НЯКОЙ, НАБЛЮДАВАЙКИ

Наблюдавах те как шпионираш през пердето
с поглед, изгубен в хоризонта,
поглъщайки с очи хората,
които само по навик мачкат тротоара.
Забелязах безпокойството в зениците ти,
с ръце, сгърчени от безсилие,
и една дълбока въздишка,
която изпотява стъклата, но не успява да ги строши,
както би искала.
Видях те да наблюдаваш от твоята крепост
с изпотено чело и уморен вид,
отпивайки от бриза,
който ухажва нощта,
без да те измъчва мисълта за някаква слава -
повече от тази на съдбата.
Разгадах веднага твоите съмнения и страхове,
разбития жален плач,
който прегръща безпокойството,
звучащ като на празен остров -
без съкровища и пристанища
и с хиляди чайки по безкрайния си воал.

Видях те взряна в моя прозорец,
с лист и молив в ръка,
за да ми пишеш навярно.
И в мен се прокрадна съмнение -
дали наистина съществуваш
или някакво огромно огледало
висеше от небето?

© Густаво Марсело Галиано
© Виолета Бончева, превод от испански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2007, № 12 (97)