Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДА СРЕЩНЕШ БАЛТАЗАР

Валентина Плачкинова

web

В три следобед градът окончателно се предаде. Последни сложиха оръжие дишащите фасади - изплюха малко уморена мазилка и затихнаха. А смогът, жълт и безразличен, размаза образи, контури, цветове. Дори улицата с липите.

Тръгнах по тази улица, защото не може повече да се отлага. Минаха години, но трябва да разбера дали бръснарницата на Балтазар е още там. Бях щастлива, когато я намерих, и сутрин минавах покрай нея, надничах през вратата да го видя, защото - Балтазар! Дошъл отнякъде със стария каиш за точене на бръснача и с две механични играчки, маскирани като дядовци, хилави и ухилени, вечно пиещи бира. Молбите ми бяха чути.

Ден след ден, в три следобед, ходех на площада срещу Паметника на свободата и заставах на точно определено място. На петдесет крачки по права линия от паметника и по средата, между двата лъва, имаше плочка с петолъчка. Говореше се, че ако стъпиш върху нея и си пожелаеш нещо, ще се сбъдне. Отначало се смеехме на това суеверие, прескачахме петолъчката, някои плюеха върху нея (после разбрахме, че всъщност си я заплювали), други триеха калта от обувките си, но когато се чу, че излекувала таткото на Марги, който лежеше от три години, нещата се промениха.

Все по-често около нея се събираха хора, оказали се уж случайно там; спъваха се точно там или се навеждаха да си вържат обувката, да си оправят чорапа; оглеждаха се учудени, сякаш някой ги вика и гласът ги е застигнал именно там. После започнаха да си определят срещи - нали знаеш петолъчката, е, там ме чакай! - докато един ден съвсем явно се изви опашка от нещастници. Болни или с болни близки, с разгаряща се ненавист или затихваща любов, с мечти за сбъдване или смърт за отлагане. Всеки си чакаше реда да се опетолъчи, а дотогава научаваше, че да! - имало и по-голяма болка от моята, потупване по рамото - ще се оправиш - и стъпваше върху петте лъча, смирен и готов за чудото. Защото нищо не успокоява нещастника така, както друг нещастник.

Не и мен, не мога да се редя на опашка. Отблизо страданието бърка в очите, търси пролуки и между две примигвания се добира до оня нерв, който и без това си блуждае, и съвсем губя опора. Затова ходех в три следобед, когато птици и кучета лягаха по гръб, смогът се умилкваше около тях и безмилостно захапваше ноздрите, гръкляна. Хората признаваха поражението си, затваряха врати и прозорци, тъпчеха мокри парцали по фугите, защото смогът беше всепроникващ, плюеха жълти храчки и се заричаха да напуснат този скапан град до месец. Най-много два.

Това беше моето време за стъпване върху петолъчката - мъгливо, тайнствено, жълто-червено и наслоено, сякаш е минал Моне. Слънцето тлееше отвъд трептящата смрад над Площада на отхвърлените (кореняците го наричаха презрително „Магарешка поляна”), до този, към когото отправях молбата си: „Виж, не знам мъж ли си, жена ли си, или какво, но не искам много. Само да срещна Балтазар, о, нека го видя, нека!”

Кой е Балтазар? Вече не съм сигурна.

Първо беше старият арауканец, ловец на бисери и възможен баща на Ихтиандър. Четях тази книга денонощно, ходех на брега на реката и се учех да се гмуркам, дори бях готова сама да се пердаша с лин при всяка несполука. Но откъде лин? Продължавах нескопосаните си опити и вместо да извадя бисер, едва не се удавих с плавници №42, които се изхлузиха, за да се превърнат в ярки факти на глупостта. Явно, си помислих за пръв път с тъга, в дълбокото се слиза без илюзии за собствения размер. Сядах на камъните и плачех за бащата, чийто син така и не повярва в него. На път за вкъщи се заклевах утре да съм по-добра в гмуркането, и тренирах Балтазаровия поглед - щом не мога да вадя бисери, поне да се науча да гледам като него и да разпознавам истината сред имитации. На другия ден, в три следобед, стъпвах върху петолъчката и се молех: „Пак съм аз, не искам много...” и нататък го знаете. Сигурно съм изглеждала налудничаво, но как да изглежда човек, стъпил върху петолъчка и отправил поглед към небето?

