Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ТРАНСКРИПЦИЯТА НА БЪЛГАРСКИ СОБСТВЕНИ ИМЕНА С ЛАТИНИЦА*

Владимир Жобов

web

Оживяването на дискусиите около транслитерирането на българки собствени имена с латиница показва най-малко две неща. Първото е необходимостта от въвеждане на единна система, която сега неизменно се свързва с предстоящото приемане на България в Европейския съюз. Трябва да се подчертае обаче, че проблемът е съществувал и във времена, когато Европейският съюз дори не е съществувал в днешния си вид. Още през 1956 г. Върховният комитет по стандартизация се опитва да въведе единство в писането на български собствени имена с латиница, която обаче остава само пожелание.

Вторият извод, който може да се направи от непрекъснатите дискусии по въпроса, е, че предлаганите досега системи са неудовлетворителни. Един от въпросите, по които се очертава консенсус, е, че е нежелателно използването на диакритични знаци, т.е. буквите на българския вариант на кирилицата трябва да бъдат предадени с 26-те, които се използват например в английската графична система. Голяма част от буквите не създават никакъв проблем. Сравнението между двете азбуки показва, че се очертават три групи кирилски букви. В първата са буквите а, е, к, м, о, т, при които има общо начертание на буквите и приблизително еднаква звукова стойност на буквите в български и езиците, писани на латиница. Втората група са букви, които имат графично съответствие, но различна звукова стойност: в, н, р, с, у, х. В третата група са кирилски букви, които са специфични по начертания: б, г, д, ж, з, и, й, л, п, ф, ц, ч, ш, щ, ъ, ь, ю, я. Първите две групи са единствените 12 букви, които сега се използват в регистрационните номера на колите, където обаче употребата им няма никаква претенция за адекватни звукови съответствия. В третата група има кирилски букви, на които съответстват латински букви с различно начертание, но със същата (или приблизително същата) звукова стойност. На б, г, д, з, и, л, п, ф, съответстват b, g, d, z, i, l, p, f. Към тях трябва да се добави и буквата х от втората група, на която звуково съответства (пак приблизително) латинското h. Това дава общо 20 кирилски букви, по чиято транслитерация, изглежда, няма сериозни спорове.

Проблемните букви са ж, й, ц, ч, ш, щ, ъ, ь, ю, я. Ще започна с буквите за посталвеолните (или преднонебни) съгласни - ж, ч, ш. Транслитерацията на щ очевидно е в зависимост от транслитерацията на ш. Транслитерация на звучния посталвеолен африкат дж, за който няма специална буква в българската кирилица, пък е в зависимост от транслитерацията на ж. Както вече отбелязах, като че ли няма спорове, че употребата на диакритични знакове е нежелана. Това изключва предлаганите в системата от 1956 г. (ще я наричам и традиционна) букви ћ, љ, и. Всъщност още в тази система се предвижда алтернативна транслитерация с zh, sh, ch. И ако за ш и ч няма колебания, за ж до 1999 г. в паспортите се използваше j, а такова беше и първоначалното предложение на колектив от Института за български език, по-късно заменено с zh (този проект беше представен на прескоференция през месец март 2006 г.). Мисля, че ако има колебания по въпроса, това се дължи на факта, че никога не се изтъква логиката за такъв избор. Ако се изходи от абсолютно безспорно приетото sh за ш, се налага следният извод за функцията на h в съчетания от две графеми - тя превръща алвеодентална (или венечно-зъбна) съгласна в посталвеолна (преднонебна). Т.е. ако алвеоденталната з се транслитерира с z, посталвеолната ж трябва да се транскрибира с zh.

