Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЖЕНА С ГЛАВНО "Ж"

Елвира Барякина

web

Щастие е, когато има кого да обичаш,
какво да правиш и на какво да се надяваш.

(Китайска поговорка)

ДНЕВНИК

7 май 2005 г.

Вече имам опит във воденето на дневник. Учителката във втори клас настояваше да наблюдаваме природата и да отбелязваме най-интересните явления. Първото ми природно наблюдение беше записано с едно изречение: "Баба се бои от мишки". Второто: "Жива мишка - 1 руб. 30 коп. Умряла - 2 руб.".

В чест на това, че ме приеха в университета, мама ми подари азбучник с небивала красота: копринена хартия, кожени корици. Да го похабя с телефони на управата на комуналките сърце не ми даваше и започнах да записвам мисли.

На буква "А": "А Изволски ме гледа много настоятелно!".

На буква "Б": "Баранова е тъпа патка".

На буква "В": "Верност - ето с какво ще го съсипя!".

Записките се обръщат на страницата с буква "Ж". И съвсем ясно е какво пише там!

В течение на следващите двадесет години аз пишех всичко, освен дневник - романи, устави и заявления в ЗАГС. Вчера моят психоаналитик Арни каза, че без дневник няма да ме бъде!

- Записвай всичко, което те вълнува. Питай се: коя си ти?

Коя съм? Човек с необикновена биография и необикновени страдания.

Казвам се Мардж Тенш. Сега. Преди бях Маргарита Теншова, но с времето части от имената се орониха... опадаха... отчупиха.

Живея в Северен Холивуд - най-скапания град на света.

Имам отвратителна работа: литературен агент съм.

Имам тъпо хоби: пиша книги.

Имам дебел задник.

Нямам мъж, деца и полезни привички, но пък съм се уредила с място на гробищата.

С Мелиса ходихме там миналата седмица. Поседяхме на гробовете си, потъгувахме.

- Най-добре е да се погребем в Италия - каза Мелиса. - Гробници като дворци имат хората! А тук става само кози да пасеш.

Всъщност тя недоволстваше, защото й се падна място до оградата.

- Както и да е! Ще наваксам с епитафията. Ще е най-интересната в гробището! Даже екскурзианти ще водят да я видят. Знаеш ли какво ще напиша?

- Какво?

- "Подмладяващият гроб на доктор на хиромантските науки Мадам Мелиса Търнър. Лекува брадавици и женски болести".

А аз реших, че ще имам само име и епитафия на руски:

Любви искала - так и не нашла,
И Нобелевку, жаль, не получила,
Зато сия изящная могила
К моей фигуре очень подошла.

 

СЪДБАТА НА ЧОВЕКА

8 май 2005 г.

Едната стена на кабинета е аквариум, на бюрото - телено човече в лодка. Психоаналитикът ми Арни го нарича "Пациент, гребящ към щастието".

Когато се срещнахме за първи път, Арни подпита:

- Защо сте тук?

- Ами... изгубих смисъла на живота. Да Ви се е мяркал?

Арни се изхили и започна да ме четка. Така му станах постоянен клиент.

Той има приятен глас и горещи длани. Темето му е обрасно с бяла грива и когато Арни седи до прозореца, около главата му засиява нимба.

Така умее да разпитва, че започваш да се чувстваш звезда: твоята собствена глупост - благородно заболяване, мухите в главата ти - гениални мисли.

Половината бохема на Холивуд се лекува при Арни от "лош характер". Започвам да се чувствам поласкана от факта, че съм в такава компания. Отиваш на преглед, отпускаш се в креслото и: "А на това място седят най-известните задници на света!"

Разравяме биографията ми както археолози - древни развалини. Особено щателно Арни копае в детството ми. То ми е уникално! Такова няма нито една холивудска звезда: Баща - комунист, майка - ударник. Самият Арни е расъл през петдесетте, във времето, наречено "лов на вещици", и за него това звучи като "баща - вампир, майка - таласъм". С удоволствие му лазя по нервите - харесва ми да удивлявам човек, който не се учудва на нищо.

Понякога спорим. Арни се опитва да ми доказва, че животът няма смисъл и не може да има. Не му вярвам. Преди винаги си го е имало...

Първоначално смисълът на живота се съдържаше в мама. Помня как я чаках да се върне от работа. Сядам на перваза на прозореца, прибирам колене под брадичката и гледам улицата. Ще се мерне ли бялата шапка?

После имаше други смисли. Постепенно маминото място беше заето от децата от махалата. Скачахме от покривите на гаражите, криехме се из мазетата и подземията с лоша репутация. Нашата "банда" беше центърът на Вселената. Приемат ли те - това беше висша награда, отхвърлят ли те - катастрофа.