После дойде учителят по музика, който ни заведе в църквата до реката, заради органа, каза, не за друго, заради всичките му 771 метално-дървени тръби, чийто звук дълго след това ни бучеше в главите заедно с непонятното „две клавиатури за ръце и една за крака”. На излизане чухме сестра Терезита да си мърмори „и влъхви със звездата са на път...” и понеже всяка нова дума ми прави дупка в черепа, изостанах малко - кажи ми какво е „влъхви”, инак ще си ходя с пробита глава - и тя ми разказа. А аз поисках да стана звездоброец. Или поне да го видя някак тоя Балтазар. И отново стъпих върху петолъчката. Ходех като несвястна и баба Златка от първия етаж - никаква Златка не съм ти, Аурелия ми е името и мога да свиря с уста „Чучулигата”, чуй! - почна малко по малко да ми замазва дупките в главата. Четеше ми от някакви книги и когато й казах, че стъпвам на петолъчката да се моля за среща с Балтазар, много се смя - нямало да стане, по технически, тъй да се каже, причини, освен ако... Синът й ми разказа, че преди да умре, пак се смяла, по-скоро хриптяла, повикала го с пръст и му зашепнала - да кажеш на онова хърбавото от осмия етаж да отиде на улицата с липите, да търси бръснарница „Unter den Linden”, там ще го види. Кого, попитал, а тя избърборила нещо на румънски и отлетяла при чучулигите.

Така се появи третият Балтазар, с гърбав нос, бръснач, каиш за точене и двама ухилени старци. Ти ли си Балтазар, го питам, зависи, от какво зависи, ами от това, кой те праща, Аурелия, кой!, значи съм аз. Оттогава съвсем ми се проби главата и това, дето го учех в училище, си изтичаше невъзвратимо. А на негово място Балтазар слагаше разни истории за мома Руса, за русалския балтаджия, който за неспазени обещания режел ръце и крака (тука изтръпнах - фамилията на майка ми!); за римски легиони, идващи като рибени люспи с шейсетте си кораба; за Мидхат и други масони (тази дума отказа да я обясни); за Влад Дракула, който така майсторски набивал на кол, че му излязло име; за някой си Каспар Органиста и приятелката му Мелхиор.

Разказах му за арауканеца. Знаел го, каза, ама историята била блудкава (и вярно, като я чета сега, такава ми се вижда), не бил полудял индианецът. Откъде знаеш, се ядосвам, това е измислица, друг път измислица, я ми виж крака! - запрята крачол, - това е от акулата. А хилавите старци клатят глави и се подсмиват. После внезапен порив ги обръща един срещу друг, облизват бирената пяна, разперват ръце, изтеглят устни настрани и от гърлата им се понася писък: „Чееле-чееле! Чееле-чееле!”. Викат птиците, отвръща на изумения ми поглед Балтазар и преди да попитам защо, обяснява - като обеднее земята, така имитираме, да дойдат и да торят. Ами да, смея се, с тези носове като клюнове, не клюнът, ме гледа строго, важни са крилата, а към двамата подвиква - по-високо ръцете, момчета, по-високо, и махайте, махайте... Старците се мятат подивели и пищят, Балтазар се вкаменява, внушителен като тотем, подът на бръснарницата се тресе, тялото ми поема вибрациите и ги повтаря неуправляемо. Миг, преди да се разхвърчи перушина, усещам как в сърцето ми покълват слънчеви треви, става непосилно и поглеждам Балтазар. Той плаче.

Това продължи до деня, в който ни наказаха за бягство и ни доведоха в бръснарницата да острижат косите на момчетата, а ние да гледаме. След часовете, със засъхнали сълзи по бузите, влетях при Балтазар. Да ме острижеш нула номер, не може, отсече, ще ми се сърди баща ти, да се сърди, не ме интересува. Ще ти се видят дупките по главата бе, момиче, каза и това ме разсмя. Склони поне да отреже плитките и пак да изглеждам нормална.

На другия ден петолъчката изчезна. Явно някой я беше взел вкъщи, да си я настъпва на воля или пък, знам ли...

Ето, затова този следобед тръгнах по улицата с липите. След толкова години Балтазар ми липсва и ще го търся.