Важно е, че следването на тази логика дава ясно и обосновано решение за друг спорен проблем - транслитерацията на ц. Транслитерацията на ч с ch е толкова безспорно приета, колкото и тази на ш с sh. И ако добавянето на h към буква за алвеодентална съгласна прави съгласната посталвеолна, то премахването на h от съчетание от букви, което бележи посталвеолна съгласна, трябва да прави съгласната алвеодентална. Следователно е логично съгласната ц, която се отличава от ч само по място на учленение, да се транслитерира с c, а не с комбинация от букви ts или tz, както е в предложението на Института за български език. Преградно-проходните съгласни в български са нещо различно от комбинацията от преградна и следваща проходна съгласна (сравни оценки и отсенки) и е добре тази специфична черта на българската фонетика да намери и графичен израз чрез употребата на една буква.

Свързано трябва да се разглежда и транслитерацията й, ь, ю, я. Звуковите стойности на ю и я са двояки - в определени позиции те предават съчетания от глайд й (в съвременната фонетична терминология за звукове от типа на й се използва терминът апроксимант) и гласна, в други позиции означават мекост на предходната съгласна и гласна. Така Ямбол и Бяла в книжовния език се изговарят като йамбол и б’ала. Не е необхидимо, нито е реалистично в системата за транслитерация да се прави разлика между тези звукови стойности. Меките съгласни при транслитериране се означават със същия знак, който се използва и за й. Въпросът е кой да бъде този знак. В традиционната система се използва j, а в предложението на Института за български език фигурира y. Изборът на y (а вероятно и на c за ц) най-вероятно е продиктуван от глобалната употреба на английски език и бързам да кажа, че в това няма нищо лошо. Действително трябва да се случи някакъв гигантски катаклизъм, за да се обърне тенденцията английският да се използва като световен език. Тук обаче трябва да се кажат и някои по-общи думи за задачите на транслитерацията. Тя трябва да осигурява логичен и еднообразен начин за писане на собствените имена. Разбира се, желателно е и максимално адекватното произношение от страна на носители на други езици, но това може да се постигне само в определени граници поради значителните разлики в звуковия състав и графичните системи. Ако основната грижа беше да се осигури фонетично точен изговор, трябва да се поставя и знак за ударение, тъй като правилното ударение има не по-малко значение за възприемането на думите от фонемния им състав. Всъщност самото име на страната ни съдържа съгласната г, която е непозната в значителен брой езици.

Аргументът, че чужденците (за които се допуска, че знаят английски) биха изговаряли j като дж и с като к или с, в някаква степен подценява интелигентността на тези чужденци. Българският не е изолиран език, а е член на семейството на славянските езици. В славянските езици, които използват латиница (ще спомена само полски, словашки, словенски, хърватски, алтернативно и сръбски), буквите j и c се използват със звукова стойност й и ц. Употребата на j за й е позната и на европейски езици от германското семейство, например датски и немски. В международната фонетична транскрипция знакът за палатален апроксимант също е j.

Транслитерацията на й и ц с j и c има и исторически основания. Буквата j не съществува в латински и се появява късно като графична разновидност на i. Първоначалната й употреба за звук, който се различава от гласната и по това, че не образува сричка, е запазена например в немски (срв. имената на първия месец в годината на български и немски или паралели като Jacob - Яков). Буквата с в латински в определени позиции е имала звукова стойност ц. И тук могат да се дадат паралели и със собствени имена, и с нарицателни имена: Maecenas - Меценат, цензура - censura.

Не по-малко важно е това, че използването на j за й дава възможност за решаване на друг важен проблем. Най-голямата слабост на предложената от Института за български език система е използването на една буква - а - за а и ъ. Това решение е напълно неприемливо. Наличието на самостоятелна гласна фонема ъ неизменно се сочи като една от най-характерните фонетични черти на българския език, най-вече на фона на другите славянски езици. Не е никакъв проблем да се намерят минимални двойки, които доказват фонемния статут на ъ, включително със собствени имена. Така наред с прав - пръв, лак - лък, може да се посочи и Данов - Дънов. Условното писане на гласната с буква а в глаголни окончания и в кратката членна морфема не може да бъде аргумент в подкрепа на такова решение, защото обхваща само строго определени граматични категории. Ще напомня, че големият български езиковед Стефан Младенов определя това писане като "голяма пакост за българския правопис". Писането на а и ъ с една буква е точно толкова оправдано, колкото би било писането с една буква на е и и или о и у, които се различават помежду си точно както а и ъ.

