Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Из "СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК
Спомени, предизвикани от документи"

Веселин Бранев

web

Подслушвачът на стените чува своя собствен срам.
Немска поговорка

 

КОМИСИЯ ПО ЗДДБДС
Специализирана читалня
Улица "Ген. Гурко" № 32, София


НАПОМНИТЕЛНО ПИСМО

Уважаеми Г-н/г-жа Веселин Бранев,

На 02.06.1998 г. Ви поканихме да се явите в читалнята на Комисията по ЗДДБДС за запознаване с документите, събирани от бившата ДС.

Моля, в срок до 5 (пет) дни от получаване на настоящето писмо, да се явите в читалнята на Комисията по ЗДДБДС.

След изтичане на този срок ще считаме, че не желаете запознаване с документите.

По този начин молбата Ви ще бъде приключена окончателно.

Подпис: (не се чете)

София
22.06.1998 г.

 

 

ДОСИЕТО, ПЪРВИ СТРАНИЦИ

1.

Строго секретно

ПОСТАНОВЛЕНИЕ

За обявяване лицето ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ
в бюлетина за общо държавно издирвване.


ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ е роден на 28.04.1932 г. в София, българин, български гражданин, неженен, живял на бул. “Кл. Готвалд” 60 - София.

Произхожда от средно чиновническо семейство. Баща му Неделчо Бранев е съдия във Върховния съд, член на БКП от 1930 г. Майка му е безпартийна и е на работа в Българската академия на науките. Брат му Георги е учащ.

Самият Веселин Бранев е учил във Френския колеж 1946/48 година и след закриването на колежа завършва средното си образование в 5-та мъжка гимназия.


ПОСТАНОВИХ:

Да се отпочне общо държавно издирване на лицето Веселин Неделчев Бранев - преминал нелегално от ГДР в ГФР.

При залавянето му да се задържи и под строг конвой изпрати на Началник Софийско окръжно управленшие ДС.

Отговорник по издирването - Окръжно управление ДС София.

Съгласен:
Н-к Соф. ОкрУ-ние ДС
Полковник ...
София... 1958 год.

Предлага:
Оперативен работник
ст. лейтенант...
София... 1958 год.

 

2.

Строго секретно!

ПОСТАНОВЛЕНИЕ

За откриване на дело за издирване на
Веселин Неделчев Бранев, следвал филмова
режисура в ГДР, на 1.12.1957 г. преминал в
Западна Германия.


Аз, ст. лейтенант Коста Захариев Костов - ст. разузнавач при Сталинско районно управление ДС - МВР, след като прегледах наличните материали за изменника на родината ВЕСЕЛИН НЕДЕЛЧЕВ БРАНЕВ (...)


ПОСТАНОВИХ:

Да се открие дело за издирване на Веселин Неделчев Бранев под псевдоним “Дракона”, с цел залавянето му при евентуално прехвърляне на наша територия с шпионски и диверсионни задачи.

По делото ще бъдат проведени следните агентурно-оперативни мероприятия:

1. Ще бъде проучен основно изменника, изучена обстановката около домът на близките му и приведат в известност най-близките му приятелски връзки и други такива.

Срок: 25.02.1958 г.
Отг. Захариев

2. Ще бъдат разпитани приятелите на изменника с цел изучаване положителните и отрицателни качества на изменника, кои са му най-близки интимни приятели и пр.

Срок: 20.01.1958 г.
Отг. Захариев

3. Чрез 1-во управление ДС, ще бъде изяснено кои са подбудите за бягството на изменника, чрез тях ще бъде направен опит да се проведе беседа, с приятелите му - инж. Томас Рудолф - ГДР и пр.

Срок: 10.03.1958 г.
Отг. Захариев

4. Ще бъдат проверени възможностите на агент “Ацев” за насочването му към близките на изменника, с които СС се познава, с цел изучаване отношението им към постъпката на сина им.

