МИТЪТ ЗА ТВОРЧЕСКОТО ПИСАНЕ:
МОЖЕ ЛИ ДА БЪДЕ "ПРЕПОДАВАНО"?

Елизабет Костова

web

Дами и господа, колеги писатели и читатели, уважаеми съмишленици, скъпи приятели,

Добър вечер. Благодаря ви, че сте тук, в Червената къща, за първата годишна лекция на фондация “Костова”. За мен е чест, че имам възможност да говоря пред вас тази вечер. Срещата ни слага началото на поредица от ежегодни лекции за две свързани изкуства - на художественото писане и на преподаването на писане. За мен е особено удоволствие да открия тази поредица. Надяваме се, че оттук нататък лекции ще четат широк кръг български и англоговорещи писатели. Бих искала да благодаря на Червената къща за любезното гостоприемство и за труда в услуга на литературната общност. Бих искала също да благодаря на Юлиан Попов, журналист, писател и председател на борда на фондацията, на Светлозар Желев от “Сиела”, директор на фондацията; и на Милена Делева, нашия администратор, за помощта им при организирането на днешното събитие.

Какво представлява творческото писане, какво е неговото значение и - което е същинската тема на моята лекция - как можем да го насърчаваме?

Творческото писане, разбира се, приема разнообразни форми, включително някои съвременни журналистически жанрове. За целите на тази лекция аз ще дефинирам понятието като създаване на литературно произведение - белетристика, поезия или есе, които дължат съществуването си на непреодолимата нужда на пишещия да даде неклиширан израз на приключението, което наричаме живот, и на мястото, което наричаме наш свят.

Независимо за кое изкуство става дума, ние сме свикнали да свързваме твореца с творбата и да възприемаме всички художествени форми, включително литературата, като проявления на човешкия интелект, според едни, или на божествена дарба, според други. Какъвто и да е източникът на вдъхновението обаче, литературата е резултат от изключително заострено внимание към околния свят.

Днешната ни представа за този процес е оформена под силното влияние на романтизма в изящните изкуства, музиката и литературата; това движение се заражда около 1780 г. и поставя ударението върху личността на твореца и върху неочакваната и необяснима работа на подсъзнанието, особено под вдъхновението на природата. Движението се появява в Англия и Германия и се разпространява в американската литература, от една страна, и в славянския свят, от друга. Спомнете си английските поети Уилям Уърдсуърт и Самюъл Колридж, спомнете си Гьоте, Яворов и Дебелянов. Те са създателите на съвременната ни представа за твореца като създание извън обществото, обладано от творчески плам и може би дори от малко лудост, бунтовник, надарен с необяснимия талант да вижда невидимото.

Това е общоприетият образ на твореца и, разбира се, в него има нещо вярно за всеки, който е усещал писателско вдъхновение. С него обаче далеч не се изчерпва цялата истина за създаването на литературата. Винаги ме е развеселявал начинът, по който популярните филми представят писателите - ако сте гледали холивудския филм “Влюбеният Шекспир”, вероятно ще си спомните как Уилям Шекспир тича към писалището си, за да запише бликналите в ума му стихове на нова пиеса за двама млади влюбени от враждуващи семейства, или как седи с перо в ръка и пише невъобразимо бързо, за да насмогне на собствения си гений. Изглежда сякаш е обзет от някаква сила, извираща дълбоко вътре в него или може би пратена му свише (като всичко това, разбира се, се случва на фона на изобилие от вълнуваща музика). Как нещо подобно изобщо би могло да се преподава?

Големият американски писател Уолас Стегнър, който е живял от 1909 до 1993 г. и е основател на една от първите американски следмагистърски програми по творческо писане в университета “Станфорд” в Калифорния, веднъж бил запитан на интервю дали наистина смята, че преподавателят може да научи някого на писателски талант. Ето какво отговорил той: “Преподавателят едва ли, но класът понякога може... Талантът не се учи, но може да се събуди - като чете, като общува с други таланти, като попадне в среда, където проявите на талант се ценят и насърчават... Учителят може само да постави високи цели на учениците си - или да ги накара сами да си ги поставят - а след това да се опита да им помогне да ги постигнат.” (Стегнър 2002).

