Европа и нейните кафенета

ВИЕНА. КАФЕНЕ "ЛЕОПОЛД ХАВЕЛКА"

Мишел Бродо

web

В своето изказване "Едно виждане за Европа", издадено през 2005 г. от "Акт Сюд", Жорж Щайнер набляга върху двете измерения, историческото и географското, които по негова преценка са обособили европейския континент. От една страна, той винаги е бил и дори сега е изминаван на крак. "Картографията на Европа се е родила вследствие физическата възможност на човека да я преброди пешком, вследствие на това, че нейните простори са били физически достъпни за него. Тези простори носят отпечатъка на човека не само в преносния смисъл на думата, но също и в грижовно майчинския, те днес са очовечени. Природните хубости на Европа са неразделни от патината на времето, изживяно тук от човека.

Гръцкият философ преподава на учениците си, като крачи насам-натам (това е перипатетикът), поетът мери в стъпки стихосложението, а в настръхналата проза на Шарл Пеги кънти марша на войнишкия ботуш.

Щайнер вижда в кафенетата една от най-специфичните институции на Европа: "Няма да намерите стари или типични за града кафенета в Москва, която е предградие на Азия. Те са съвсем малко на брой в Англия, след като са били за кратко време на мода през XVIII в. Няма нито едно в Северна Америка с изключение на бившата френска колония Нувел Орлеан. Нарисувайте картата на кафенетата и ще разберете с какви колчета е забучено "понятието Европа". Кафенето е място за срещи и заговори, за разисквания и сплетни, това е домът на скитника, поета или метафизика, винаги въоръжен с тефтера си. Това е клуб на духовитостта и запазената поща на бездомните".

Много пътешественици там получават писмата си. Измежду ролите, които изпълняват европейските кафенета - тук човек идва, за да бъде видян, признат, да търси приключения, приятелство или любов - би трябвало да прибавим и тази на постоянна пощенска кутия, откъдето потича словото и мисълта, а разсъжденията неспирно се преплитат и разпалват.

Без да отрича чара на английските пъбове, нито на ирландските барове, легендарна люлка на литература, чийто лиризъм се дължи до голяма степен на ударната сила на уискито, авторът на "Антигони" заключава: "Никой не би написал трактат по феноменология на масата на един американски бар". Различните еликсири опияняват различно: алкохолът предразполага към песни и стихоплетство, докато кафето, обратно, изостря мисленето. Разбира се, чашата кафе не е Аладиновата лампа и от непрогледната тъма на черното питие няма да излезе никакъв дух. Няма такъв наркотик, който да притежава талант, в най-добрия случай той може да способства да се прояви и подкрепи таланта на тези, които имат.

Такива композитори като Бетовен и Бах (който през 1732 г. написал Кантата за кафето) били ревностни привърженици на кафето; Буфон и Волтер също; Балзак пил кафе до припадък, докато написал "Човешка комедия". Достойнствата на арабиката не могат да обяснят генезиса на тези толкова различни произведения, плод на усамотеност.

Макар че феноменологията на Сартр се разтваря в кафето горе-долу толкова, колкото обаянието на Верлен в абсента, вярно е все пак, че кафенетата в Европа действали като мощни дестилатори на словото, от времето на първите магазинчета на площад Сан Марко до парижките бастиони на екзистенциализма.

Дошли в началото заради питието, любителите бързо откриват многобройните предимства на това да се пие кафе в компания на определените за тази цел места: това дава на човек възможност да се отскубне от къщи, да прегледа вестниците, да се види с приятели или запознае с други хора, да разговаря с всички, да си пилее времето заедно с тях, да се отдава на мечтателство, понякога да си запише нещо. А зимата или по време на война да се постопли до печката, четейки или пишейки нещо.

Жуженето на думите, прелитащи наоколо, кара писателя да наостря ухо, понякога той улавя по едно изречение, докато философът слуша, наблюдава. Едни пишат, други мечтаят да пропишат и чакат вдъхновение. От формална гледна точка не съществува "литература от кафенето", но кафенетата са местата, където по начало във въздуха като познат призрак витае духът на литературата. Приятната възбуда, която кафето предизвиква, както и желанието за разговор и разисквания безспорно вдигат температурата в заведението; описания за това ще намерим както у Дидро, така и у Карл Краус.