На същото място, където преди беше „Unter den Linden”, има фризьорски салон, който се казва „Фризьорски салон”. Минималистично, допада ми. Влязох. Пластмасовите лентички шляпнаха като тюленови плавници и ме оставиха сама срещу обичайното „какво обичате”. Ще призная за гмуркането, си мисля, но вече съм се научила да гледам по араукански и истината не ми убягва, затова подхващам очевидното - цъфнали липи, безцветен лак, къса коса, дупки по главата. Не присаждаме коса - оглежда ме съчувствено фризьорката, но мога да Ви сложа кичури, макар че, заравя пръсти в косата ми, май и това няма да стане, не ме разбирайте погрешно, по технически причини. И Аурелия така каза, се смея, а тя повдига изрисувани дъгички едва-едва и никакъв мускул по лицето й не мръдва. Нямате бръчки, възхищавам се пламенно, как го постигате, нали?, козметичката идва в пет, а дотогава какво ще правим? Вижте, казвам, не искам много (от опит знам, че това предразполага), само да поговорим. Тя не поддава.

Преди тук имаше бръснарница, продължавам неуверено, познавах Балтазар, целият град го познаваше, мъжете се бръснеха при него, правеше го някак автентично, par excellence, тъй да се каже, че кой използва още пара!, вмята оживено тя, сега има електричество. Не беше толкова отдавна, уточнявам, тази бръснарница беше най-известната в града. Така ли, заслуша се тя, да, и не се казваше „Бръснарница”, ами..., знам, знам, съобразително ме прекъсва, все пак, нали този Балтазар..., роднина ли Ви е, ами да, дядо?, естествено - отвръща нацупена, а дъгичките се гърчат объркани. Пазите ли му бръснача с роговата дръжка? Пауза, но кратка. Подстригване с бръснач ли искате, не, няма да се подстригвам, нали казах, само да поговорим, ами говорете си, какво за този бръснач? Пазите ли го, повтарям, ако може да го видя пак. Май тука някъде беше, но след ремонта, не знам, сигурно някой от работниците го е взел. Жалко, и хилавите старци, дето пиеха бира, ги няма. Кафенето е отсреща, нервничи тя, ако няма друго..., знам, виждам, успокоявам я, аз само за бръснача, исках да го купя, ако може, за спомен. Втора пауза, по-дълга. Ами ще видя дали пък не е някъде сред вехториите случайно този бръснач, не знаех, че е толкова ценен. За мене да, дръжката му беше от рог, а каишът за точене беше араукански, нима? - възкликва, - не ми е казвал... дядо. Ще ги потърся, обещава, елате утре, мислите ли, че са ценни? Ооо! - кимам енергично и се мъча да не се разсмея. Ще дойда непременно утре, в колко?, в три, добре, сигурно ще ги намеря, мъжът ми разбира от ценности, може да ги е прибрал. Чееле! - изпищявам прегракнала, - извинете, изкашлям се, исках да кажа „дано”. Гледам да не се обръщам в профил, понеже нещо става с носа ми, а ръцете едва ги удържам надолу. Дано, въздъхвам и набързо се сбогувам, ухилена глуповато.

Навън вече мога да се смея и докато го правя, прегърнала липата, чувам познатия, блокиран от обездвижени мускули глас: „Ало, коте, можеш ли да ми намериш един стар бръснач с рогова дръжка за утре? Абе антики! Намери, ти казвам, после ще ти обяснявам, знам, знам, че вече има електричество, не е за работа, тука дойде една... Ще намериш? Обичам те, коте, златен си. А, миличък, да не забравя, и каиш за точене! Обаче американски, да не домъкнеш някакъв прост! Еее, коте, няма да се беся, нали ти казах, после ще ти обясня. Айде, че имам много работа!”

Седнах в кафенето и докато ми донесат една бира, отворих тефтерчето и написах: „И като чуждо тяло, попаднало в бисерна мида, приятелят ми Балтазар се роди и живя в най-охраняваното и чувствителното място от тялото ми - главата.”

Нямаше как да бъде иначе. Какво друго му остава на човек, който ден след ден, в три следобед, стърчи върху петолъчка и се моли да срещне Балтазар.

 

 

© Валентина Плачкинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.08.2012, № 8 (153)

Разказът печели Първа награда в Националния конкурс "Разказ на младежка тема", Община Варна, 2012.