ЗА СИНИТЕ ПРИНЦОВЕ

Густаво Марсело Галиано

web

Естерсита Летарго дойде на този свят в една бурна нощ, без луна и звезди. Нейната майка понесе раждането така, сякаш беше едно разсичане на парчета, извършено от древен инка.

Нестор, баща й, и нейната малка сестра Малена, бяха в съседната на спалнята гостна стая, осветявани от време на време от керосиновата лампа.

След няколко часа на гръмотевици и вопли вратата на спалнята се отвори и акушерката с уморено лице сдържано съобщи: "още едно момиченце".

Липсата на звезди в тази нощ сякаш илюстрираше съдбата на момиченцето - една малка, онеправдана самотница, винаги в сянката на Малена, тъмна като нощта на своето раждане.

Усмихваше се само, играеше на своето столче-люлка, единственото наследство от нейния дядо, Педро.

Дните й в училище никога не бяха лесни. И макар че изглеждаше благодарна на своята сестра, продължаваше да стои в сянката на Малена, само две години по-голяма от нея. Нямаше свои приятели, винаги беше нащрек и две крачки зад Малена, заслушана в тишината, докато Малена разговаряше със своите приятелки. Приятелки на Естерсита бяха приятелките на Малена, но за тях - тя не беше приятел. Техните предпочитани игри бяха тези на сестра й, както и всичко онова, което тя подминаваше с безразличие. Дали нещо беше както трябва, или не - решаваше го Малена, а тя само й се доверяваше.

Разказват, че майка й никога не е забравила ужаса по време на раждането й и се е заклела: никога повече деца. Именно това слага край на отношенията й с Нестор. Не беше нито близка, нито гальовна с Естерсита. Беше обхваната от едно неконтролируемо отблъскване и момиченцето го долавяше. Затова реши да се освободи от възпитанието му, давайки възможност на мъжа си да му помага за домашните, както и за всичко онова, което вършеше в този дом. Предпочиташе да работи повече часове, вместо да ги сподели с дъщеричката си. Нестор само мълчеше.

В такива условия растеше детето на ръст и години. Онова столче-хамак беше забравено заради люлката на двора, на която обичаше да се люлее с часове, вглъбена в себе си и своите полети над света. Без да отронва и една дума. Само мислеше. Мислеше и гледаше как Малена и приятелките й започваха да се чувстват близо до хормоналния мравуняк, от чието попълзновение усмивките не слизаха от лицата им. Естерсита се люлееше. Люлееше се и наблюдаваше. Наблюдаваше и завиждаше. Завиждаше сама сред тишината и сред тишината се люлееше.

Бяха ония моменти, които принадлежаха единствено на съзерцанието.

И когато идваше зимата и студът от двора изпълваше всичко, се преместваше в гостната стая с книга в ръце. Нямаше нищо по-хубаво от книгата за всеки на нейната възраст. И така започнаха сънищата за приключения, откраднати или внушени от книжните страници. В тях имаше радост и неспокойствие - сънища, които търсят своя свят, и свят, който е изпълнен със сънища. Беше вечна пролет в ония страници. Пролет и вълнуващо очакване, шумотевици и тържества, но никога от несъществуващи мечти.

Неин съюзник беше красотата. Геометрията - също. От времето, когато се оформяше овала на ханша й, перфектните кръгове на гърдите й. Много по-хубава от Малена или по-скоро симпатична, отколкото хубава. Внимателна, талантлива и добре възпитана, винаги готова за разговори.

Момчетата бяха онези, които се заеха да изследват разликата между двете девойки, със средствата на своята искрена жестокост. Предпочитаха усмивките и лекомислието на Малена, отколкото тишината в очите на Естерсита, през които сякаш надничаше съдбата. Самата тя изглеждаше обвита в паяжина. Страдаше и завиждаше, но не отронваше нито дума. Никога не изразяваше чувствата си - болките и страданията оставаха вътре в нея, винаги чувстваше гърлото си като пристегнато с мъчителен възел.

С течение на времето душата й се покри със сенки, като оградата на къщата. Майка й беше уморена от възрастта, често пъти говореше неясно, занемари чистотата. Нестор тръгваше на работа все по-рано и се връщаше късно. Малена, вече сгодена, отдаваше цялото си време на разходките с Фернандо, младеж, който беше материално осигурен и с университетско образование.

Естерсита, момиченцето, родено в онази тъмна нощ, беше вече почти жена, жена измъчена, като нощта на своето рождение. Беше натежала от самота, озлобление и безнадеждност, усещайки липсата на сестра си, усмивките на нейните приятелки - едновременно близки и далечни, жена, която денем беше мрачна, а нощем изпитваше болка. Беше саможива, със сух и студен характер - непоносима и странна. Търсеше защита в напрегнатата атмосфера на своята стая, в оня аромат на нарастващата с годините влага в нея и в липсата на всякакъв разум в това да очаква "сините принцове", които населяваха книгите на цялата й библиотека.

В своя люлеещ се стол, подарен на някой рожден ден, толкова близо до прозореца, люлееше своите най-пламенни въжделения. Във вечната тишина на този дом. В него не се чуваха стъпките и гласа на майка й, нито убийственият смях на Малена. Много рядко се чуваше само сухата кашлица на Нестор.

Естерсита не разбираше как все още не е дошъл оня миг, когато под свода на нейната врата ще се появи подходящият момък. Но още по-трудно за разбиране беше нейното старомодно поведение, нейната кисела непринуденост - все качества, които съответстват на онези девойки, които копнеят да бъдат покорени. Не разбираше, че хубостта не е достатъчна и не води по пътя към сините принцове, които скитат на бели коне. Не разбираше, че съществува един живот навън, зад онези прозорци и онези улици - зад стените на къщата и тялото, на вратата и мислите. На стаите, пълни с прах, и на своя живот, омотан в паяжина. Че времето си е отишло полека и че е издигнало в нея една огромна стена, трудна за преодоляване.

Вече не съществуват летните замъци. Принцовете изчезнаха. Обезцветиха се сините принцове, избягаха, погубени от онези прекрасни Естерситас, които винаги ще липсват на илюзията, грацията и елегантността.

© Густаво Марсело Галиано
© Виолета Бончева, превод от испански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2009, № 1 (110)