Още през 1721 г. Монтескьо проявил прозорливост, като в "Персийски писма" нарекъл кафенетата "места, опасни за бъдещето на страната". Не сгрешил: духът на кафето скоро щял да се сбие с духа на законите. Какво е останало днес от тази опасност вече е друг въпрос. Нека всеки сам да си отговори, пътешествайки. Така или иначе духът на кафенето, неуловимият, словоохотлив критикар, е циментът, с който са били споени основите на Европа, такава каквато я обрисува Щайнер.

Навлязла през Венеция, модата да се пие кафе и ходи по кафенета светкавично обхваща целия континент. През 1669 г. турският посланик черпи с кафе Луи XIV, който обаче остава привърженик на течния шоколад; на драго сърце все пак позволява на един италианец - Франческо Прокопио Култелли (който изнамира нов начин на запарване на кафе - в голям кафеник с филтър), да отвори в Париж през 1689 г. великолепно заведение, носещо до ден-днешен неговото име Прокоп.

По малко по-войнствен начин кафето навлиза във Виена. Обсадена през 1529 г. от Сюлейман Велики, тя претърпява втора обсада през 1683 г. от войските на Мустафа Страшния. Градът тъкмо щял да капитулира. Християнските войски на ерцхерцог Шарл от Лотарингия ведно с тези на полския крал Ян Собиески били наблизо, но не можели да се притекат на помощ на обсадените по липса на точни сведения за разположението на противника. Един благородник, поляк по рождение, на 23 години, Франц Георг Колшицки, който бил живял в Истанбул и говорел турски, се преоблякъл като турчин и успял да проникне в лагера на врага, с негова помощ херцогът и кралят преминали към атака на 13 септември.

Разбитите турски войски изоставили на място оръдия, боеприпаси и петстотин чувала с кафе. Виена била спасена, а отоманската заплаха трайно отстранена. Колшицки получил австрийско поданство, петстотинте чувала и правото да отвори питейното заведение Зур Блауен Флаше (Синята бутилка).

Уви! В началото младият герой от войната приготвял кафето както в Истанбул, като го варял, нещо, което не било по вкуса на виенчани. Тогава той решил да го прецежда и да добавя към него сметана и мед. Успехът бил светкавичен и посетителите се надпреварвали да идват в Синята бутилка; там, между другото, полякът бил предоставил на тяхно разположение всички вестници в града.

По-късно Колшицки измислил една "виенска" кифла, която напомняла за поражението на отоманците, защото била във формата на полумесец, символа на победените, така той давал на съгражданите си възможност да разкъсат турчина на парчета в спокойна обстановка; същия този пухкав кроасан до ден-днешен изяждаме покрай кафето без сянка от злопамет към Мустафа.

Успехът на Синята бутилка поражда безчет подражатели в цялата Австро-Унгарска империя и ето, че Виена, която се напълва с все по-красиви барокови дворци и църкви, се превръща в столица на кафенетата за две столетия. Както във Венеция, така и тук, повечето гъмжат от шпиони, властите се опасяват да не се прихванат идеите на Френската революция; вследствие войните срещу Бонапарт и континенталната блокада, която той налага на Англия през 1806 г., кафето става рядка и скъпа стока.

След падането на Наполеон кафенетата отново процъфтяват в ритъма на валса. Тук могат да се видят видни граждани и артисти, студенти и философи, журналисти и безброй музиканти, като Шуберт. Преситена от кафе и сладкиши Виена е обладана от демона на танците и музиката.

Понастоящем, през 2006 г., по случай 250-тата годишнина от рождението на Моцарт, градът е изпъстрен с плакати с официалния портрет на маестрото, той така натрапливо бие на очи по фланелки, украшения, шоколади, бонбониери, че някой е издал други плакати, на които се вижда божественият Волфганг вдигнал умолително поглед към небесата.

Естествено, по време на въздългото царуване (1848-1916) на последния от Хабсбургите Франц Йосиф I, чийто авторитаризъм се сблъсква със съпротивата на либералната опозиция, модернизмът се ражда в кафенетата. Най-известните от тях са Кафе централ на улица Херенгасе и Грийнщайдл на Микаелеплац. Към края на XIX в. Виена наподобява кипнало джезве, от което почти едновременно потичат фройдистката психоанализа, философията на Лудвиг Витгенщайн, ционизмът на Теодор Херцел, картините на Густав Климт, на Егон Шиле и Оскар Кокошка, архитектурата на Йозеф Мария Олбрих и Адолф Лос.