Срок 25.01.1958 г.
Отг. Захариев

5. Ще бъде приложено мероприятие 9 на близките на изменника за срок от 6 месеца.

 

 

ПРОЛОГ

БЕРЛИН, 1989 г.

Веселин Бранев. Следеният човек. Спомени, предизвикани от документиВ късната есен на 1989 г., на път от Копенхаген към София, аз съм под сивото берлинско небе - трябва да сменя влака със самолет и се налага тук да прекарам две денонощия. Току-що пристигнал, от гарата хуквам към държавното и затова единствено бюро за туристически квартири на Александерплац. “Съжаляваме - казват ми на гишето - свободни стаи днес повече няма.” Известието ме смразява, аз изохквам пред перспективата да прекарам цяла нощ в залата на Червен кръст на гарата. Момичето зад бюрото ме съветва да се запътя веднага към хотел Йоханисхоф, там е почти сигурно, че ще намеря стая, защото днес е първият ден, в който той е отворен за широката публика. Знам къде е този хотел - недалеч от последния дом на Бертолд Брехт на Фридрихщрасе. Очевидно, горещите улични събития в ГДР започват да налагат новости, защото аз знам, че хотел Йоханисхоф е известен като обиталище на източногерманската Държавна сигурност. Мятам чантата през рамо и двайсетина минути по-късно слизам от S-бана на Фридрихщрасе. Попадам сред тълпа от оживени и жестикулиращи хора. Това е доста странно за тихия, полицейски Източен Берлин, но скоро разбирам, че се е случило нещо необикновено - от днес преминаването “отвъд” е разрешено за гражданите на ГДР само срещу показването на лична карта и тези хора - естествено много развълнувани - просто чакаха реда си пред контролно-пропусквателния пункт в сърцето на града. Не беше трудно да се предвиди, че скоро берлинската стена ще рухне.

След минути съм пред некрасивата и навяваща дълбока скука циментовосива сграда на хотел Йоханисхоф. Влизам в сумрачен и напълно безлюден хол, запътвам се към рецепцията, но там няма никой. Началото не е обещаващо. Трябва да чакам, и то без да проявявам нетърпение. След няколко минути се появява млада жена, гледа ме объркано, после тръгва колебливо към мен. Обяснявям й, че искам стая с едно легло за две нощи. Тя се върти неспокойно, не знае как да реагира. Разбирам, че съм първата разновидност на нормалния клиент, който тя вижда в живота си - човек без служебна карта, без командировъчен документ, без предварително получена заповед за настаняване от някое важно министерство или от някой не много прозрачен Комитет. В края на краищата младата жена извиква един мъж, който, след късо двоумение, поема риска и ме настанява в една стая.

Няколко часа по-късно - може би около девет вечерта - влизам в ресторанта на Йоханисхоф. Както вече подозирах, той е съвсем празен, както целият хотел. Впрочем след като избирам маса, виждам, че недалече от мене имa една компания от четирима мълчаливи мъже.

Докато чакам младия келнер да ми донесе поръчаната вечеря, чувам особен звук, сякаш изпъшкване. Поглеждам, естествено, към единствените посетители, онези четиримата. Сега разбирам, че там нещо не върви - мъжете са като проснати върху столовете си, не помръдват, не приказват, дори не се гледат... Лицата им са мрачни, дори и в профилите им има болка, безутешност, безизходица... Не се докосват до полупразните чаши, но се чувства, че пият заедно от много часове. Един от тях се надига, прави няколко безцелни крачки между масите, връща се и пак се отпуска неподвижно върху стола си. И отново чувам звук, този път нещо средно между изпъшкване и простенване.Друг става, шмугва се през вратата на ресторанта, но след малко се връща, сякаш изходът се е оказал зазидан. Движи се колебливо, тръшва се на стола и застива като останалите. И пак не се чува никаква дума, тези четиримата май отдавна са си изприказвали всичко... Така понякога се държат хора след погребение на много близък и скъп човек.

