Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК
Спомени, предизвикани от документи"

(2)

Веселин Бранев

web

ОТКАЗИ

БЕЗНРАВСТВЕНО Е ДА СЕ ПРАВИ ТАКЪВ ФИЛМ

Веселин Бранев. Следеният човек. Спомени, предизвикани от документиПрез 1982 година “Хотел Централ” влезе в селекцията на несъстезателните фестивали в Лондон и Сан Франциско, а в 1983-та аз получих наградата за режисура на фестивала на българското кино във Варна.

С това аплодисментите приключиха.

Би могло да се каже, че юношеските ми копнежи бяха осъществени, и ето че сега внезапно усмихнатата тоталитарна действителност ласкаво ми подаваше ръка. Имах вече своето място в кръга на режисьорите, които бяха доказали, че могат да правят сполучливи, а понякога и интересни филми, и относително лесно можеха да осъществяват проектите си, при условие че спазват политическата дисциплина. Върху професионалистите от тази категория не се упражняваше никакъв натиск, но се правеха деликатни опити за прелъстяването им, обикновено чрез предлагане на по-добро заплащане, по-високи бюджети за филмите, както и възможности за получаване на по-добро жилище или купуване на нова кола без ред.

 

Последва период, в който бях буквално засипван от предложения за филми, както телевизионни, така и за киното. Често четях сценарии, либрета или съвременни белетристични книги, които редакторите от студията ми предоставяха, а извън това самият аз търсех в литературата от миналото сюжети, годни за екранизация. Времето течеше, но не попадах на онова, което ми беше нужно. А нуждата ми беше проста, почти инстинктивна - литературен текст, който да почувствам като интелектуален уют. За мен уютът беше максималната искреност на автора към недъгавостта на човека, но и максимално милосърдие към трудната му участ. И наред с това сюжетът трябваше да съдържа и едно много важно качество - възможността за идентифициране със съвременния човек и съвременната действителност!

Изчетох добросъвестно много предложения, но едно след друго ги отказвах.

Ще спомена няколко случая, които намирам за по-любопитни.

Режисьорът Зако Хеския, който по това време имаше някакви ръководни функции по придвижването на проекти в Студия “Бояна”, ми предложи написан и приет сценарий, чието действие се развиваше в България непосредствено след Октомврийската революция. Авторът беше един от известните български сценаристи.

- Няма да сбъркаш, ако се съгласиш да го правиш - каза изкусително милият Зако. - Не само заплащането ще бъде добро - ще има премиери в Москва и София, ордени - и български, и съветски, възможности за звание, и прочие...

Това вече ми бе достатъчно, за да разбера, че е безсмислено да чета сценария, но в течение на годините у мен се беше развило любопитство към проявите на интелектуално раболепие - защо възниква, как възниква, с какво се възнаграждава... Взех папката и в следващите дни прочетох сценария. В него се разказваше как няколко години след Октомврийската революция славната Българска комунистическа партия деморализира войниците от разбитата белогвардейска армия, която е намерила приют в България, и ги убеждава да се върнат в Русия. Това може би съдържаше нищожен процент истина, но общо взето, всички събития в историята на Българската комунистическа партия можеха да се превърнат в разказ само ако се употреби конска доза драматургична виагра. Такъв беше и този случай.

След седмица влязох в стаята на Зако Хеския и поставих ръкописа на бюрото му. Той ме погледна с очакване:

- Казвай какво мислиш!

- Мога да ти кажа защо не мога да правя този филм, но имам два отговора - казах аз. - Единият е публичен, другият е дискретен.

Той кимна в знак, че слуша.

- Това е филм за режисьор с мащаб, а аз за съжаление съм камерен режисьор.

И млъкнах. Зако кимна и попита:

- А дискретният отговор?

Приведох се към него и произнесох тихичко:

- Гнус ме е да правя такъв филм!

Зако не кимна, лицето му не мръдна, само някакъв много лек и труден за тълкуване звук излезе от затворените му устни.

 

Вторият случай на отказ, който помня, е доста по-кратък и се случи в друг кабинет. По някакъв проблем, който вече съм забравил, ми се наложи да посетя генералния директор на “Българска кинематография” Никола Ненов.

- Вижте какво, Бранев - каза той веднага след като приключихме разговора по моя проблем. - Взето е решение да екранизираме “Време разделно” от Антон Дончев - сценарий в две серии, продукция с висок бюджет, защото е “държавна поръчка”. Плащам двоен хонорар за всяка от сериите. Какво ще кажете?

 

Не знам що за човек съм, но се двоумя, и то дълго, само когато избирам обувки или шал в магазина. В случай като този категоричността ми е като злодей, който е вдигнал сопата си зад кьошето, за да нанесе мълниеносен удар.

- О, съжалявам, но това е сценарий за грандиозен, мащабен филм - поднесох веднага аз готовата формула. - Боя се, че нямам такива способности, за да се справя... Мен вече ме бива само за камерни филми, с неколцина герои.

- Жалко - завърши разговора Никола Ненов и мисля, че съжалението му беше искрено, защото бях осведомен, че той харесва моята работа в “Записки по българските въстания”.

Но може би някой би се запитал защо съм отказал на това съблазнително предложение? Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българите през XVII век с цел да се камуфлира политически жалкият и жесток опит през осемдесетте години на ХХ век живеещите в България турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски.

Едва ли този интелигентен кариерист Никола Ненов щеше да ме гледа мълчаливо както колегата ми Зако Хеския, ако кажех, че ме е гнус да участвам в тази манипулация. Щеше да реагира другояче, и то не по силата на убежденията си, а поради породената от страх пределната предпазливост, която при хора с високи постове се превръща в телесен орган.

Впрочем киноавантюрата “Време разделно” е белег за дилетантството на тогавашните политици - те са си внушавали, че един игрален филм има мощта да съгради в чужбина положително обществено мнение по отношение на грандиозното престъпление, наречено “възродителен процес”!

 

 

© Веселин Бранев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.11.2008, № 11 (108)

Други публикации:
Следеният човек. Спомени, предизвикани от документи. София: Фама, 2007.