ДАЛИЯТА

Виктория Николова

web

През нощта, когато вали, винаги има двама души, които искат да споделят мрачната си романтична самота с всички. На следващия ден те ще разказват с нескрита гордост за отказа си от цялата материалност. Но този момент не е важен.

Важен е дъждът. И охлювите след него. Многоточията в локвите и изкуствените сълзи по бузите. Калта по панталоните и смръщеният поглед. И гигантски отворената уста, от която струи инфантилният смях.

Това е нощта на изисканото празненство. Празненството на простотата. Простота се весели най-чисто, когато е себе си. Псевдопростотата отива в кръчмата.

Дъждът отпраща погледа им към сцената - в мрачината гората пуска есенночервените си листа свободно. Завесата пада. В тъмната сцена безспирно се сменят мечтите й и страховете му. Героите заекват, крещят, отиват и се връщат в предсмъртна тревога. Задъхани вопли се чуват из катеричите хралупи. А сивата тълпа преследва своята драма. Макар и да твърди, че от нея бяга. Влачи се след невзрачния й призрак.

Двамата си спомнят Едгар Алън По. Поглеждат тишината в истинския й край - който е една муха. Мухата е там, защото хората винаги се стремят да уцелят тишината. Тя ни обича и е залепила за дъното си муха - неподвижна мишена. Като в немска мъжка тоалетна.

Двамата сядат на земята. Калта докосва кръста на момичето и дланите на момчето. Лягат върху мократа трева. Защото хубавото се сънува, а не се разказва. Заспивайте в зеленото пространство. В съня се случва това - погледнах те, помислих, че си ти, а всъщност бях аз. В съня изживяваме себе си и всичко останало. Цялата гора.

„...че тази пиеса се казва „Човекът”, а червеят е нейният герой!”
Едгар Алън По

© Виктория Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.08.2007, № 8 (93)