29 октомври 1787 г., Моцарт, който не странял нито от виното, нито от волностите, дирижирал премиерата на "Дон Жуан" и бил бурно аплодиран, а на представлението присъствал Казанова; на 62 години той все още бил чувствителен към темата на операта. По-късно, във Виена, авторитет във всички области, шедьовърът на Моцарт бил освиркан. Но по-нататък следващите поколения са се произнесли по въпроса.

По думите на Патриция Рунфола, която Жерар-Жорж цитира, пражките кафенета отрано усвоили разкоша и очарованието на столичните, но не всички били като Грийнщайдл катедрали на разума: "Тук обичаха да влизат всякакви чудаци, пияници и одърпани личности, едва свързващи двата края, и тяхната съдба се преплиташе с тази на поети, писатели и артисти, често изпадащи в същото приповдигнато настроение и същата шутовщина".

Кафенетата отразяват живата душа на един град, неговото неповторимо Аз, когато станат на юношеска и зряла възраст. В продължение на цели десетилетия, в мирни и размирни времена, те разказват за дадения град повече от паметниците, към които ще бъдат един ден зачислени в музея на покойните удоволствия.

Прага, бароковият вълшебен свещен град на Чехия, с нейните тесни улички и мистични измислици не била така помпозна като Виена, чието буржоазно безразсъдство било по-завоалирано, и нямала такива претенции. Тя била не по-малко находчива и творчески съзидателна според думите на поета Ярослав Сейферт, автор на "Всички красоти на света": "Скуката не съществуваше в нашите кафенета. В тях се обсъждаше, говореше за бъдещето, спореше се разгорещено и никога не съм имал чувството, че си прахосвам времето. За разлика от други градове, никой не ходеше на кафене само заради кафето. То често не достигаше. Но двете крони бяха входния билет за стоплянето покрай печката зимно време и гъстия тютюнов дим през лятото. Приятелската атмосфера си заслужаваше тия две крони."

В кафене Национал, където се събирали членовете на авангардното движение "Деветсил", той от пръв поглед се влюбил в Манка Черминова, своенравна млада художничка, която тъкмо си търсела псевдоним. Ярослав Сейферт й подсказал псевдонима Тойен, който тя приела и с който впоследствие подписвала своето визионерско и безпощадно творчество.

През 1947 г. тя си купила билет в една посока за Париж, където се присъединила към сюрреализма и станала - като хърватския писател Радован Ившич - един от най-ревностните привърженици на Андре Бретон, като повече не се върнала в Прага.

Влюбеният Ярослав обаче не се отказал от Национал, където редовно се засичал с Райнер Мария Рилке, с поетите Незвал и Хлебников, а често и с Аполинер и Маяковски. Езиковедът Роман Якобсон, който не бил нощна птица като останалите, но затова пък бил страстен любител на поезията, понякога идвал тук да рецитира революционните стихотворения на Маяковски, си спомня Сейферт, който не може да прежали това несъществуващо вече заведение.

Други кафенета изчезнали или били подложени на подмладяване, което ги погубило. Кафене Арко, което дало подслон на Кафка и интелектуалците от немски произход (кръстени "Арконавтите" от Карл Краус), преди да приюти привържениците на "Деветсил", е съвсем ново и като място не би вдъхновило да напише нито ред по-сетнешния си кумир Гийом Аполинер.

Кафене Юнион залязва. Лувър, откъдето за известно време Макс Брод и Франц Кафка били изгонени и където от 1911 до 1912 г. всяка седмица се отбивал Алберт Айнщайн, е все така обзаведено в бяло-розово, стои непокътната и залата за билярд. Тук човек може по-скоро да се наобядва без неприятни изненади или странични последствия, отколкото да си поприказва за литература.

На щанда на реставрираните антикварни забележителности за предпочитане е кафене Славия, построено през 1884 г. То се намира срещу Народния театър, на другия бряг на Вълтава. През неговите зали се е изредил целият интелектуален, артистичен и политически цвят на Прага, почетни граждани, актьори, студенти, писатели и леконравни жени.