А после някак неусетно се измениха законите на физиката. Открих, че съм излязла от орбитата и се въртя около друго слънце. В сърцето ми се настани Любовта и не остана място за никой друг, освен за синеокия Запаскин. В университета го замени доцент Пющенко. После на хоризонта се появи мъж № 1 - Димочка Кегелбан, който ме измъкна в Америка. Любовните обекти не бяха толкова важни за мен, важно беше чувството на влюбеност, желанието да пея, да летя и да умра едновременно.

Любовта ми погина, не издържайки конкуренцията с реалността. Пари! Това беше всичко, за което мислех, докато се шляех покрай разкошните нюйоркски витрини: "Хора, не се стискайте! Отделете ми по един долар! Няма да обеднеете." Но хората са скрънзи.

Парите се появиха заедно с работа в престижно списание. Оставах до полунощ и вместо сънища ми се привиждаха производствени съвещания. А после ме уволниха по изричното желание на собственика.

И върху ми се стовари откровение: Господи! Напразно съм пропилявала живота си за ненужни неща! Сто години не съм ходила на театър! Роклите ми излизат от мода, преди да успея да ги облека!

Омъжих се за военен фотокореспондент и се преместих в Лос Анжелис. Сега ми се искаше Самоуважение: мислех да открия своя фирма, пътувах из Африка, разведох се с мъж № 2 и се снабдих с мъж № 3 - милионер и съзидател. Времето за пенсия наближаваше и още нищо не бях направила за безсмъртието си.

Тогава Бог отново плясна с ръце и светът се преобърна. Струваше ми се, че съм длъжна да стана извистен писател. Стопани на живота ми станаха митически същества - наречени читатели, които нито знаех, нито познавах, но от тях зависеше всичко: и самооценката ми, и настроението, и вярата в успеха. Пишех книги, публикувах ги и всеки път чаках СЛАВАТА. Не идваше.

Прозрението този път дойде от Борис Стругацки. Не помня точно, но звучеше горе-долу така: Независимо от качествата на една книга, винаги ще се намерят хора, които да я харесат, и хора, които няма да я разберат. А основното е, че на болшинството му е все едно за твоето творчество.

И отново отлетях от орбитата...

Докато ме слуша, Арни преплита пръсти върху коленете си.

- Започна ли да си водиш дневник?

- Да.

- Ами започни и мемоари. Така ще успеем да намерим изворът на проблемите.

Обикновено Арни твърдеше, че депресиите произхождат от излишък на свободно време. Явно му минаваше през ума да ме лекува с трудотерапия: ако пиша през цялото време, няма да имам възможност да мисля за нещастието си.

И все пак без смисъл не трябва да се живее... И около коя звезда да се въртя в края на краищата!?

- Барбара! - викам на прислужницата. - Познай. Какво е това: голямо, светло, вдъхновяващо, ободряващо, осветяващо пътя и се среща в живота на всеки човек?

Барбара - кафявоока мексиканска дива, излиза от кухнята.

- Хладилникът?

 

ЖЕНАТА НА АМЕРИКАНСКИЯ РЕЖИСЬОР

24 май 2005 г.

Безумно влюбена съм в Кевин - режисьор и кофти копеле. Безумно, не защото заради него не спя нощем, а защото е женен безвъзвратно и отдавна.

Сам по себе си е готин. На неговите години да имаш здрави зъби и скромна плешивина си е голямо постижение.

Запознахме се в заседнал хотелски асансьор. Качвах се в стаята на познат писател и му носех бутилка Мартел. А Кевин се криеше от журналистите. Между нас нямаше сексуална връзка. Занимавахме се с пиене на алкохол на обществени места.

Седяхме подпрени един на друг и Кевин разказваше как кавалерът да ла Круа - Мароне изобретил коняка:

- Бил е съвършен алкохолик. Веднъж се напил така, че му се привидял Сатаната. Дяволът поискал да изпари душата на кавалера и го хвърлил в казан с вряща вода. Варял и мърморел: "Така лесно душичката не може да се измъкне! Този трябва да се вари два пъти!" Кавалерът успял да дойде на себе си и първото, което решил да направи, било - да измъкне душата на виното. Опитал по метода на дявола. Два пъти го преварил. Опитал. Било вкусно. И оттогава така правят коняка.

След случая в асансьора ние с Кевин редовно си устройваме интимни дегустации. Жена му - Сюзън, ревнува до истерия и ме нарича незадоволена курва. Аз пък се подсмихвам: не съм правила секс само петнадесет месеца, а тя - шест години (доколкото Кевин знае). Всъщност работата не е в секса: На Сюзън й е обидно, че мъжът й дружи с мен, а не с нея.