По същото време, по което писателите Хуго фон Хофманщал, Артур Шницлер, Стефан Цвайг, Густав Майринк, Хаймито фон Додерер, Роберт Музил, Райнер Мария Рилке, Елиас Канети създават произведенията си, Климт и неговите приятели отхвърлят исторически утвърдените стилове в искуството и основават Сецесиона. Албан Берг и Антон Веберн, начело с Арнолд Шьонберг и Густав Малер, се готвят да обърнат музиката нагоре с краката... Преди да се самоубие в Бразилия през 1942 г., Стефан Цвайг описва кипежа във виенските кафенета през тези десетилетия в своята книга-завещание "Животът вчера".

Някои си имат любимо кафене. Така например Фройд, Рилке и Малер посещават кафенето на Хотел Империал; Берг, Кокошка и Шили ходят в Мюзеум. Но почти всички надникват в Грийнщайдл, огнище на ненадмината творческа енергия от 1890 до 1897 г., фаталната година на неговото събаряне, както и в Централ, разположен по думите на писателя Алфред Полгар "на меридиана на самотата".

Още тогава младият критик и публицист Карл Краус, който през 1899 г. започва да издава списание "Факел", безмилостно бичува тесногръдието, тази гангрена на езика и печата, и предвещава, че скоро ще настъпи апокалипсисът. И той настъпва: след Първата световна война Виена е смъртно ранената столица на малка федерална държава, една едра глава към несъразмерно малко тяло. Втората световна война само потвърждава предсказанията на Карл Краус, самият той умира през 1936 г., когато нацизмът е в разцвета си.

Кафене Сперт, Виена - поглед отвън

Кафене Сперт, Виена - поглед отвътре

Днес в Австрия има редица артисти и автори, достойни за уважение, Виена наброява около 650 кафенета, но напразно през 2006 г. ще търсите в този заможен град помен от диханието на онази знаменита епоха. През 1990 г. Грийнщайдл отново е отворил врати на предишния адрес, в нова сграда, лишена от памет.

Демел, който навремето е обслужвал кралския двор, не е кафене, а по-скоро луксозна сладкарница, където ще видите камари шоколад и фини сладкарски изделия; тяхното описание би пратило на оня свят един диабетик. В Централ влизат банкери и благоразумни хора, по-скоро поклонници на буржоазния начин на живот, отколкото бохеми. Залата с колоните е реставрирана през 1986 г. Добрият дух на заведението, не.

Опазило се е все пак едно място, където съвременни пластмаси не се пускат. Хавелка на Доротергасе не е оцелял корабокрушенец, но въпреки това по доста убедителен начин свидетелства за чара на нявгашните кафенета.

Леополд Хавелка и жена му Жозефина наели това място през 1939 г. и се придържали към някои прости принципи: най-напред усърдие в работата. Леополд въртял заведението сутрин, Жозефина следобед и вечер. Съпрузите се виждали един час дневно, по обед, и във вторник, когато бил почивен ден.

Вторият принцип тук бил да се гледа на клиентите като на добри познати, така те се привързвали. И тъй като кафенето било отворено до два часа сутринта, съдържателите привличали не малко артисти, художници и музиканти, които придобили навика да се отбиват тук след спектакъла. Жозефина е чевръста и помни физиономиите на посетителите. Тя е в състояние да каже как се казва някой, който с години не е стъпвал, знае също така как да смести петнайстина души на едно канапе.

Когато художниците са без пукната пара, Леополд е съгласен да погаси сметката срещу една рисунка или платно. Той пъди свадливите, забранява картоиграчеството, но позволява да се пуши без ограничения. Славата на артистичното кафене бързо привлича студентите.

И последния набожно спазван прицип: да не се бута абсолютно нищо от уредбата. Когато паркетът заплашва да хлътне, прави се подмяна на не повече от квадратен метър. Когато таванът се олющва, боядисват го на три пъти такъв, какъвто е бил преди, същото важи и за стените. Ремонтирането става сантиметър по сантиметър, не от скъперничество, а за да се спре времето.

Износеният кафяв цвят от времето на Хавелка е същият като през 1939 г. Всяка маса си има име: масата с огледалото, масата отсреща, масата до радиото. Сядайки, постоянните посетители запалват малката лампа над седалката. И се доверяват на интуицията на Жозефина, когато им представя някой непознат; тя има дарбата да запознава хора, между които има сходство.

