Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОСЛЕСЛОВ
"Човекът без качества" от Роберт Музил

Алън Тайър

web

Музил без съмнение е един от най-големите писатели на двайсети век. Тази оценка често е съпроводена от сравнения с Пруст и Джойс - сравнения, които твърде много са дразнели Музил, тъй като е знаел, че негови литературни предходници са немските класици, както и Флобер, Емерсън, Достоевски и Ницше. Да би могъл да чуе днес, че е немският Джойс, със сигурност щеше да е още по-раздразнен - тъй като никой не казва, че Джойс е ирландският Музил. Навярно и тримата - заедно с всички модернисти - биха могли да бъдат припознати като деца на Флобер. Във всеки случай сравненията с Пруст и Джойс подчертават единствено следното: Музил споделя модернисткото им убеждение, че романът би могъл да подслонява всевъзможни културни дискурси; че би могъл да бъде енциклопедична репрезентация на действителността и че тази репрезентация е по същината си комическа. Също като Пруст и Джойс Музил е един от великите комически писатели на световната литература; нещо повече - той изобретява собствени реторически инструменти за сатиричната си визия. Музил създава най-многостранната ирония, която може да се намери в европейския роман. Ирония, чиито корени са в немските романтици и тяхното убеждение, че единствената гледна точка никога нищо не би могла да обясни. Но при Музил тази ирония става многопластова - с разказвач и персонажи, размишляващи с комична сбитост и сатирични съседства, което прави "Човекът без качества" несравнимо интелектуално пиршество. Дори Пруст и Джойс не поднасят подобна иронична интелектуална сгъстеност. Пруст изработва теория за по-дълбокия, автентичен "аз", за да обясни защо в обществото персонажите му демонстрират такова скучно плиткоумие, а Джойс обикновено позволява на своите да мислят само ако разиграват пародия. Чрез Улрих (и разказващия за него) Музил създава литературен персонаж, който може да мисли, без пауза, със свирепа ирония. Кой друг в световната литература, освен Улрих, някога се е захващал с генеалогия на морала, докато е на коктейл?

Прочелият "Човекът без качества" добре разбира насладата от тази ирония и сатира, и, с известно разочарование от липсата на финал, би могъл да запита какво е трябвало да се случи по-нататък. Или - тъй като впрочем твърде малко се случва във втората половина - защо романът е останал незавършен. Вероятно е читателят да бъде удовлетворен от обяснението, че Музил умира като изгнаник в Швейцария по времето на нацизма, преди да успее да завърши романа. Макар и частично вярно, то не е напълно задоволително. По-добър отговор може би ще открием, ако проследим създаването на романа на фона на живота на писателя. Сетне бихме могли да се запитаме какво ли е искал да постигне с него Музил. Антиципирам възможен отговор чрез нов въпрос: можела ли е книгата изобщо някога да бъде завършена, при положение, че Музил в известна степен вижда романа като невъзможност за край. "Край" както в интелектуален, така и в наративен смисъл. Споровете на Улрих със самия себе си, есеистичните му пристъпи от авто-дебати не изглежда да водят до някакъв край повече, отколкото води развоят на повествованието, в което Улрих е герой - или не-герой, ако предпочитате, тъй като героизмът е, все пак, качество. Макар да осъзнава, че наративът е неизбежен - за постигане разбираемост на опита, - Музил се отнася с недоверие към неговата изкуственост. Романът му е рожба на парадоксално недоверие в романа като форма. За да се роди романът му обаче, най-напред е трябвало да се роди самият Музил.