В Съединените щати, както и в някои български висши училища, се предлагат академични курсове по творческо писане. В Съединените щати има около 300 университетски програми по писане на следмагистърско равнище, около 400 курсове за студенти и около 300 конференции, фестивали, центрове и летни семинари. Какво, за Бога, се случва във всички тези програми и кой ги посещава?

За мен един текст е най-убедителен, когато използва конкретика, за да стигне до общи заключения, и в този смисъл бих искала да ви разкажа за собствения си опит като писател в САЩ. През 1988 г. завърших колеж, решена да стана писател. Знаех, че ме очаква борба. Немалкото писатели в тази стая разбират за какво говоря. Да си сериозен писател, независимо в коя страна, означава да посветиш цялото свободно време до края на живота си на един занаят, който много изисква, но и много дава, свободно време, което обикновено е откраднато от почивката между работата на едно, две или дори три места, за да свързваш двата края. Означава да свикнеш да обичаш самотата, както и думите, да се научиш да измерваш успеха по това, дали най-накрая си открил точното изречение, а не дали си получил награда или си успял да публикуваш творбата си. Означава да си наложиш тотална дисциплина, дори и когато не получаваш нито отплата, нито дори разбиране от околните. Означава да се научиш да гледаш на живота по начин, който завинаги ще се превърне в източник на самота, но и на удоволствие - да станеш, по думите на големия писател Хенри Джеймс, “човек, комуто нищо не убягва”. Означава да виждаш всичко, да работиш неуморно, да не търсиш почти нищо в замяна.

Като съвсем млад писател не можех да си представя някой да ми помага в писането, освен - косвено - великите автори, чиито творби съм чела и обичам, и може би тъкмо от това се нуждае най-много всеки млад писател - да чете задълбочено и яростно да пази своя едва напъпващ глас. Бях чувала за следмагистърските програми и за летните семинари по писане и познавах няколко писатели, които ги бяха посещавали, но не можех да си представя как е възможно да се преподава писане и не исках никой да се опитва да ме учи на каквото и да било. Затова работех сама върху писателските си умения. Продължих така около петнайсет години. Междувременно, за да изкарвам хляба си, работех в ресторанти, чистех чужди къщи, редактирах статии за различни списания и най-накрая станах колежански преподавател по английски и по композиция и реторика. От време на време молех най-добрите читатели, които познавам - обикновено писатели също като мен - да оценяват работата ми и постепенно забелязах колко полезни са ми техните коментари. В колежа ми възложиха да водя и курс по творческо писане и аз осъзнах, че мога да дам добър кураж на учениците си, стига да уловя духа на онова, което те сами се опитват да постигнат, вместо да им налагам собствения си стил или вкус.

Един ден, след всички тези години, реших да кандидатствам за следмагистърска програма и накрая бях приета в двугодишен курс по творческо писане към Мичиганския университет, който и завърших през 2004 г. със стандартната за тези курсове диплома на магистър по изящни изкуства със специалност “Творческо писане”, в моя случай в областта на белетристиката, макар че програмата предлагаше и дипломи за поезия. (Някои американски университети дори имат програми за придобиване на степен по творческо писане на нехудожествена проза, драматургия, сценарии, по писане за деца и по художествен превод.) Кандидатствах, защото ми трябваше повече време да пиша, а някои от тези програми плащат на студентите си стипендии за всекидневните разходи и така им дават необходимото свободно време; но най-вече защото бях започнала да мечтая за обществото на колеги писатели. Бях привлечена от идеята да се озова в една стая с талантливи, опитни, често публикувани автори, на чието творчество се възхищавам. Все още се надявах, че никой няма да се опитва да ме учи.

Записах програмата в Мичиганския университет на 36 години и открих, че единайсетте ми колеги в курса по белетристика бяха на възраст между 22 и 42 години. Конкуренцията за място в тази двугодишна програма беше тежка, тъй като е една от най-добрите в САЩ; онази година имаше 360 кандидати за 24 места общо за белетристика и поезия. Имахме курсове по литература, водени от изтъкнати американски писатели, а не от професори по английска литература. Те ни представяха литературните творби не като културни феномени, а като занаятчийски произведения, така както майсторът-дърводелец показва на чираците си как е сглобена една здрава маса. От време на време идваха чудесни гост-лектори, включително изявени американски писатели, имахме и посещения от редактори и агенти от издателския бизнес в далечен Ню Йорк. Всеки семестър водехме и часове на началните курсове в университета, първоначално като асистенти на професорите по литература, а след това и като лектори на наши авторски курсове по писане - изключително ценен опит за бъдещето - и се явявахме на публични четения на собствените си творби.

