ПЕТЯ В МОЯ ЖИВОТ

Лилия Сокуренко

web

С Петя се запознахме в Института по експериментална ендокринология в Москва. Стояхме на стълбищната площадка. Тя пушеше, аз също - крадешком, нали беше забранено. Петя не се криеше, за нея забраните просто не съществуваха. Сега знам, че тя винаги е била над общоприетите норми, защото винаги е съзнавала собствената си стойност. Всъщност българката Петя Караколева бе най-необикновеният, най-яркият болник в моя живот. Срещата с нея бе не само едно от най-значителните събития в живота ми; тя промени светоусещането ми.

Поразиха ме изящните черти на лицето й - като на икона. Под кожата й като че имаше не кости, а костички. Смугла (тогава не знаех, че боледува и от адисон), с необикновени очи - огромни, насмешливи и изучаващи, а в същото време - страдащи и състрадателни. И очакващи точно този отговор, който тя вече знаеше.

По-късно, когато се поопознахме, разбрах какво всъщност прави: вземаше поредния разказ на Кортасар и го прочиташе до средата. После оставяше книгата и съчиняваше свой вариант на края, сравнявайки своето с това на Кортасар. Струва ми се, че се получаваше забележително! Запомнила съм нейния “вариант” за разказа “Дом”, в който къщата прогонва брата и сестрата, за да могат те да излязат от себе си и да видят, че навън има свят, в който могат да живеят пълноценно, вместо да вегетират в собственото си ограничено пространство. Едва наскоро научих, че съм присъствала на раждането на замисъла на нейната новела “Врата към коридора”.

А на мен често ми се караше заради ниското самочувствие. “Та ти си гений! Никога не се влияй от чуждото мнение!” Странно, сега, без да познавам творчеството й, знам, че Петя наистина е гений. Дори ми е неудобно да си спомня, че веднъж й четох свои стихове. Слушаше внимателно и нито в очите, нито в реакцията й усетих някакво снизхождение. Помолих я да ми прочете нещо свое и тя зачете на български. Звучеше много красиво, но разбира се - напълно непонятно. Слушах ги като музика. И досега съжалявам, че не зная български. Така ми се иска да мога да я чета в оригинал... А Петя владееше свободно руски език. Не знам кога и къде беше го учила, знаех, че е завършила английска филология, случваше се да води разговори на английски. Но може би с гениите е така - всичко им се удава лесно.

Нейното “ние сме гении” звучеше често. Тогава не знаех какво значи на български “гений”, но около нас в болницата се насъбра много народ. А когато постъпи на лечение и старата ми приятелка Люся (Людмила Долгорукова - актриса от Московския театър “Н. В. Гогол”), “гениите” станахме три. Да си призная, понякога ми ставаше криво: седях в краката на Петя и я скицирах, а все ми се струваше, че с Люска й е по-интересно, отколкото с мен. Всъщност Петя обгръщаше с внимание всички около себе си. Дори, струва ми се, попиваше тяхното присъствие. Едва по-късно разбрах, че тя непрекъснато наблюдава и изучава; така се запасяваше със спомени, с нужната й информация за действителността.

Помня с какво участие разговаряше с едно диабетиче, което идваше при нас от детското отделение. Тя му говореше нещо, а в очите й имаше толкова състрадание. Не го демонстрираше - детето дори не я гледаше в този момент. Петя излъчваше разбиране към него, дори струва ми се - обич. Като че разговаряше със собствения си син. А може би наистина в това време мислеше за Росен.

Петя разговаряше и слушаше весело и в същото време - много сериозно. Тя с цялата си душа вникваше в разказите на хората, цялата се вживяваше в тях. Наблюдавах как Петя гледа околните. Това беше поглед отстрани, като че оглеждаше обекта на собственото си творчество; това беше поглед на художник. Тогава изобщо не знаех, че Петя рисува!