Младият келнер сякаш няма много симпатии към тях - ето, отива към масата им и мълчаливо, дори някак високомерно сменя пълния с угарки пепелник. Навярно подразнен от това поведение, един от мъжете извиква агресивно след него:

- Ти също трябва са помислиш, другарю - и тебе не се знае какво те чака!

Чувам студения и дори малко презрителен отговор на келнера, който се отдалечава от масата им:

- Вие за мен не се тревожете.

Но разбира се, разбира се, всичко става изведнъж ясно - тези месести лица, тези едри, селски здрави тела, облечени в тъмни костюми, с бели ризи и вратовръзки в убити тонове - всичко това ми е познато от България, така се обличат по-висшите служители от Държавна сигурност! Та това са хората от сумрака в местния вариант Щази, а ресторанта на хотел Йоханисхоф, който от десетки години е бил затворено място, плебейска имитация на английски клуб, достъпен само за “кадри” и “гостуващи от братски страни кадри”, тази вечер е приют за тяхната тъга, безутешност, а наверно и страх от утрешно възмездие... Надавам ухо за следващото пъшкане - о, какво удоволствие ми носи вече този звук! Една протяжна и изпълнена с унижения епоха свършва и тази вечер аз имам шанса да видя това в един невероятен ракурс - довчерашните чугунени хора почти плачат!

Разбира се, този миг трябва да се отпразнува! Викам младия келнер, избирам едно бяло сухо вино.

След малко той носи бутилката, измъква тапата с тирбушона, но... става нещо странно - върху масата келнерът поставя миниатюрна прозрачна чашка с обем не повече от 4-5 милиграма, напълва я с вино, поглежда ме с някаква особена съсредоточеност и обръща съдържанието й в устата си. Преглъща, пак ме поглежда, след което налива в чашата, поставена пред мен. Отдалечава се, а аз съм вцепенен, не мога да повярвам - това е нещо, за което само съм чувал и чел - сякаш келнерът демонстрира, че във виното няма отрова! Но това се случва не някога и някъде си, а през 1989-та, в сърцето на Европа! И ако предположението ми е вярно, това не е от вчера, очевидно така е било в хотел Йоханисхоф в продължение на години... Не мога да бъда напълно сигурен в тълкуването си, но никога в живота ми това не се бе случвало. Не можах да си обясня само едно: дали келнерът, подобно на колежката си от рецепцията, още не можеше да се освободи от рутинните, многогодишни правила в този клуб на чугунените хора или направи нарочно тази демонстрация с цел да подразни и дори унизи четиримата пъшкащи, на които доскоро раболепно е прислужвал.

От съседната маса се чува ново изпъшкване. Вдигам чашата с рейнското, служебно проверено вино, ухилвам се блаженно и прошепвам:

- Наздраве, другари! Прост, геносен!

Не изричам и не извиквам. Прошепвам.

Тези пъшкащи хора от съседната маса, бяха моделирали с длето и чук шепнещия човек в продължение на десетки години. Доста успешно.

Какъв гигантски труд, колко пропилени техни съществувания, за да пропиляват моето...

 