През трийсетте години, по време на първата Република, заведението вътре било основно преустроено, като някои стени били премахнати, и обзаведено във френския стил Арт Деко. Посетителите се върнали, най-вече прогресивната интелигенция, от която по-късно взело началото си дисидентството. Там именно, на седалките на Славия Вацлав Хавел се запознал с първата си жена Олга, тя била тогава на 16 години.

Със своите огромни прозорци, обърнати към възвишението на другия бряг на реката, и с тъмния замък, изграден върху него, чиито прозорци в миналото се оказали толкова фатални от дипломатическа гледна точка, както и към кулите на готическата катедрала "Св. Вит", Славия изведнъж главозамайва посетителя с усещането за простор и волност. Наето през 1992 г. от някаква американска фирма, коята не изпълнила договора си, то престояло затворено до 1997 г. при все живото негодуване на жителите на града; през 1997 г. пак отворило врати.

Градът не е лишен от кафенета - през 1939 г. те били 1300 на брой, като немалко от тях са се запазили - но Славия е нещо като почетен знак на града и в него продължава да тече пълнокръвен живот. Прага явно е една от малкото столици, в които развитата традиция на кафенетата е устояла на туристическата щурмовщина. Диктатурите нямат доверие на кафенетата и на това, какво се ражда там. От друга страна, вярно е, не всички народи са имали шанса да бъдат под диктатура.

Жителите на Прага продължават да се срещат на приказки по кафенетата като нас преди сто-двеста години. Нищо че някои красиви места начело с Национал са отмрели. Строят се нови, различни, не толкова позлатени и ритуалът продължава. Достатъчно е да се влезе в Ебел или Тинска Литерарни Каварна например, които са се наложили в града, за да се видят хора, които четат или пишат, обсъждат статия във вестника или глава на роман. Млади хора, без големи парични възможности.

Цените не са много високи и съдържателите не очакват кой знае каква печалба от тия любознателни посетители, които не поръчват повече от едно кафе, а седят по три часа, прелиствайки чуждестранните списания, сложени безплатно на тяхно разположение. Тези съдържатели не са просветени филантропи, а техните клиенти не са фигуранти, не се преструват. И едните, и другите еднакво се увличат по литературата на единственото достъпно за всички място, в кафенето.

Някои кроят смели планове за бъдещето, четат на висок глас страниците, които току-що са написали, или тези на някой техен познат. И никой не им се присмива, защото това доставя удоволствие на всички, независимо има ли талант авторът или не. Думите са като физически тела, а езикът е присъствие. Четенето на всеуслушание е текуща практика. Кафка четял откъси от "Процесът" на своите приятели от Арко, като оставил Ернст Полак да представи първата версия на "Метаморфозата" в една малка зала на Стефан.

Откак Франц Кафка починал през 1924 г., тогава той бил на 41 години, неговият призрак витае из Прага досущ като този на Песоа в Лисабон. Роден и погребан в Прага, той не пожелал да бъде никой, защото произхождал отникъде, евреин за германците, германец за чехите, чужденец за самия себе си и за живота ("Бих могъл да живея, а не живея"), за този град, който обичал до омраза, без да успее да го напусне.

Днес Прага си отмъщава: физиономията на Кафка се продава по тениски и плакати. Всяко място, което посещавал, е обозначено със стрелки в туристическите маршрути. Има негов музей, улица на неговото име, една грозно загадъчна статуя като тази на Песоа в Лисабон. Всички почести, от които би му прилошало. И като върха на всичко, кафене Кафка.

Търговията с кафе

През 1942 г. една дипломатка от Канада Маргарет Мигър написва в книгата си "To Think of Coffee": "Благодарение на кафето човешкото същество удължило работния си ден от дванайсет до двайсет и четири часа. Потенциално! Ритъмът, напрежението и сложността на съвременния живот налагат занапред да се изнамери някакво чудодейно вещество, способно да стимулира умствената дейност без странични ефекти."