Следователно нека засега оставим настрана недоверието в наратива, което романът на Музил навярно е оставил у нас, и да започнем с началото на историята. "Човекът без качества" започва с нещо като подобие на начало, поставено там от Музил единствено за да изпъкне произволността на всяко фикционално повествователно начало. Възможно е обаче разказът за житейската история на самия романист да бъде наченат не чак толкова произволно; "Човекът без качества" едва ли би се появил, ако Музил не бе роден в Австро-Унгарската империя (през 1880 година), в провинциалния град Клагенфурт, част от чийто университет днес е Robert Musil Institut für Literaturforschung (Институт за литературни изследвания "Роберт Музил"). Син е на професор по инженерство и самият той следва инженерство в университета в град Брюн, днес Бърно, където баща му преподава. Решението му да следва точни науки идва след като се е убедил, че военната кариера не е за него. (Любознателните могат да се обърнат към първия му роман "Die Verwirrungen des Zöglings Törleβ", 1906 (Лутанията на възпитаника Тьорлес - Музил 1983), ако искат да разберат защо.) Сетне се заема с докторат по психология в Берлин, като същевременно следва физика и философия. Две години след появата на Тьорлес публикува докторската си дисертация - скрупульозна критика на позитивистката епистемология на един от водещите на времето физици Ернст Мах. Бъдещият създател на Улрих, математикът без качества, вече е по-компетентен по проблемите на науката, отколкото който и да е съвременен нему писател. Получил упоменатото образование, Музил е напълно убеден, че без научни знания интелектуалният живот може да бъде само нещо несериозно. Все пак става писател, а не физик; мисленето на учения обаче никога не го напуска, както подсказва и съществуването на фикционалния математик Улрих.

Отказал се от академичната кариера, Музил се захваща да гради литературна. Семейството му го подкрепя с неохота; принуден е да стане библиотекар във Виена, нещо, което ненавижда (посещението на генерал Щум във Виенската библиотека загатва защо). Към края на 1913 година започва да работи за едно от най-известните литературни списания в Берлин - "Die Neue Rundschau". Намерил е най-сетне може би своята идеална позиция - редактор и уважаван интелектуалец, градящ кариера в град, който му допада несъизмеримо повече от Виена. За съжаление, историята твърде скоро потвърждава верността на собствените му идеи за дълбоката криза на европейската култура - войната го помита така, както и милиони други.

За кратко Музил приема войната като неизбежност и дори с ентусиазъм. Критическите му способности сякаш са го изоставили, когато през 1914 година пише, че немската култура трябва да бъде защитена срещу конспирация, целяща унищожаването й. Съвсем не е единственият, който вярва в това. Обаче при интелектуалец, отричащ национализма и империализма, подобно тежко отклонение е трудно обяснимо. По-късно - анализирайки своето временно изпадане от разума - Музил ще осмисли войната като събитие, което създава атмосфера, наподобяваща тази на религиозния празник. Тя произвежда момент на извънредност - тогава масите могат да избягат от стриктната подредба и строгия контрол, тъй като рутината на мирното всекидневие изцяло се счупва. Или, както казва Музил в своите дневници: с изригването на войната лунатиците се озовават в стихията си. Човек се изкушава да мисли, че ако бе завършил "Човекът без качества", Успоредната акция най-накрая щеше да намери целта си във войната - както, прочее, в един момент е било планирано да завършва романът. Във всеки случай войната е съдбоносен за живота на Музил опит: тя е константният исторически хоризонт, към който върви всичко в "Човекът без качества", чието повествование започва през август 1913-а, точно година преди началото на военните действия.

След войната Музил изцяло се отдава на творчеството си. Разочарованието му от създаденото дотогава рефлектира в писмо до Рилке от есента на 1924 г.:

"След Тьорлес впрочем съм написал малко. В следния ред: книга разкази "Vereinigungen" (Единения). Пиеса "Die Schwärmer" (Фантазьоритe - Музил 2003). Книга новели "Drei Frauen" (Три жени - Музил 1984) и в същото време малък театрален фарс "Vinzenz und die Freundin bedeutender Männer" (Винсент и приятелката на значими мъже)."

