БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

Валентина Плачкинова

web

Както съм се вторачила в небето, виждам, че бялото расте, расте, става бухлато и леко, после заплаква дъждът и то позеленява, разчетворява се на детелина, пада на земята, някакво врабче подскача все по-близо и боязливо я клъвва - не става за ядене, то обаче продължава да кълве (понеже си е едно глупаво врабче и нищо не разбира от детелини), докато прокапе кръв. Ето, това ми е българското - облачно-детелинено-кърваво. Така е май още от детството, а пък на човека с годините му става все по-хлапашко. И му е хубаво и топло, също като онова врабче подскача и се мъчи да откъсне парче от детелината.

...Лежим си ние с дядо върху окосената трева, аз стискам в ръката си няколко детелини и ми е мъчно:

- Дядо, дядо, бе!

Не отговаря. Гледа небето, присвива очи като някакъв змей, дето не се бои от слънцето. Чудно нещо - все го виждам тоя дядо като някакво фантастично същество, едно такова... Къде ли си е скрил крилата (надничам в ръкава му)? Ама той си е виновен - снощи пак ми чете приказни истории. Този път беше Ангел Каралийчев. Един разказ за огнен змей, който откраднал хубаво момиче. А пък аз съм му като пластелинено топче на дядо. Вземе ме в ръка, погали ме, че като почне да ме меси, хубаво ме овъргалва, да ми се завие свят от змейска любов, смъртоносни билки и зеленооки красавици.

- Дядо, дядо-о-о! Тъжно ми е! - проплаквам аз, а той само се подсмихва хитро и ми пъхва нещо в ръката.

- Какво е това?

- Орех, зелен орех, чедо.

- Че защо ми е?

- Ей така, да си имаш нещо зелено.

- Имам си, зелени детелини - казвам и разтварям шепичка.

- Ами че тогава защо ти е тъжно?

„Аха!” - мисля си. - „Чул ме е, а пък се преструва!” И измънквам съкрушена:

- Трилистни са... само такива намерих. Да не си ги окосил четирилистните?

- Знам ли? Като замахна с косата, не ги мисля детелините. Защо ти са?

- Искам поне едничка да си имам, за щастие, ще си я препарирам...

- Трудна работа - четирилистна, че и препарирана - сме се той на моето невежество. - Щастието, чедо, нито се препарира, нито се хербаризира, ами...

- Знам я тая дума - прекъсвам го нетърпелива, - ама я бъркам, все я казвам „хърбаризирам”.

- Баба ти е виновна, дето ти вика ”хърбавичкото на баба” - пак се смее дядо, а очите му все в небето, сякаш на него говори. Той е такъв - говори с небето, с облаците, с дърветата, с тревата, докато я коси... Но най-често с небето. И му отговаря, пустото му небе. Я облак ще му прати, я гръмотевица, я дъжд. Ето на, сега пак.

- Дядо, защо гледаш небето?

- Разказвам му за тебе, чедо.

- Какво за мене?

- Да ти прати някой облак, че да не ти е тъжно.

- Какво да го правя тоя облак?

- Как какво! Не знаеш ли какво се правят облаците?

- Ами сигурно на сладолед се правят, като се християнизират...

- Кристализират - поправя ме и пак се смее. - Не, не са за това. Те са детелинени, не ти трябват четирилистни. Само се научи да гледаш.

- Как се гледа детелинено? - много съм глупавичка, и да гледам не знам.

- Ей така: както си лежиш и държиш тоя зелен орех в ръката, присвиваш очи и се взираш хубавичко в облака. Вдишваш дълбо-о-о-ко и задържаш дъх...

Той ми говори, а пък аз стискам силно ореха, примижвам срещу небето, поемам въздух и го задържам. Ама детска ми работа, искам да стане отведнъж.

- Не се напъвай - смее се дядо, - ще ти потече кръв от носа. Ето, видя ли - и ми бърше нослето с ръка. - Не става то така, с напъване, дълго и кротко трябва да се взираш.

- Че колко дълго?

- Докато слънцето тръгне да си ходи.

- Защо чак дотогава, бе дядо? Много е дълго! Ще ми свърши времето...

- Това пък откъде го измисли?

- Ами нали ти ми го каза, че идвал краят на времето.

- Това е друго. Рано ти е за тоя край. Гледай сега! Ето, слънцето тръгна. Виждаш ли как почервеня небето, на облака му се доплака и хукна да го гони, ама от мъка се разчетвори. Ето ти я детелината, на небето е тя, не в тревата.

- Къде, бе дядо?

...Все така си лежа и гледам небето. Някой е окосил тревата, но не е дядо. Той отдавна тръгна по небето, и облаците след него. А пък аз сякаш не съм мърдала - взирам ли се, взирам, поемам дълбоко въздух и го задържам. А в ръката ми зелен орех, щото така каза дядо - да си имам нещо зелено. Пък облаците бели и хипнотизиращи. Вече не искам нищо да „хърбаризирам”, нито да „християнизирам”, а още по-малко да препарирам. Научих се да нося бялото в душата си, а зеленото - в джоба. И а-ха да ми стане българско, само червеното го нямаше. Но един ден и то си дойде на мястото. Пак беше лято и небето беше детелинено. Дядо пак лежеше, но не на тревата. Лежеше в леглото и умираше. Както си косял тревата, погледнал към слънцето да му каже нещо, то се разсърдило и го ударило. Ей така, както си говорели... Аз плачех до него, той шепнеше да му дръпна ръкавите, намигна ми, а аз се разревах още по-силно, държах главата му, от устата му излизаше пяна и ми стана много бялото. Дядо умираше, а облаците бяха слезли на лицето му, аз мислех, че им е мъчно за него, та са дошли да го изпратят, както изпращаха слънцето, като тръгне да си ходи. Но то сега не искаше да си отива. Стоеше си на небето, цялото почервеняло, толково сърдито, че изведнъж рукна от носа ми. Облаците по устата на дядо и те станаха кървави, после се разчетвориха, а пък аз ги гледам и не вярвам на очите си. Това ли било?

Ей това си взех завинаги с мене - бели облаци в очите, зелен орех в джоба, кървавочервено слънце в сърцето, както тогава, когато дядо си отиваше, а аз се мъчех да го препарирам тоя миг, че да си го имам дотогава, докато дойде краят на времето.

© Валентина Плачкинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.03.2008, № 3 (100)

Разказът печели Първа награда в конкурса "Моята България", Община Варна, 2008.