* * *

web

На Юрий Ряшенцев

Ако влака изпуснем, ще я караме някак на гарата:
във кенефа, в бюфета, до прашния фикус зелен,
както винаги - туй на небето по-висше е правото -
без да пита ни - праща ни в този джендем.

Да разпънем палатките трябва, не да шляем се мудно,
да закърпиме рокли, да развъдим кокошки, цветя и искри,
да четеме Псалтира, да държиме душата си будна,
и в мечти да заминем нанякъде - като трите сестри.

Да вървим, да въртим се във кръг, все едно във затвор, по перона,
да прозрем, прокълнем, помирим и смирим се докрай,
и да гледаме - горе - без завист - как вече лети за Верона
бялата глупава врана на свойте красиви криле и нехай.

На парчето земя, колко урна голямо в краката ни,
сред угарки и пепел, петна, безнадеждност и прах,
да намерим и покрив, и изгрев, и сили до лятото,
и да пишем в тетрадката малка: "...и днес оживях!"

Устояли докрай, на перона да пуснеме корени,
израстем, разцъфтим и накрая родим мълчешком,
ей го влакът заминал - как свири ни, свири отгоре -
там в небесата - над гарата с надписа: "Дом".

© Инна Кабиш
© Владо Любенов, Татяна Дончева, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.03.2009, № 3 (112)