В писмото се споменава и роман, над който Музил работи в момента и възнамерява да публикува следващата пролет. Писателят несъмнено говори за ранен вариант на "Човекът без качества", въпреки че това заглавие ще добие публичност едва три години по-късно, през 1927 година, когато Музил чете по Берлинското радио откъси от незавършения роман. Споменавайки го в писмото си до Рилке, той изглежда свръхоптимистичен - меко казано - относно времето на евентуалната му публикация.

Това съвсем не е единственият път, когато Музил бърка в предвижданията си относно завършването на "Човекът без качества". Фактически той прекарва остатъка от живота си, планирайки да завърши романа в някакво предвидимо време, което така и не се случва. В писмото до Рилке грешката е някакви си шест години, и то що се отнася само до първия том на романа. Друг много интересен момент в това писмо до най-големия жив тогава немски поет е неодобрителният тон на Музил към собственото му творчество - изглежда, той смята, че не е свършил работата, която, по каквато и да било причина, би следвало да се очаква от него. В някакъв смисъл най-суровият критик на Музил е самият Музил - както е видно не само от неспирните му преработки, но и от това писмо: в автопорицанието, че не е изобилен производител на книги като тези, да речем, на Томас Ман - пример, който го терзае през целия му живот.

През 1930 година Музил най-после публикува първия том на "Човекът без качества", състоящ се от две части. Следва незабавен критически успех. Той обаче съвсем не носи финансова сигурност на писателя, който, навършил 50 години, не разчита на никакви други значителни доходи. Нещо повече, самият роман не е сигурен източник на доход, тъй като публикувалото го издателство "Rowohlt" има големи трудности с плащането на дълговете си. В края на 1932 година Музил дава на издателството втори том, съдържащ първите 38 глави от онова, което е замислил като трета част; следват нови положителни отзиви от критици и други писатели. Успехът е мимолетен. Вторият том е публикуван едва шест седмици преди Хитлер да вземе властта в началото на 1933-а. Установил се малко или много в Германия, Музил осъзнава, че не би могъл да остане там повече: не го позволява както съвестта му, така и опасенията за собствената му сигурност и още повече за тази на съпругата му, която е от еврейски произход. Затова се завръща в апартамента си във Виена с надеждата да получи финансова подкрепа, която би му позволила да продължи "Човекът без качества". Музил вярва, че е достатъчно здрав, за да пише още дълго време. Всъщност след напускането на Берлин му остават по-малко от десет години живот.

Трудно е да се оцени какъв шок нанася върху Музил заграбването на властта от нацистите. Неговите размисли върху тази катастрофа показват опит да се съхрани ментално равновесие и емоционално самообладание чрез спазване на строга интелектуална дистанция към разнообразните колективизми, сиреч към доминиращите времето идеологии. За Музил националсоциализмът, фашизмът и комунизмът са манифестации на една и съща антилиберална енергия, която превзема обширни части от света. Очевидно той не вярва, че писателската реакция срещу тези движения би трябвало да бъде активистка - както обичайно се разбира това, - независимо от недвусмислената си присъда над тоталитарните политики. В това отношение логиката му е безкомпромисна - Музил отхвърля всяко тоталитарно домогване, искащо да подчини културата на политиката. Което най-малкото означава: отказ от колаборация с режим, отчетливо идентифициран от него като престъпен.

Напуснал Германия и заселил се отново постоянно във Виена, от 1933 до 1938 година Музил е принуден да разчита единствено на доходи от Австрия, за да оцелее. Макар книгите му да са забранявани в Германия, финансовата му ситуация за кратък период не е чак толкова лоша. Вървят продажбите на "Човекът без качества"; появява се и нова книга: цюрихското издателство "Humanitas" публикува през 1936-а том от избрани кратки текстове, с убийствена ирония наречени "Nachlass zu Lebzeiten" (Посмъртни творби приживе) - заглавие, акцентиращо факта, че Музил смята немския писател по принцип, себе си включително, за умираща фигура. През 1937 година във Виена Музил изнася публична лекция, която може да се интерпретира като открит израз на обществената му позиция относно нацизма. Лаконизмът на названието й - "Über die Dummheit" (Върху глупостта) - подсказва афинитета на Музил към класическия моралистичен анализ.

