ЕСЕННО ЛИСТО ВЪРХУ ОЧИТЕ

Валентина Плачкинова

web

Ако кажа, че ми липсва полюсът, ще бъде преувеличено, доста преувеличено. Някакво наследство обаче упорито леденее в мене, разтърсва ме с арктически плач, на моменти преминаващ в отчаян вопъл. От години ме измъчва тъга, която е виновна да изглеждам печален, унил и сякаш... безучастен. Дали е от онази нестихваща любов към Полярната звезда - единствена утеха на предците ми, или от незавидното място, на което попаднах?

Стоя между католическо и православно гробище и само аз си знам как се живее сред такава непримиримост. Но като ги гледам отвисоко, забелязвам, че вървят едно към друго и скоро опечалените ще се ориентират само по мене. И без това на тръгване присядат заедно под моята сянка и оттук си вземат ежедневието, оставено за малко. Слагат си го отново на лицата (често, по ирония на душевния си хаос, отнасят чуждо), оставят тъжните маски и бързо се завръщат долу, без да подозират, че вече са се просмукали с моето страдание. Обаче временно - безплодни са усилията ми да ги накарам да провидят.

Но една от тях е различна. Тя си няма никого в никое от гробищата, просто понякога минава оттук, макар това да не е обичайният й път. Когато я видях за първи път, онази болка по Полярната звезда ме преряза много силно. Изглeждаше като синя пеперуда, омотана в оранжеви отблясъци. Някак плавно и внимателно прехвърчаше, оглеждаше се учудена, сякаш виждаше света за първи път. Този поглед ме накара да се изтръгна от унеса си и внесе очарование в иначе скучното ми ежедневие. От десетилетия не съм виждал някой да минава ей така през гробищата. Не знам защо го прави - има и по-пряк път до плажа - но очевидно и тя не знае. Спира до мене, присяда на някой корен (най-после отрицателният геоцентризъм да придобие положителен смисъл!) и ме милва. Ръцете й са гладки, кожата хладна - за първи път срещам някой, който не се поти в жегата, - посяга към оранжевата си коса и я приглажда зад ухото си.

Ей този жест очаквам всеки ден, влюбен съм в него. И не само аз - чувам как всички наоколо въздъхват утешени, виждам как блесва на слънцето посърналото зелено, прегърбените стволове се изправят обнадеждени и даже блатото (разбираемо е, че забравих за него) замирисва на свежо. Но тя е само моя.

Дълго мислих и открих начин да я накарам да ме забележи. Само дето ме разсейва един досадник и не мога напълно да се отдам на своя план. Той обаче, без да знае, сам ми помогна.

Говоря за оня мъждрян, дето се държи така, сякаш има чувства към мене. Така си мисля, понеже постоянно ми праща по някое листо - изглежда, наивно е повярвал на легендата за любовта на Аполон към мен. Задържам ги не от обич към него, а защото с едно от тях ще постигна целта си. Мъждрянът не разбира нищо от любов и тълкува това погрешно. И продължава - денем по мъжки праща листа, нощем по женски извива снага и съвсем недвусмислено приглажда клони зад ухо (признавам, схватлив е). Не се получава, но не защото няма уши - той играе своята игра, аз моята. Приемам листата му, понеже годините са ме научили да не наранявам ничии чувства, но тайно си мечтая за моята звезда и чакам - да дойде онова листо, което ще стане любовното ми послание.

Когато я видях да се задава, изтръпнах от усещането, че днес е съдбовен ден. Изчаках я да приближи, да седне на корена ми, и прошумолях тайнствено - от време на време съдбата трябва лекичко да бъде побутвана. Тя направи оня жест, сякаш да ме чуе по-добре, а аз пуснах листото в ръката й. Почувствах как се сепна, задържа го, повъртя го учудена, огледа го - оранжево-кафяво, широко есенно листо посред лято, и явно пада съвсем неуместно от мене (е, понякога ми се иска да съм непредвидим). Точно това я накара да погледне нагоре.

Първо се засмя, аз люшнах шишарките да й отвърна, после присви очи, изправи се и се загледа продължително в мене. Най-сетне - бях възнаграден за усилието си да издържам хладнокръвно гладката й кожа. Но не тази награда чаках, исках друго... И го получих - усмивката й си отиваше и на нейно място се появи онази печална влага в очите, която беше знак, че е разбрала.

Тръгна бавно и не изпускаше листото от ръката си. Запъти се към плажа, приседна до водата, дълго гледа към нея, след това позволи на пясъка да я прегърне, а листото сложи върху очите си. Знаех си, знаех си - въздъхнах, тя умее да гледа през есенно листо, и съм сигурен, че вижда, каквото трябва. До нея достигна самоувереният мъжки глас, който я разсмиваше напоследък. В средата на юли - каза тя - е съвсем наложително всеки да вземе по едно такова неочаквано листо в ръка и да го сложи върху очите си. Светът, несъмнено, ще изглежда не толкова... Какъв, попита той и естествено, не получи отговор. На лицето му се изписа почуда, но не като нейната, а някак... глуповата. Ще намекна за него на мъждряна. Или пък не.

Сега вече съм спокоен. Ще продължавам да приемам листа от мъждряна, защото всички се нуждаем от своята утеха, но ще чакам търпеливо деня, когато тя ще легне завинаги в обятията ми и ще прошепне:

© Валентина Плачкинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2010, № 1 (122)