ПОЕМАТА НА МОЯ ЖИВОТ

От поемата на моя живот откраднаха една строфа
и сега тя не докосва така нежно.
Моят биологичен часовник преобърна времето
от ритъм - в биоритъм
и това е.
От поемата на моето щастие откраднаха една строфа
и вече не е така усмихната.
Огледалото на душата ми бе убито с камъни
и обърка своята памет.
Това е.
От поемата на моите стъпки откраднаха една строфа
и сега не отекват така убедително,
а тъжният асфалт ме поглъща бързо
и покрива с гъста мъгла тишината - една и съща,
това е.
От поемата на моята зора откраднаха една строфа
и сега не изгрява навреме.
Едни и същи думи хапят порите ми,
унищожавайки забраните
...и толкоз.
От поемата на моите съмнения откраднаха една строфа,
но това й отива
на фона на остарелите законници на бъдещите привички.
Това е.
От поемата на моите нощи откраднаха една строфа и...
вече не е така пленителна.
Аз се опитах да се издигна до нивото на съдбата си,
но ключалката отхвърли ключа ми
и толкоз.
Най-възвишената ми поема, която никога не създадох,
населих със строфи, които милват,
проектирайки блясъка на твоите неспокойни очи,

и с ритмите на бляновете
отново започнах да творя.

© Густаво Марсело Галиано
© Виолета Бончева, превод от испански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2007, № 12 (97)