ИЗ "ДЕЛОТО МИЛОШЕВИЧ. БЕЛЕЖКИ НА НАБЛЮДАТЕЛЯ^*

Жерминал Чивиков

web

БЛАГА РЕЧ

Добрета Алексовски е шеф на службата за бърза медицинска помощ на Скопие. Районът му включва и местността Блаце на новата македоно-югославска граница, където в края на май 1999 година прииждат първоначално стотици, а след това хиляди бежанци от Косово. До края на тримесечните "въздушни удари" на НАТО д-р Алексовски поне три пъти дневно посещава трите си екипа на границата, за да надзирава медицинската и хуманитарна помощ за бежанците. Като свидетел на защитата в процеса срещу бившия югославски президент Слободан Милошевич, д-р Алексовски на 1 март 2005 година донася в съда и дневниците на службата си, официален и поверителен документ, в който акуратно са регистрирани имената на пациентите и оказаната им помощ. Става дума предимно за разни видове простуда, инфекции и кожни заболявания, които бежанците са си навлекли в мокрото и хладно време. Други потърсили медицинска помощ за заболявания, които влачели от повече време и които д-р Алексовски би характеризирал като нормални. Ако трябва, откарвали пациента в болница, например доста бременни жени и родилки. Общият брой на потърсилите помощ бежанци възлиза на 1376, казва възрастният доктор, разлиствайки дневниците си. Какво му е важното на всичко това за защитата на обвиняемия, прекъсва винаги любезният съдия О-Гон Квон разпита на свидетеля. Може ли обвиняемият да обясни каква релевантност има това с оглед на обвинението. С удоволствие ще го обясни, казва обвиняемият. В обвинителния акт например пише, че югославски войници и полицаи насилствено прокудили косовските албанци, като ги стреляли, биели и най-брутално малтретирали. По този начин 350 000 албанци били прогонени за Македония. От тези бежанци обаче нито един не се е обърнал към македонската бърза помощ на границата заради огнестрелна рана. Нито пък за рана от хладно оръжие. Нито за отоци, хематоми и други следи от физическо малтретиране. Ако беше вярно, че по бежанците е стреляно, че са бити и малтретирани, те във всеки случай би трябвало да носят някакви следи от всичко това. Фактът, че такива следи по бежанците няма, сам по себе си доказва, че те не са бягали от някакъв си терор на армията и полицията, а от бомбения терор на НАТО, това всекиму трябва да е ясно - обяснява обвиняемият.

Тук председателят на съда Патрик Робинсън вече се намесва. Подобни твърдения и заключения не са работа на обвиняемия. Обвиняемият не е свидетел. Нека обвиняемият задава въпроси, на които свидетелят да отговаря, а заключенията нека ги остави за съда. Дoбро, господине Робинсън, казва обвиняемият. Свидетелят потвърждава, че никой от бежанците не се е явил в бързата помощ с огнестрелна рана. И рана от хладно оръжие не била регистрирана. Не били регистрирани отоци, хематоми и други следи от физическо насилие при никой от бежанците. Един се порязал при отварянето на консервена кутия, друг се спънал и навехнал глезена си. При това през първите дни, от 25 март, та до април, всички разказвали, че бягали от бомбите. Когато обаче някъде в началото на април ги настанили в лагерите Стенковац 1 и Стенковац 2, изведнъж всички дружно взели да разказват, че били насилствено прокудени от армията и полицията. По-нататък разпитът на свидетеля протича дисциплинирано: въпрос и отговор, въпрос и отговор. В обвинителния акт пише, че на границата сръбската полиция отнела парите и личните документи на бежанците. Може ли д-р Алексовски да потвърди това. Бежанците си правели покупки във и извън лагерите, казва свидетелят. Когато трябвало да помогнат някому амбулаторно или да го настанят в болница, искали да се легитимира. Някои първоначално се опъвали, но накрая всеки показвал някакъв личен документ. Не, бежанците не изглеждали така, като че ли презглава са напуснали къщите си. Докторът имал богат опит с хора в беда, вече 32 години, и знаел за какво говори. Отказвали хляб от Скопие, искали от Тетово. Били добре облечени, според сезона, носили си ядене и пиене. Да, много, много телевизионни камери имало наоколо. Да, понякога изглеждало, че като че ли са предупредени за пристигането на нова група бежанци. Наблюдавал как снимали ранен на носилка и как след това раненият бодро рипвал от носилката. Да, имало и въоръжени сред бежанците. Веднъж и срещу хора от екипа му някой извадил пистолет, много неприятно. Да, сред бежанците имало и много роми. Албанските бежанци ги пъдели и биели, вземали им и храната, която се раздавала. Ето защо се наложило да настанят всички роми в друг лагер. В този лагер те били и до днес. Защо не се върнали в Косово с албанските бежанци, пита обвиняемият. Това той не знае, казва д-р Алексовски, може да знае някой друг.