Становището на г-жа Мигър добре изразява идеала за лично преуспяване и за работа през последните два века. Всеки ден по света се изпиват повече от милиард и половина кафета.

С отглеждане на кафе си изкарват (понякога предоволно, но най-често мизерно) прехраната 125 милиона души, от които 25 милиона са дребни производители. 85 % от търсенето идва от развитите страни; този обмен възлиза на 10 милиарда долара.

Годишното производство на кафе представлява около 100 милиона чувала по 60 кг - 120 милиона през 2002 г., 102 милиона през 2003 г. - внасяни от 70 държави.

Основните производители на арабиката са Бразилия (34 милиона чувала), Колумбия (12,5 милиона), Мексико (4,4 милиона), Етиопия (3,8 милиона), Гватемала (2,8 милиона) и Коста Рика (2,2 милиона).

Робустата се внася от шест държави: Индонезия (6,6 милиона чувала), Виетнам (6,2 милиона), Индия (3,8 милиона), Уганда (3,6 милиона), Бряг на слоновата кост (2,7 милиона) и Камерун (1,3 милиона). От 1997 г. до 2005 г. производството се е увеличило с 20 % в сравнение с търсенето, което предизвикало спад на курса на кафето. Кафето може да допринесе за икономическия подем на дадена страна, но при условие че не е единствения двигател на нейната икономика. Неговото отглеждане си има тънкостите, а търговията с него е свързана с неприятни изненади, същите каквито крие едно казино.

С цел да се стабилизира курса на кафето през 1962 г. се подписва международен договор, в който се определят квоти за износ. Някои социалистически страни по онова време изнасят кафе срещу машини, което накарало виетнамците, които не били особени любители на кафето, да започнат и те производство на кафе. С помощта на Световната банка само за десет години Виетнам се изкачил от 31-ото място в световната класация на четвърто.

През 1993 г. Съединените Щати се оттеглили от договора, последвани от Канада, тъй като противоречал на интересите им, и започнали да насърчават африканските страни към либерализъм в земеделието, което щяло да донесе на селяните прилични доходи. Ресурсите на най-бедните страни, в това число на Етиопия, където кафето съставлява 50 % от износа, и на Бурунди, където то съставлява 80 % от износа паднали на половина. В Латинска Америка земевладелците продали реколтата си под нейната себестойност. По-изгодно би било за тях да садят кока или мак. Както пише уругвайският писател Едуардо Галеано: "Много по-лесно е да се консумира кафе, отколкото да се произвежда".

Но не за всички. Ценообразуването на кафето става в американски долари и петте международни концерна, сред които Сара Лий, Нестле и Крафт фудс (Максуел), които изкупуват половината световно производство, не се оплакват от кризата. Според преценка на Оксфам, дружество на дванайсет неправителствени организации, което се бори против глада в света, разликата между покупната и продажната цена на кафето за Нестле през 2003 г. била 25 %, а за Сара Лий - 17 %.

В наши дни съществуват вериги за справедлива търговия, благодарение на които трудът на земеделците се заплаща справедливо. Най-старата, създадена през 1988 г., носи името на Макс Хавелар, героят от едноименния роман на холандския писател Едуард Дувс Декер, излязъл през 1866 г.

Засега търговията на справедливи начала обхваща само 1 % от световния пазар. Но някои нашумели изяви (Оксфам съумяло да се противопостави на Нестле) скланят големите концерни към преразглеждане на нещата. Ако движението за солидарност се задържи и ако този вид търговия започне да носи печалба наравно с биологично чистата храна, те още утре ще се втурнат да продават, вероятно малко по-скъпо, и кафе от веригите за справедлива търговия.

© Мишел Бродо
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.09.2007, № 9 (94)

Преводът е направен с любезното съгласие на автора и издателя, по публикация във в. Le Monde, 22 юли 2006.