Тук няма подканване за консумация и цените са умерени: 2,60 за едно кафе, 3,60 за една бира. "Имахме възможност другаде да печелим много повече. Но за какво ни е? Тук ни е добре..." казва старият Леополд, седнал всяка вечер пред радиото, изгасено от 1950 г. Жозефина се поминала миналата година и техният син Гюнтер поел щафетата. Навярно един ден ще бъде принуден да купи нова готварска печка, но се заклева, че нито той, нито децата му ще посегнат на украсата. "Ако нещо се бутне, свършено е."

Обаче навън светът се променя и Хавелка изглежда прекалено "автентичен". В действителност разводът вече е произнесен, писателите вече не живеят по кафенетата и само дето туристите идват да видят, къде те са се срещали.

Недалеч, на Сталбурггасе, се намира Браунерхоф, светло, тихо, не толкова живописно като Хавелка кафене, основано през 1945 г. То може би пò допада на много интелектуалци. Собственикът не се вижда, за запознанства и дума да не става, хората едва се поглеждат един друг, не знаят нищо за себе си, никой не се впуска в разговор. Разстоянието помежду масите, между клиенти и келнери е такова, че охлажда и най-дребното желание за побратимяване. Томас Бернард, който казвал, че мрази Австрия, Виена и кафенетата й, положително затова го е избрал. И него положително е мразел.

Историята на кафето: от Венеция до останалия свят

Англичаните се оказали по-решителни от венецианците и много рано отворили кафенета в Лондон и Оксфорд, където мъжете редовно се събирали, забравяйки за семействата си. Жените написали петиция, известната “Women’s petition against coffee”, която послужила на крал Чарлз II за предлог да нареди затварянето на тия огнища на свободолюбие. Негодуването на мъжете обаче било толкова силно, че наредбата била отменена. През 1700 г. Лондон наброявал 2000 кафенета.

Собственици на кораби и превозвачи на стоки посещавали Лойд, кафенето на Едуард Лойд на Тауер Стрийт, там те получавали писмата си и се осведомявали за всичко ново по мореплаването, там сключвали сделки и делели военна плячка.

Лойд вече не съществува, но фамилията Лойд все така държи най-голямата застрахователна фирма в света. В Берлин първото кафене отваря врати през 1670 г., преди Прокоп в Париж.

Търсенето на кафе в Европа постоянно растяло, а мюсюлманските производители намалили вноса. Кафееното дръвче има нужда от топлина и от много площ, защото изтощава почвата. Ето защо европейците обърнали поглед към колониите си. След време английските плантации за кафе на остров Цейлон били покосени от някаква болест и затова били заместени с чаени; англичаните отново се заели със собствено производство чак през 1840 г., в Индия.

Холандците, отлични мореплаватели и агрономи, първи започват да пренасят по море кафеени храсти, отгледани в техните парници в Амстердам, най-напред през 1699 г. на остров Ява, а по-късно в тяхната колония Суринам в Южна Америка.

През 1714 г. капитан Габриел Матийо дьо Клийо откраднал една издънка от растение, подарено на Луи XIV от холандците и я закарал на Антилските острови. В течение на три години Мартиника и Сан-Доминго наброявали милиони кафеени храсти.

По-късно един португалски лейтенант на път през остров Реюнион през 1727 г. откраднал от кафеените плодове и ги закарал в Бразилия. В Европа омаята от кафето продължава неизменно от времето на Наполеон - за когото държели постоянно седем кафеника на огъня - до наши дни.

Масовото производство на кафе в Южна Америка и Антилските острови, за което благоприятствала търговията с негри, надживяло края на робовладелството. Бразилия, която последна отменила робовлателството през 1888 г., понастоящем произвежда 97 % от световния добив.

В течение на XX в. древното питие на абисинците изживяло тежки моменти, дължащи се най-вече на спекулацията. Днес то е най-често поеманата течност на нашата планета след водата и в международния обмен заема второ място след нефта.

Знамето на философското свободомислие и капитализма нехае обаче за това, какви неравенства поражда. Търговията с кафе носи хиляда пъти по-голяма печалба на борсаджиите и посредниците, отколкото на бедните селяни, които го произвеждат.

Не това човешко огорчение търсим в чашата кафе. Днес съществуват начини за "справедлива търговия", те предлагат алтернативата да се възнаграждава директно и на прилична цена трудът на дребните производители.

Бъдещето ще покаже дали любителите на кафе, освен двете капки справедливост в него, ще усетят и политическия му аромат, който така е избивал на приказки у техните деди.

© Мишел Бродо
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2007, № 6 (91)

Преводът е направен с любезното съгласие на автора и издателя, по публикация във в. Le Monde, 19 юли 2006.