Едно от решенията за ъ, обикновено предлагано от англицисти, е да се използва u. Това обаче има сериозни неудобства. Първо, налага се употреба на съчетание от букви - ou - за гласната у. Второ, една от звуковите стойности на u в английски наистина е гласна, която е сравнително близка до ъ, но тя може да се чете и приблизително като българско ю. Писането на ъ с u би изисквало да се копират и правописните правила за тези две стойности, а те са ъ в затворена и ю в отворена сричка. Транслитерацията на български език с латиница все пак не е писане на български думи с английската графична система.

Ако j се използва за й (съответно и за ь, ю, я), остава свободна буквата y, която по мое мнение е най-подходяща за транслитерация на ъ. За това съществуват сериозни основания. Гласната ъ няма точни, но има приблизителни съответствия в останалите славянски езици. Без да се впускам във фонетични детайли, такива са например гласната ы в руски и y в полски, които са исторически застъпници на старобългарската гласна "ери". И двете гласни съдържат елемент на централизация (в руски той се изразява в дифтонгизираното начало). Фонетично те са затворени, докато ъ обикновено се характеризира като средна гласна. Определянето на ъ като средна гласна обаче следва мястото и в матрица от фонологични признаци, а не мястото на гласната във вокалното пространство от гледище на общата фонетика. От такова гледище ъ е по-скоро затворена, по-точно полузатворена, отколкото средна гласна. В полски точно y се използва за застъпника на ы. При транслитерацията на руски имена в библиотечни каталози y също е най-често използваната латинска буква за ы. Руските имена Смыслов и Крылов например се транскрибират като Smyslov и Krylov.

Предложената тук система има и предимството, че осигурява много по-добра обратна преводимост - не само при транслитерация на собствени имена, но и при писане на български език с латиница, ако това е необходимо. Не казвам пълна, защото остава проблемът със съчетанията zh и sh. При обратна транслитерация биха съвпаднали случаите, в които те предават посталвеолните съгласни ж и ш, и случаите, в които предават съчетания от съгласни зх и сх. И ако второто съчетание е ограничено до заемки като пасха и схема, то първото е сравнително често и в домашната лексика: безхарактерен, изход, разход и т.н. Проблемът би могъл да се реши, като се използва латинското x за българската съгласна х. В такъв случай латинското h би се използвало само в съчетанията от букви за посталвеолните съгласни. В полза на такова решение дори има фонетични аргументи. Българската съгласна х е веларна беззвучна проходна съгласна, за която знакът в международната фонетична транскрипция е точно x. Съгласната h в английски например е не веларна, а ларингална съгласна. Все пак такова решение би било пресилено. Независимо от звуковото й значение в конкретен език, в резултат на чуждоезиково обучение, а и на широкото разпространение на търговски марки като Xerox, буквата x би се асоциирала с двуфонемен изговор (кс) и употребата й за х би се противила на интуицията. По тази причина смятам за безперспективни и обсъжданите в интернет предложения за употреба на оставащите свободни букви - w и q.

В заключение ще повторя във вид на таблица своето предложение за транслтерация на спорните букви по азбучен ред:

ж = zh (дж = dzh)
й = j
ц = c
ч = ch
ш = sh
щ = sht
ъ = y
ь = j
ю = ju
я = ja

 

 

БЕЛЕЖКИ

* Текстът е четен на 10 май 2006 г. на научно-практическата конференция "Обучението по български език - предизвикателствата на 21. век", организирана от РИО - Видин. [обратно]

 

 

© Владимир Жобов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 6
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 6.