С ЕЛЕНОВ СКОК - ХОДОМ МАРШ

Ясмина Буква

web

Като чухме звънеца, баща ми запита кой ли пък е сега, а майка ми надникна зад завесата и каза, че пощальонът е дошъл.

Дядо се втурна да му отвори вратата, но се върна и каза, че няма никой.

Баща ми се развика на майка ми защо не е отвързала кучето, а майка отново надникна иззад завесата и каза, че кучето е пуснато и тъкмо гони пощаджията из двора.

Дядо пак скочи да спасява пощаджията от кучето, а тате започна да гълчи и него, и пощаджията, който идва само да иска пари.

Тогава чухме дядо да стреля по двора, а мама отново погледна зад завесата и каза, че горкият дядо е полудял.

Дядо нахълта в стаята с пушката и с моята повиквателна за казармата и каза на баща ми, че трябва да бъде много горд.

“Амии, гордея се, къде ще ида...”, започна да мънка баща ми и да върти очи.

Майка ми заплака и започна да нарежда как ли ще издържа там в случай на война, а баща ми й обясни, че в казармата затова се и ходи - в случай на война.

Очите на дядо блестяха от щастие, все едно че е получил пенсия, а баба ми прошепна да не му обръщам внимание, ами веднага да ида във военното окръжие, да подпиша декларация и да се измъкна, но дядо да не знае.

Баща ми се правеше, че не чува какви съвети ми дава баба, и каза, че с този акъл три пъти би родил, само и само да не ходи в казармата.

Дядо не искаше и да чуе баща ми, а още веднъж гръмна с пушката и отнесе една топка на полюлея.

Майка ми каза да не се притеснява, тъй като имаме още четири здрави топки и най-важно е, че оцеля онази, в която има крушка, но никой не я чу, защото на всички им заглъхнаха ушите от дядовите гърмежи.

Тогава баща ми обезоръжи дядо.

Новобранската беше величествена.

Дядо се насади начело на масата, горд, че внукът му ще служи във флота - на аверите си обясних, че така сме му казали, защото във военноморските части служат по-дълго от другите.

Татко се правеше, че всичко около моето влизане в казармата не го засяга, а мама говореше, че винаги е искала момиче, както и нещо, че чак сега сърцето й си е на мястото.

Приятелката ми започна да плаче, а дядо й каза, че за жив моряк не се плаче и че аз мога да плувам, а после извади двадесет милиона динара, които пазел специално за този повод още от деветдесет и трета.

Имаше и други подходящи подаръци.

Аверите ми донесоха балетни пантофки с розови вързанки и с някакви блестящи джаджи, за които и спортната коментаторка Милка Бабович не би намерила истински думи; черно трико за репетиции, бяло - за представление и розово с крачоли; чорапогащници, бюстиета, дамски превръзки, електрически депилатор, огледалце и два презерватива.

Майка ми уши балетната рокличка по спомени от Лебедово езеро, а баба ми оплете наколенки, в случай че в театъра, в който ще отбивам военната си служба, има течение.

Докато си приготвях багажа, баща ми мърмореше нещо за това, че навремето не е трябвало сам да си носи в казармата къси и дълги гащи, униформа, шинел, гюллета за оръдията и танкове, защото по негово време армията е била оборудвана, а после мъжки ми стисна ръката и поръча да изкарам службата, че да ме жени. Майка ми пък се разплака и поръча да не закъснявам за обяд, че ще приготви кнедли със сливи.

За поделението си тръгнах с градския автобус, но тъй като нямаше свободно място да седна, слязох на следващата спирка и продължих пеша.

Управителят на театъра ми се скара, защото закъснявам, и за наказание ми нареди два часа да повдигам женско цивилно лице, работещо в театъра, което заради дебелината си получава само наземни балетни роли.

Тези първи два часа бяха най-тежките за мен в армията, но се научих, че докато съм войник, трябва, ако се наложи, да стоя прав в автобуса.

Майка ми ме утешаваше, че спестява за кола, а баба ме подкани да побързам с кнедлите и да тръгвам, преди дядо да се е пробудил.

Като стигнах казармата, моите съратници се занимаваха с хуманитарна работа, та и аз подписах петиция против СПИН и да няма война, както и искане в бъдеще войниците да не се стряскат с нехуманни повиквателни, ами да се извикват с думите: “Ела, чичо ще ти даде бонбонче!”

На другия ден бяхме будни вече около единайсет, когато в спалнята ни нахлу инструкторът и ни помоли да пристъпим към обучение.

Обучението беше сурово. Само за еленовия скок ми трябваше цял един месец, но затова пък нито един войник не ми се опираше в пируетите и във фигурите на пилона.

Управителят на театъра ми обеща, че ще съм пръв кандидат за значката “примерен войник”, ако овладея както трябва този проклет еленов скок.

И така, дойде този най-празничен ден в казармата.

Клетвата полагахме на “Лебедово езеро”, чиято премиера беше на военния репертоар.

Залата беше препълнена с публика и с останалите многобройни роднини.

Първо на сцената излезе цивилната част от постановката, а ние, “гущерите”, навлязохме заедно с торфените камарки на блатото, а от тях се различавахме по това, че се подпирахме един друг, като се държахме за ръбовете на поличките си.

Мама плачеше от умиление, баща ми беше изблещил очи, баба разглеждаше полилеите, драпериите и завесите, а пък на дядо изобщо нищо не му беше ясно, докато не му обясниха, че българите са ни окупирали от всички страни и особено откъм морската, та нашият флот се е дислоцирал на Лебедово езеро.

Дядо каза, че така е било и на остров Корфу през Първата световна, само дето на Корфу сръбските войници не са носили рокли и наредил на баба още утре да иде на това езеро и да ми донесе други дрехи и още поръча да не се връщам вкъщи по гол задник, дори и да съм освободител.

Тези дни всички в нашата част подадохме молби за професионални войници, а някои започнаха и да се женят помежду си.

На мен не ми е до женитба.

Утрепа ме онзи еленов скок.

© Ясмина Буква
© Ценка Иванова, превод от сръбски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2009, № 1 (110)

Преводът е по: Ясмина Буква. Афоризми и други разкази. Белград, 2005.