Лекцията върху глупостта в ред аспекти представлява доосмисляне на идеи, вече развити в публикуваните му есета, както и в "Човекът без качества". В нея Музил опитва - в битността си на писател - етически да конфронтира разпространението на нацистките идеи в Австрия. Завършва лекцията си с признанието, че стремежът му в това отношение е утопичен. Явно той споделя утопичното желание на героя си Улрих за намиране на път до действително Значимото - das Bedeutende, - което би позволило глупостта да бъде анализирана и критикувана както през интелекта, така и през чувството. Като Улрих Музил вярва, че ако човекът иска да бъде дееспособен, интелектът и чувството трябва да се обединят. Същевременно приема, че единственият сигурен път за борба с глупостта минава през осъзнаването на собствената ни ограниченост - тъй като всички ние понякога сме малко нещо глупави в действията си. Често сме полуслепи. Финалното внушение на Музил е: на глупостта ние можем да противопоставим Bescheidenheit - под което той разбира нещо като "умереност", - възглед, припомнящ Аристотеловата дефиниция за добродетелта. Умереността, като етическо понятие в сферата на политиката, е най-важната добродетел на демократа в съпротивата му срещу хюбриса на тоталитаризма. Разпространението на нацистката идеология - изживяно както отвътре, така и наблюдавано отвън - може да се интерпретира единствено като колапс на умереността. И нацисткият свръхчовек, и комунистическият утопист нямат мяра в желанията си.

Притиснат от новия си издател във Виена Берман Фишер, Музил му дава още двайсет глави от "Човекът без качества". С характерната липса на късмет, прави го в най-лошото за себе си време: главите са на шпалти, готови за коригиране тъкмо преди нацистите да анексират Австрия през 1938-а и Хитлер победоносно да се появи насред ликуващата Виена, приветствайки с "добре дошла" родината си в Третия райх. Еврейският издател на Музил Берман Фишер бяга, за да спаси живота си, фирмата му е конфискувана, а Музил си прибира шпалтите. После също поема пътя на изгнанието. За кратко отива в Италия, сетне се заселва в Швейцария, оправдавайки се пред нацистките власти във Виена, че здравето му изисква период на възстановяване. На този легален претекст Музил ще се позовава до края на живота си. Въпросната измислица вероятно е облекчавала деликатното му положение спрямо швейцарските власти, нежелаещи, в позицията си на "неутрални", усложнения с германците, които зорко следят списъка на опитващите се да емигрират в Швейцария.

Кореспонденцията на Музил свидетелства, че последните години от живота му съвсем не са леки. Писмата му показват писател, който работи - понякога - над романа си, докато - постоянно - е угрижен за завършването му. Същевременно е зает - отново постоянно - да съблюдава бюрократичните изисквания, за да запази правото си на пребиваване в Швейцария, първо в Цюрих, сетне в Женева. Прави известни постъпки да емигрира в Съединените щати, макар да е съмнително дали наистина е искал да отиде в страна, в която Ман, Адорно, Брехт може и да са били добре приети, но в която, никой никога - смята той - не бил чувал за Роберт Музил. Спорадичните му опити не стигат доникъде, въпреки че има - чрез съпругата си - роднини в Щатите и въпреки подкрепата от разнообразни кръгове, включително от най-прочутия жив имигрант - Алберт Айнщайн.