Горан Стоичич е шофьор на линейка в службата за бърза помощ на д-р Алексовски. Неговият разпит като свидетел на защитата протича особено стегнато. По време на агресията на НАТО, казва свидетелят, той почти непрекъснато бил дежурен при бежанците. Разговарял с много бежанци и първоначално те всички му разказвали, че избягали от Косово заради бомбите. В началото на април обаче изведнъж всички започнали да твърдят, че ги прокудили от Косово. Около двете палатки на бързата помощ имало много, много телевизионни камери и той от непосредствена близост гледал работата на репортерите. Подхождали много селективно, подбирали си малки деца, стари хора и инвалиди, наблюдавал режисура и инсценировки. Един дядо с две дечица за ръка няколко пъти го връщали, докато децата взели да плачат както трябва. Няколко младежи отмъкнали носилките на бързата помощ, за да инсценират пред камерите носене на ранени. Това е много сериозно обвинение, обажда се съдията Робинсън. Нека свидетелят каже коя телевизия е наблюдавал да върши така. След кратко колебание свидетелят казва: CNN. Съдията Айън Бономи иска да знае кой връщал дядото с двете деца, докато децата се разплачат както трябва. Нали вече ясно казал CNN, отговаря свидетелят с леко раздразнение. А как реагирал свидетелят, като гледал всичко това, не се ли обадил, нищо ли не казал на репортерите, не изразил ли възмущението си от тази инсценировка. Какво да се обажда като обикновен шофьор и то при толкова полицаи и митничари наоколо, казва свидетелят, а съдията Робинсън кимва в знак на съгласие. По-нататък свидетелят потвърждава, че в лагерите сред албанците имало и доста роми, които просто не били сигурни за живота си, поради което ги настанили в отделен лагер. Те и до днес са си там и получават хуманитарна помощ от Македония, приключва свидетелят с известна гордост. В кръстосания разпит прокурорът Джефри Найс пита свидетеля дали може да идентифицира някого от репортерите, върху които стоварил толкова тежко обвинение. Така ще могат да проверят показанията му. Дали свидетелят може поне едно име да назове. След кратко колебание свидетелят казва: да, госпожица или госпожа Кристиан Аманпур. Други имена не знаел, пък и откъде като обикновен шофьор. Госпожа Аманпур обаче познавал от телевизията. Всеки ден била там. Накрая съдията Квон любопитства на колко години е свидетелят. Набор 1969-та, отговаря Горан Стоичич. Ама изглеждате много, много по-млад, усмихва му се съдията.

Мирко Бабич е санитар в бързата помощ на д-р Алексовски. По време на бомбардировката на Югославия въртял през ден 24-часови дежурства в бежанските лагери Стенковац 1 и 2. Биел инжекции, превързвал, препращал за болницата и сам оказвал всевъзможна първа помощ, а освен това имал задължението да записва в дневника всяка потърсена помощ и всеки пациент. Да, същите дневници, които представил д-р Алексовски. По-нататък, като свидетел на защитата, на 2 март 2005 година Мирко Бабич потвърждава, общо взето, показанията на двамата си предшественици. Как първоначално албанските бежанци казвали, че бягали от бомбите и как около 6 април 1999-та започнали да уверяват, че насилствено ги прокудили. Стреляли по тях, биели ги. Никой обаче не потърсил помощ за огнестрелна или друга рана, той лично не забелязал и други следи от физическо насилие. Как отмъкнали носилките на бързата помощ за разиграването на разни сценки пред телевизионните камери. Как разплаквали малко дете, като го давали на някой непознат дядо и детенцето плаче не, а врещи, разказва санитарят.

За следващия си въпрос обвиняемият иска да прочете на свидетеля една точка от така нареченото обвинение. Прокурорът Найс внася възражение: обвиняемият е предупреден да не се изразява така. Господин Милошевич, прокурорът е прав, казва примирително председателят на съда Робинсън. Не казвайте "тако звана оптужница". То е блага реч, господине Робинсън, възразява обвиняемият; то е блага реч за тази планина от лъжи, която тук наричат обвинителен акт. Идеята впрочем, повишава тон обвиняемият, идеята за уж прокудените албански бежанци била лично на госпожа Мадлин Олбрайт, той дори знаел кога точно й била дошла тази идея, можел да им го каже на съдиите, ако искат. Съдиите не искат. Съдията Бономи обаче иска да узнае от свидетеля защо им е било на репортерите да инсценират подобни кадри. Да, обажда се и прокурорът Найс, каква причина пък са имали телерепортерите за такива инсценировки, от какъв зор, с каква цел, може ли да каже свидетелят, знае ли. Свидетелят отговаря, че не знае, ала мисли, че целта е била да се потвърди медийният образ на страдащите албанци. Обвиняемият няма повече въпроси към свидетеля.

Образът на прокудените от Косово албанци и техните страдания на границата с Македония през пролетта на 1999 обиколи всички медии по света. Показанията на д-р Добре Алексовски и екипа му ще си останат в съдебната зала.

Гледната точка на автора към воденето и отразяването (от медиите) на процеса е остро критична и влиза в противоречие с официалните настроения в България и Европа.

Тук предлагаме една глава от книгата. За съвременниците няма да е трудно да си спомнят кадрите с албанските бежанци в Македония и единодушното заклеймяване от световната преса на прогонилия ги от родните им домове Милошевич... (б.р., Х.Б.). [обратно]

© Жерминал Чивиков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.06.2007, № 6 (91)

Други публикации:
Жерминал Чивиков. Делото Милошевич. Бележки на наблюдателя. София: Фондация "Българска култура и изкуство" и в. "Култура", 2007.