Най-често обаче се събирахме в “работилници” по писане, така наречените уъркшопове, които са и основният начин за преподаване на творческо писане в САЩ. Става въпрос за курс от 12 студенти, буквално седнали около масата заедно с учителя си в по-строга или по-неофициална обстановка в зависимост от личния стил на преподавателя. И отново, нашите преподаватели не бяха професори в обичайния академичен смисъл на думата, а по-скоро утвърдени, практикуващи писатели. В началото на семестъра преподавателят направи график, по който всеки от студентите трябваше да представи кратък разказ или откъс от роман в зависимост от това какво пише в момента, така че два пъти на семестър всеки студент раздаваше копия от своя творба на останалите колеги, а те я прочитаха и пишеха критика върху нея за следващото упражнение. Преподавателят също четеше и коментираше творбата. На упражнението, посветено на твоето произведение, седиш и слушаш мълчаливо и внимателно, а може би и малко нервно, как другите обсъждат работата ти. В добрите уъркшопове това става в дух на честна, но и конструктивна критика, като обсъжданията се съсредоточават първо върху сполучливите моменти в творбата, а след това и върху неуспехите й. Участниците разискват какво се е опитал да постигне авторът във въпросното произведение.

Така обсъждахме развитието на персонажите, сюжета и структурата, темите на всеки разказ или роман и неговия език, онова, което издига една творба, и онова, което я съсипва. В края на студентската дискусия, която често бе водена, но не и контролирана от преподавателя, той също вземаше думата. Нашите преподаватели бяха щедри, задълбочени, ясни и откровени. Не ни хвалеха излишно, за да не би да възпрат усилията ни, но не ни и съдеха твърде строго, което можеше да даде същия резултат. Бяхме просто група хора, които се занимават с едно и също нещо и които обсъждат своя занаят, своето призвание. На тези уъркшопове се научих как да чета с повече разбиране своите - а и чуждите - творби в процеса на писането им; учех се от другите писатели и от техните победи и провали на белия лист. Учех се от онова, което чух за работните им навици и битки, учех се от професионалния опит на нашите преподаватели. Всички знаем какво влияние може да окаже върху живота ни един наистина голям учител, независимо в коя област. Добрият преподавател по творческо писане никога не пише разказа или стихотворението вместо студента. Той или тя по-скоро успява да помогне на потенциалните писатели да се научат добре да пренаписват или редактират първия ръкопис, да осъзнаят целите на творбата си, да използват инструменти като акцентирането, да пишат ефектни встъпления и завършеци. Добрият преподавател по писане насърчава желанието на писателя да се посвети на изкуството, дава му пример за постоянство и скромност, препоръчва полезни и вдъхновяващи четива, предлага добронамерена, но директна критика, помага на писателите да създадат помежду си истинска общност, макар да са на различни етапи от творческото си развитие.

Искам да ви дам кратък пример как една от моите преподавателки ми помогна в работата. Когато завърших първата чернова на романа “Историкът”, я дадох на своята учителка Ейлин Полак, която любезно беше предложила да прочете и да оцени цялата книга, макар че ръкописът беше повече от деветстотин страници. Когато тя приключи, отидох в офиса й за обичайния разговор. Тя похвали езика на произведението ми, пейзажите - включително в България - и развитието на персонажите. Каза обаче, че според нея книгата ми има и сериозен недостатък: липсвала кулминацията. Тук трябва да обясня, че в първата чернова на книгата я нямаше сцената, която описва срещата между Дракула и учения професор Роси в библиотеката на Дракула в България; беше ме страх да включа поява на самия Дракула и бях оставила епизода изцяло на въображението на читателите. Ейлин ми каза: “Книгата е чудесна, но все едно си се трудила стотици страници наред да построиш атомен реактор и накрая да го използваш само за да отвориш консервна кутия.” Бях потресена, разбира се, но веднага усетих, че е права. “Знаеш ли”, коварно добави тя, “все си мисля как ли Умберто Еко би решил този проблем.” Разбирате ли, тя познаваше студентите си толкова добре, че помнеше моята страст към книгите на Еко. Върнах се у дома като в треска от тревога, но и от вдъхновение, и на следващата сутрин написах целия дълъг четирийсет страници дневник, който описва затворничеството на професор Роси в архива на Дракула. Когато ми разказват за любимите си моменти от книгата, читателите най-често споменават именно тази сцена.