От друга страна, не може да ме изрита съвсем: врагът трябва да се държи под око. И изобщо, всичко при тях двамата се случва под знака "не мога": Не мога да обичам, не мога да разбера, не мога да се разведа, не мога да гледам...

На всички фотографии Сюзън изглежда като номинирана за награда. Просто е родена за рекламния бизнес. Всичко около нея е прекрасно и разводът не влиза в сценария. Близките, приятелите и журналистите дори знаят, че не й е леко с този мъж, но тя не го осъжда, не се оплаква. Готова е докрай да носи тежкия кръст "съпруга на творец". И го прави добре.

Всеки ден Кевин излиза в седем сутрин и се прибира в дванадесет през нощта. Всеки ден Сюзън го чака, стиснала устни. Той се покрива в банята, пие си коняка и гледа филми на един детски DVD-плеър.

- Не трябва да живееш така - казвам му.

- Не мога по друг начин.

Триизмерен е. Едната му същност се изявява като режисьор на блокбастери, другата - като интелектуалец, знаещ цената на хора и вещи, а третата - като всемирната доброта. Кевин постоянно се блъска между трите си същности и не може да се измъкне от триединството. Винаги нящо в него противоречи на нещо друго, което също е в него и противоречи...

Вчера Сюзън ме покани на гости, за да принуди Кевин да си остане вкъщи.

И аз какво? Ами отидох. Не сама. Взех Ронски-Понски - моят мопс. Поне да има някой, който да провали вечерта както трябва, като се изпишка на килима.

Планът ми се провали, защото Ронски заби нос в задницата на тяхната лабрадорка. Какво имаше да души и той не знае. И двамата са кастрирани.

Всъщност и ние с Кевин се душим обречено и няма надежда за щастие. Никаква.

 

ДЕТСТВО

1970 г.

Аз съм на четири години. Вече съм голяма: от тази зима ми връзват шалчето не през носа и ми разрешават да ходя сама из блока.

Лутам се из сумрачните коридори и ми е интересно: на стената е прикован изпотрошеният велосипед на чичо Серьожа и мога до побъркване да въртя огромното колело с висящи спици. Представям си, че това е колелото на съзерцанието. Ако успея да налепя на него оловни войничета, то... Да, знам, знам! Татко се скара заради мен с чичо Серьожа и той вече не го вика да гледат "Кръчмичката "13-те стола". А когато за татко няма "13-те стола", за мен няма компот.

В ъгъла като огромен айсберг се въздига хладилникът на баба Шура. Приближаването към него е строго забранено. Аз и не приближавам: И без това вътре няма друго освен половинка бял хляб и някакви свещички в картонена кутия. Баба Шура много си ги пази. Не ги използва дори когато изгасне тока.

Миналата седмица имаше рожден ден. Баба Шура направи торта със сметанов крем и го остави на перваза на прозореца - да се напоява. Докато гостите пиеха за здравето на рожденичката, аз тихо се прокраднах в кухнята и всички свещи забих по тортата. Онези свещи - от хладилника.

Не ми разрешаваха да си играя с кибрит и повиках мама:

- Хайде! Трябва да запалим свещичките и да кажем на баба Шура да ги духне!

Майка ми с нежелание прекъсна разговора си за празничната подредба и тръгна с мен към кухнята.

Започна да ругае още щом видя моето произведение (нареждаше шепнешком, разбира се, така, че никой да не я чуе), а после старателно замазваше с крем следите от свещи по тортата. Не каза на никого за инцидента ("а иначе гостите нямаше да се докоснат до тортата") и още същия ден купи на баба Шура нови свещички. Интересно защо, но ги взе от аптеката.

В коридора има още закачалка, а на нея - палто. Номерът е да я гледаш дълго, без да мигаш. Тогава разбираш, че всъщност това е озъбен индианец. Той ме плаши. Винаги минавам много бързо покрай закачалката и висящото лице. На горната полица белее шапка от зайча кожа. Това е малко привидение, кърмаче. Още не умее да лети, но скоро ще се научи. Сигурна съм.

А под закачалката хърка Николай Петрович, обущар към управлението на комуналките. Той, както обикновено, се е "освинил" и не е успял "да се довлече до леглото". Харесва ми, когато се освинва. Тогава или пее "Едут, едут по Берлину наши казаки", или спи. А когато той спи, безнаказано мога да отмъкна обущарското му лепило и да залепя войничетата по спиците. И по дяволите компота. Баба Шура обеща да ме черпи с лукчета.

 

 

© Елвира Барякина
© Мария Станкова, превод от руски език
=============================
© Електронно списание LiterNett, 03.03.2008, № 3 (100)