През всичките тези 25 години не ме е напускала увереността, че в живота ми е присъствала огромна личност, изключително близка, но и мащабна. Личност с огромно обаяние, очарование и сила, въпреки нейната крехкост и болнавост. Енергийният й заряд бе пълен с вътрешно познание и мъдрост. Нейната веселост бе преизпълнена с вътрешна печал. Когато се срещнахме, често забелязвах на лицето й безумна умора. Беше очевидно, че й е много зле. Но видеше ли, че някой я наблюдава, тя тутакси разцъфтяваше. На въпроси за състоянието си не отговаряше, като че не искаше да губи и миг за отрицателни емоции. А и с какво можех да й помогна? Хората се примъкваха към нея, искаха да общуват с Петя. Някаква екзотика се разнасяше наоколо й. А мъдростта й привличаше хората. Уважаваха я. Беше наистина забележително да я наблюдаваш. Тя притежаваше невероятна способност да разбира хората.

Говорехме много. Наистина много говорехме. Двадесет и пет години по-късно ми е трудно да си спомня конкретните ни разговори, но много добре помня усещането за свежа мисъл, за това, че правилно те разбират. Като че си играехме с кристално кълбо, подхвърляйки го една на друга и винаги го улавяхме точно навреме. Поразително е, когато твоята мисъл се връща към теб обогатена, художествено оформена, ярка и уточнена. Това беше великолепно, събуждаше въображението и предизвикваше огромна радост от общуването.     

Помня и нашата раздяла.  Тя неочаквано се разплака и каза: “Повече няма да се видим”. И също така внезапно спря да плаче. Може би заради тези нейни думи по-късно все ми се струваше, че нея - толкова болна и ранима, макар и изключително силна, вече я няма.

След болницата имахме само седмица за позиране и рисуване. В болницата бях напълнила цял скицник с нейни етюди, така че портретът вървеше лесно. Петя позираше с някаква тържественост, като че присъстваше на свещенодействие. Сега знам, че за нея мигът на сътворяването наистина е свещен и тя се отнасяше към мен - твореца, с цялото уважение, което имаше към творческия процес.

Дълго не се докосвах до портрета й. А преди десет години нещо ме накара да преработя фона. Боя се, че е твърде трагичен, но бях сигурна, че Петя вече не е сред живите, че портретът повече никому освен на мен не е нужен и че мога да изразя своите чувства, без да се съобразявам с конкретни хора, които това може да разстрои. Животът на Петя след раздялата ни доказва, че за съжаление съм била права: някаква черна прокоба бе надвиснала над нея.

Лилия Сокуренко. Портрет на Петя Караколева (1997)

През всичките тези години портретът й живееше свой собствен живот. Живееше във времето толкова осезателно, че преди 10 години, когато тя вече не е била на този свят, изведнъж нейният портрет достигна върха на своята скръб под разпрострените криле на огромната черна птица. Като че портретът беше жив, като че бях свидетел на общ живот - между портрета и Петя... А аз мислех, че животът вече го е отделил от Петя и че сега вече ще бъде просто портрет на една жена с тъжни очи, в черна рокля, с посивяващи тъмни коси, с тънки ноздри и прозрачна кожа на скулите. Животът обаче направи остър завой и Петя се върна при мен от небитието като изключителна писателка (а аз дори не знаех колко добър писател е тя!), известна и любима в своята родина. Толкова известна и любима, че дори има Национална награда на нейно име.

През пролетта на 2007-а у дома се появи компютър. Включихме се и към интернет. В ателието на стената е портретът на Петя. И изведнъж в главата ми: “Как така, та аз нито веднъж не я потърсих в интернет. Защо? Та тя е писател...”  Влязох в интернет и само за секунди ме засипа информация, нейните произведения, снимки... Поразиха ме отзивите за творчеството й. После попаднах на адреса на сестра й - ето я нишката, която щеше да ме отведе при Петя... В края на май вече установихме връзка. Научих факти, изясняващи неща, които ми се струваха странни: защо например преди 10 години, когато тя си е отивала от този свят, изведнъж промених фона на портрета; или защо точно през 1997 година написах:

Ако знаех колко малко са публикували Петя и преди, и след смъртта й, едва ли щях да издам своите стихове: тя е тази, която заслужава книгите й да стигнат до хората.

С Петя бяхме заедно месец или малко повече, може би 40 дни. Твърде малко... Оказа се, че 40 дни са много, щом като и след 25 години има какво да си спомниш.

© Лилия Сокуренко
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2008, № 1 (98)