В кореспонденцията си Музил твърди, че основното му желание е да завърши романа, което също обяснява защо вероятно е намирал за най-целесъобразно да се държи здраво за мястото, където е и където има относителната свобода да пише и пренаписва глави с маниакална упоритост. Изглежда се е страхувал, че преместването в непозната страна, чийто език той не говори, може би ще означава край на работата му. Минавайки през ред трудности в търсенето на подходяща работна среда, накрая се установява в къща в Женева, в която шумът да не му пречи прекалено много. Въпреки това животът му си остава мизерен. Разполага с малко пари - принуден е почти да моли за подкрепа, и на всичко отгоре живее в непрестанен страх, че швейцарските власти могат да откажат подновяването на перидично издаваното му разрешение за престой. Условията му за работа отново са далеч от идеалните и неведнъж твърде темпераментният - по всеобщо признание - Музил е убеден, че средата просто му пречи да мисли. Трудно е да се обясни обаче защо тогава, когато е можел да работи, многократно пише и пренаписва едни и същи глави. Човек се изкушава да предположи, че може би, без да го осъзнава напълно, той не е искал да завърши бързо романа си. Дали това не е резултат от умереността, която възхвалява като политическа добродетел? Или пък творческият блокаж, който претърпява в края на двайсетте години, се е трансформирал в някакъв пораженски перфекционизъм? Във всеки случай, докато пише романа си, Музил може да живее в него - ден подир ден, страница подир страница, мисъл подир мисъл. Писането се превръща в процес, чрез който той изживява нещо Значимо - das Bedeutende - в свят, завъртян в орбитата на лудостта.

Процесът на писане, разбира се, има край - смъртта. Тя пристига внезапно: в ранния следобед на 15-ти април 1942 година Марта Музил намира съпруга си на пода - покосен от удар. Музил мислел - така се твърди, - че има много години пред себе си, за да завърши романа. Въпреки някои здравословни проблеми нищо не е подсказвало и на околните, че ще издъхне, преди да навърши 62. Само осем души присъстват на неговото погребение на 17-ти април. На фона на вилнеещата наоколо война, смъртта му не произвежда новинарско събитие, а и малцина са онези, които осъзнават тогава, че човекът, кремиран на тази дата в Женева, ще бъде смятан за един от най-големите писатели на двайсети век.

Току-що разказах житейска история с начало и край - съвсем не за да оспорвам преднамерено идеята, че повествованието е въпрос на техника, а единствено за да посоча, че някои истории все пак имат начало и край. Историята на Музил, като всяка човешка история, завършва със смъртта му; романът обаче традиционно има край, наложен от някаква цел или повествователен порядък, който управлява творбата от самото й начало. Целта на Музил изглежда е била съвсем различна: пишейки романа, той сякаш все по-определено се стреми да покаже, че историята и разказът за историята продължават безкрайно, независимо от това колко силно е желанието на човека да ги сложи в ред. В края на втората част Улрих очевидно е недоволен от идеята, че може да се окаже вкаран в някаква "примитивна епичност" и много критично размишлява за симплифицирането на опита, което всеки повествователен акт налага върху него. (Моят скеч върху живота на Музил може само да потвърди възгледа на Улрих.) Същевременно е наясно, че желанието му да намери начин, способен да предаде пълнотата на уникалния индивидуален опит, е утопия. Понякога Улрих е утопист, понякога - суров критик на утопичния импулс. Същото в голяма степен може да се каже за Музил, неспособен да завърши "Човекът без качества". Утопията, която Улрих си представя, може да съществува единствено в бъдещето. Бъдещето, естествено, е недостижимо. Следователно, може би не би трябвало да казваме, че романът е незавършен: той просто е процес, който продължава докъдето го е довела завършената житейска история на Музил. За Музил романът очертава процес, а не действие. В това отношение романът е сходен с търсенето на научната истина, което няма край - има вечно съмнение и преформулиране на идеи. Като науката "Човекът без качества" е упражнение по умереност в артикулирането на финални заключения.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Музил 1983: Музил, Роберт. Лутанията на възпитаника Тьорлес. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1983.

Музил 1984: Музил, Роберт. Три жени. София: Народна култура, 1984.

Музил 2003: Музил, Роберт. Фантазьорите. Пловдив: Пигмалион, 2003.

 

 

© Алън Тайър
© Ирма Димитрова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.03.2009, № 3 (112)

Други публикации:
Роберт Музил. Човекът без качества. София: Атлантис-КЛ, 2009.