Разбира се, аз имах късмет при избора на програма, както и с преподавателите и състудентите си, но срещайки все повече хора от света на програмите по творческо писане, аз осъзнах, че както добрият уъркшоп може да бъде много, много добър, така и лошият може да бъде наистина лош. Както и при всичко друго, най-важният фактор е качеството на участниците. В ръцете на безмилостен или незаинтересован преподавател или пък в атмосфера на съперничество и нетърпимост между студентите уъркшопът по писане може сериозно да увреди работата и самочувствието на писателя, особено ако е още млад. Ниското качество на творбите на студентите сваля равнището на цялата дискусия. Както във всички класни стаи, тонът се задава от характера и поведението на учителя. В най-лошия случай програмата може да се опита да наложи стилов конформизъм, възпроизвеждайки една и съща история отново и отново и създавайки конкуренция вместо колегиалност между студентите.

За щастие вредните програми са изключение. Имах късмета да се озова в отличен уъркшоп и да наблюдавам умели, разбиращи учители в действие. Завърших следмагистърската си програма с много по-добри работни навици и с укрепнала решимост, с готов роман, с дълъг списък от книги, които искам да прочета или да препрочета, както и с контакти, които да ми позволят да публикувам творбата си. И което е също толкова важно, сред колегите и преподавателите там намерих приятели и съмишленици за цял живот. С колегите все още коментираме взаимно творбите си - лично, по електронната поща и по телефона, радваме се на успехите си и се утешаваме един друг, когато сме обезкуражени, помагаме си, за да успеем да публикуваме своите работи. С други думи, в самотния бизнес на писането аз вече не се чувствам сама. Благодарение на ученето и преподаването, от които така се боях, намерих своя писателски кръг. Разбира се, писателите винаги спонтанно са се събирали в такива общности - спомнете си Хемингуей, Фицджералд и Гъртруд Стайн в Париж през 20-те, Вирджиния Улф, Томас Елиът, Е. М. Форстър и техния кръг в Лондон през същия период. Но понякога общността може да бъде създадена, точно като произведение на изкуството, с любов, дисциплина и вътрешно предизвикателство. След като романът ми бе публикуван, ме поканиха да водя кратък уъркшоп по писане в рамките на четиридневен летен семинар, който се организира всяка година от Мичиганския университет насред северната мичиганска пустош, където около стотина зрели писатели се откъсват от работата и семействата си, за да се съсредоточат върху изкуството - тяхна страст и призвание. Студентите ми там бяха на възраст от 18 до 85 години и можете да си представите колко интересни и разнообразни гледни точки внесоха в нашия уъркшоп.

Може ли да се преподава творческо писане? И да, и не. Творческият талант не се преподава. Той е вътрешна сила у хората, подтик, който е по-изявен у едни, отколкото у други. Но самото писане или някои негови страни може да се развиват чрез преподаването, което само по себе си е велико изкуство. Убедена съм, че всеки завършен, успешен или опитен автор дължи много на умението на онези, които са го насърчавали, и трябва да връща този дълг, като окуражава таланта на млади или потенциални писатели. В България сред писателите и любителите на литературата има много поддръжници на творческото писане. За мен и за фондация “Костова” е особена чeст да се съюзим с всички вас, за да създадем нови възможности за българските писатели да усъвършенстват работата си и да градят връзки с други автори, включително с англоговорещи колеги от целия свят. В края на краищата, всички сме потенциални писатели - всеки път, когато вдигнем химикалката или докоснем клавиатурата.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Стегнър 2002: Stegner, Wallace. On Teaching and Writing Fiction. New York: Penguin Books, 2002.

© Елизабет Костова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2006, № 5 (90)

Лекцията е четена в Червената къща (София) на 21.05.2007.