СТИХ ЗА ВАЛЕРИЯ - 1

Ти която живееше където улицата
навлизаше във вечерта, и веселите пенсионерки
от сан паоло си доверяват измислени любови
и любови направени с пръсти
в една много дълга нощ,
и една необичайна градина в
този град хвърля ухания и цветове
като предизвикателство към сънливата скала,
и чаках да излезеш загрижена
за дългите си заострени пръсти, за
спокойната си походка, и за онзи лек грим,
който караше очите ти да сияят
с онова светещо зелено което никога
не видях в нечии други очи, кисел
и променлив като котка
послушна само със себе си и вярна само
на собствените си мълчания, на вечно смаяните
погледи, и на желанието си да играе
с мисли направени на топка мъркайки
така както само една котка може
да си мърка. Знаех че се казваш
Валерия, разделяха ни години
живот от мен изживян, а от теб
тепърва да се изживее. И все пак те чаках,
спокоен, сякаш чакам погребение
или сватбено шествие. А ти не,
ти не излизаше никога. Беше вече
излязла за живота си на пеперуда,
за любовите ти, всичките твои. Или
в някоя стая потъваше в девствени мисли
прахосваше отпечатъци и червила,
преструвайки се на жена. Надявах се
да завали и градината
да убие всички цветя, уханията да се вкиснат.
Надявах се винаги да останеш в къщата,
която не познавах, но далеч от очите на другите.
Ревнувах от въздуха, от хората които биха
те погледнали без да те обичат както
те обичах аз и не те обичах,
но те боготворях,
между желанието и носталгията.
Мислех за една Жулиета,
познала смъртта
още в началото на живота си,
ранена от това, че никога
не е била ранена. Господи, колко светлина,
Господи, колко много шум в това
мое мълчаливо очакване, знаейки
че никога не бих те докоснал.
Боже мой, колко те обичах
без да ти го кажа, знаеш ли,
без да си го кажа.

© Фаусто Черули
© Юлияна Радулова, превод от италиански
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.05.2007, № 5 (90)