Помня и едно друго вечерно прекарване. Беше началото на октомври 1991-ва, в Париж, където бях член на едно фестивално жури. След края на фестивала, Аник, генерален делегат на събитието, към която изпитвах дълбока почит и приятелска обич, ме покани, заедно с други членове на журито, на гости в дома, който бяха създали със съпруга си Жан-Мишел Арно. Този дом, населен с много книги и предмети на изкуството, беше разположен в бивше фабрично хале и от всяко кътче в него струеше пленителна артистичност, светлина, свобода... Вечерта потече чудесно, всеки от гостите се оказа човек, изпълнен с много и различни интереси. Говорейки за каквото и да е, всъщност ние се узнавахме и това беше за мене чарът на това гостуване у Аник.. Но, странно - в хода на вечерта започвах да изпитвам някакво затруднение, все по-мъчително ми беше да се намесвам в разговорите, които течаха така леко, така забавно и едновременно с това така проникновено... Потъвах във все по-голямо мълчание, което понякога нарушавах, но с цената на вътрешно усилие. В тази прекрасна вечер и на това прекрасно място аз откривах, че моята собствена биография се превръща в бариера между мен и останалите гости на този дом. Десетките години, преживени в сложна отбрана на човешката ми същност, в необходимостта ежедневно да разграничавам допустимото от недопустимото в действията си, да бъда едновременно дързък и предпазлив, да се съгласявам с унижения в делниците си, за да опазя нещо, което съм считал за по-важно, да се справям всеки ден с отвращението си към бездарието и наглостта на политическите дейци, да търся до подлудяване нови пътеки за спасение, да скривам действителната си личност и да показвам само части от нея, да вярвам в поведението си и да се съмнявам в него - всичко това и още много друго беше моята биография и в този момент тя се превръщаше в бреме, което ме притискаше все по-дълбоко в креслото. Животът на хората, с които бях тази вечер, независимо от това дали е бил лесен или труден, бе протекъл в свобода и това създаваше много определена разлика между тях и мен. Аз можех да ги накарам да замълчат и дори да открият, че човешкият им опит е беден, ако изпитваха нужда да узнаят колко позорно е да си прекарал целия си живот в несвобода. Но кой се интересува от спомени на военопленници?

Само други военопленници.

 

РАЖДАНЕТО НА ДРАКОНА

ЧОВЕКЪТ НА ПЕРОНА

В началото на юли 1940 г. майка ми, моят по-малък брат и аз сме във влака, който ни отвежда в Северна България, към къщата и чифлика на моя дядо - там обикновено прекарваме цялото лято. Аз съм на осем години и както при всяко пътуване, прекарвам времето предимно в коридора с нос, залепен за стъклото на прозореца. Единственото нещо, което погледът ми жадно търси, са промените - пейзажът, къщите, превозните средства, облеклата и изобщо всичко, което може да е различно от това, което вече съм видял (идеалният влак за мене би бил този, който преминава през Египет, Китай, остров Борнео, Мексико и Гренландия и чак тогава спира при дядовия чифлик. Локомотивът изсвирва и започва плавно да намалява ход, наближаваме гара... Притискам нос в стъклото, взирам се: едноетажна мръсно-жълта сграда... неподвижен товарен вагон, сякаш забравен от години върху буренясалите релси... самотно магаре на перона пред гарата, също така замряло и сякаш също тъй отдавна забравено, привело безучастно глава под огромен товар от съчки... Всичко това е заобиколено от равно и пусто поле, наоколо няма никаква друга постройка... Спирачките на влака изскърцват, вагонът спира и тогава виждам още нещо: точно пред прозореца, от който гледам, на единствената пейка върху съвсем пустия перон е седнал босоног човек, облечен в закопчана до шията риза, която отдавна е загубила цвета си. На главата си има шапка от сгънат пожълтял вестник, челото му е изпотено от неподвижния топъл въздух. Той не помръдва, сякаш е вкаменен. Единствено очите му се местят лениво ту наляво, ту надясно към вагоните на спрелия влак, но върху лицето му отсъства израз на каквото и да е любопитство. Зад него равнината, осветена от тежките червени лъчи на залязващото слънце, се стопява в омарата на далечния хоризонт, към който води прав, празен път... Нищо не помръдва... И постепенно в мен прониква мисълта, че този неподвижен човек на перона е неотменна част от неподвижния пейзаж, че той никога не е излизал от него и вечно ще бъде там - седнал, прав, приведен, ходещ, но винаги край малката мръсно-жълта посърнала сграда и замрелия върху буренясалите релси товарен вагон... Изведнъж главата ми се замайва - този прикован човешки живот ме ужасява, - нима е възможно ден по ден, година подир година, просто ей така, да изтече цялото време, дадено на човека? В това поле, под това червено слънце и с този единствен пуст път, който сякаш не отвежда някъде, а само довежда дотук! И това равнодушие в погледа, което е растяло с годините, прекарани на перона или из полето! Навярно другото лято пак ще го видя от прозореца на влака - там, на същата пейка, със същия празен поглед... Гледам като хипнотизиран този човек, протяжността на неговата участ ме ужасява... Но локомотивът изсвирва, започва шумно да пухти, вагонът проскърцва и влакът бавно потегля... Тези звуци внезапно се преобразяват във вълна от трепетна радост - аз се движа! Какво опияняващо преимущество - аз се движа! Вкаменената гледка зад прозореца започва да се измества, човекът на перона и малката гара зад него бавно се изнизват от рамката на прозореца... И се самонастаняват завинаги в паметта ми.

Когато през лятото на следващата година бях отново при дядо ми, дочух, или може би всъщност подслушвах разговора между две млади жени под платнения навес на едно стрелбище, докато дълго и привидно се премервах с една пушка в целта “Мими черпи бонбон”. Тази, която ми подаде заредената пушка - между впрочем хубаво момиче, което вече бях виждал да влачи лениво чехлите си по една прашна улица на града - разказваше на приятелката си, че й е омръзнало да се мандахерца в тази забутана провинция, където всеки или говори зад гърба ти, или се мъчи да те излъже, или ти се подиграва, и затова тя заминава с това пътуващо стрелбище за Варна, собственикът я поканил, защото добре работела с клиентите. “И майка ми няма да ме види никога повече!” - завърши яростно тя. “Блазе ти!” - въздъхна другата.

След седмица палатката на стрелбището беше отлетяла и само един празен квадрат с жълта изсъхнала трева напомняше, че тук е кипял живот.

По-късно същия ден видях момичето пак да влачи лениво чехлите си по една прашна улица. Не беше заминала и това ми напомни на нещо или на някого.

“Човекът на перона” - сетих се по-късно аз.

Емблематичното понятие “човекът на перона” беше вече създадено, но в течение на годините първоначалният спомен започна да се видоизменя: не човекът, когото видях, а аз съм седнал върху излющената пейка пред гарата - бос, с шапка от вестник на главата, с поглед в отминаващите вагони на влака, който се отдалечава към хоризонта и отнася със себе си звуците на човешка глъчка и смехове. Сладостно-тъжното пухтене на локомотива постепенно стихва и аз оставам на перона, окръжен от увеличаващата се заплашителна тишина.

Така “човекът на перона” започна да се превръща в заплаха, която настойчиво и трайно се настанява в съзнанието ми.

Заплахата да остана постоянна част от застиналия пейзаж!

В дните на онова детско безгрижие естествено не можех да допусна каква увеличаваща се роля предстоеше да играе в живота ми това ранно впечатление. Но когато по-късно, в юношеската мешавица от протяжни скучни дни и редки дребни приключения, у мене се яви нуждата от конкретни житейски цели, “човекът на перона” започна да се превръща в критерий: къде съм - на перона или във влака? В беззвучния покой на познатото или в тревожната, но така възбуждаща тръпка на неизвестното? Много от най-драматичните събития, които по-късно се случиха в живота ми, имаха причинна връзка с отговорите на тези въпроси. Но, ей Богу, нито в юношеството ми, нито в следващите години съм допускал, че това най-дълбоко и най-съкровено пространство на човешката личност, където се раждат подобни мисли, един ден ще бъде брутално превзето от публичната власт, така както във военни времена се реквизира къща - със спалнята, бельото и дори нощното гърне под леглото.

Защото след окончателното установяване на тоталитарния режим в България дори само копнежът по далечни географски, естетически или мирогледни хоризонти се превърна във виновно и дори наказуемо поведение.

 

 

© Веселин Бранев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Следеният човек. Спомени, предизвикани от документи. София: Фама, 2007.