Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪДПЪДЪКА НА ЛОВ ЗА ТАЙНИ АГЕНТИ

Веселин Бранев

web

След Втората световна война Хана Аренд формулира лаконично основния постулат на тоталитарната власт така: който откаже да изпълнява това, което искаме от него, е виновен човек.

В задушаващата прегръдка на това изречение премина животът ми между 1944 и 1989 г. Изписвам частицата "ми" с някаква колебливост, ще ми се да кажа "нашия" - в тази страна не само аз, всички живеехме в условията на тази безмилостна формула, но истината е, че броят на хората, които съзнаваха несвободния си живот не просто като неудобство, а като позор, не беше особено значителен. А освен това, в течение на годините този брой намаляваше, така че не би било съвсем почтено да си служа с такова свойско обобщение, когато всъщност става дума за малцина. Говоря само за болезнено съзнаване на несвободата, не за дисидентство или за някакви други, по-героични форми на несъгласие! Но по-късно започнах да разбирам, че когато насилието е не само кратък епизод от живота, а протяжност без видим край, то става мироздание, което мощно и неотстъпчиво преобразява човешката личност, като заменя здравата душевна тъкан със съединителна. Възможно е в някаква степен да се попречи на този процес, но само ако субектът освен необходимата енергия намери и смисъл за съпротива, тъй като в условията на изцяло експроприираното човешко съществувание това сражение трябва да се води всеки божи ден и то в продължение на вечност! Сиреч то може да бъде започнато само от човек, който недвусмислено цени повече себе си отколкото собствения си живот.

Ето ме в кафене-говорилнята, наречена в ония времена Бамбука, днес банално помещение на банка. Привел брадясало лице край рамото ми, Шопа разказва с гъгнивия си глас преживявания от лагера в Белене. Ние сме 7-8 души, тесно притиснати около една правоъгълна маса, всеки заловен за чашата си, а отвъд витрината в привечерното небе се извисяват масивните колони на Народния театър. "...И можеш ли да си прèдставиш - до кръста съм нагазил във водата и се напиням да пия през носната кърпа!" - ломоти гласът край мене. "Защо през носната кърпа, бе Шопе?" Шопа се дръпва, сякаш обиден от въпроса ми: "Как защо, бе - да ме не удари някое лайно по носа! Баш на това место у Дунава се изливаше канализацията на Белене, нали можеш да си представиш какви гадории се люлееха около мен!"

Асен Николов Шопа е художник, единодушно признат от колегите си за талантлив. Негови пейзажи и натюрморти могат да се видят не само по стените на частни домове, но и в Националната художествена галерия. Разказвал ми е каква е постоянната му, непроменяна от години програма: "Пием, пием, докато земем, че изведнъж се насèрем... Това е знак, че требва да спрем! Оправям се криво-лево, струполвам се у леглото и заспивам. Спа, спа, ама дълго - поне един ден и една нощ. И току по некое време почна да сънувам в цветове - това пък е знак, че требва да почнем да рисувам! Ставам, фърлям една шепа вода в сурата, закрепям се пред статива и фащам четката... Давай-давай така два-три дена, докато пак се появи знак: жадно ми е! И отново същото"...

В този момент се чува шум от трошене на стъкло. Обръщаме се в посока на звука - Генко започва да яде чашата си. Стъклото трещи между едрите жълти зъби, очите му се смеят и тържествуват, всички млъкваме - колкото и да ни е познато това негово one mаn show, то винаги събужда тревогата, която кибикът изпитва пред изпълнението на панаирджийския номер "гълтане на сабя". Вторачили сме се в устата му, само Гертруда, седнала до него, отпива равнодушно от виното си с поглед към минаващите отвъд витрината хора. За тази светлокоса, дебела и отпусната многогодишна съпътница на Генко се знае, че е дъщеря на един от именитите германски скулптори от времето до Втората световна война, но е още по-известна като ревностен почитател на българските вина, което личи по мораво-червените й, увиснали бузи.

Генко преглъща ситно-сдъвканите парчета, откъртва втора хапка от чашата, стъклото отново заскърцва между жълтите зъби, на долната му устна се появява капка кръв. "Ако не дъвче като краен перфекционист, може да се случи нещо много страшно!" - притеснено мисля аз и това велзевулски ме отвежда до едно отдавна отлагано мое намерение. "Дай един съвет, Тошко" - обръщам се аз към съседа ми от другата страна.

Това е художникът Тошко Петров, известен с несломимата си почит към всяко двукрако на този свят. През петдесетте години се прочу с нещо невероятно: след сензационния за онова глухо време концерт на Ив Монтан в зала "България", Тошко незнайно как надхитрил служебните придружители и отвлякъл певеца заедно с жена му, френската актриса Симон Синьоре в ателието си на "Аксаков" срещу Военния клуб, където тримата дърдорили часове наред с чаши вино в ръце, естествено, многократно изпразвани и пълнени.

"Искам да купя картина от Генко" - му казвам. "Хубава?" "Е!" Тошко кимва с разбиране и полугласно обяснява, че трябва преди всичко да не се съгласявам да купя някое от платната, които Генко ще ми предлага по местата, където ги разнася за продан. "Ще казваш само, че искаш да отидеш в ателието, там да избираш!". Но да знаеш, че няма да те пусне лесно вътре!" - предупреждава ме Тошко. През това време виждам как жълтите зъби достигат вече до дебелото столче на чашата. Ужас! Естествено, Генко няма никакво намерение да се спре дотам, за него това ще бъде наполовина свършена работа. Е, как ще ми е лесно да преговарям с такъв педант!

 

За моите намерения щеше да бъде най-добре, ако срещна Генко случайно, в някой от неговите публични мигове на нищоправене, когато изразът на напрежение или свирепост се оттегляше от лицето му и той наблюдаваше това около себе си.... Защото Генко умееше не само да рисува, да говори предизвикателно и да вдига чашата със сътрапезници, но и да не прави нищо. Няколко дена след изяждането на стъклената закуска в Бамбука го виждам точно в такъв миг: сам, облегнат на висока масичка в Млечния бар на ъгъла на "Граф Игнатиев" и "Дякон Игнатий" с поглед към входната врата, през която непрекъснато влизат и излизат хора. След малко край него се изправям и аз с чашка кафе в ръка. Срещите с Генко никога не започваха със "здрасти - добър ден - мараба - как си - какво правиш" - неговата екстравертност се появяваше в мига, в който те виждаше пред себе си: той просто продължаваше на глас мисълта, която дотогава се бе въртяла беззвучно в главата му. И ето, че аз веднага съм въвлечен в темата за "фирмената-марка-по-времето-на-социализма" - за абсолютно всеки промишлен продукт, тя винаги съдържала или петолъчка или кръстосани сърп и чук или развято червено знаме. Генко се кикоти - българският магистър по създаването на фабрични марки, нашият приятел Васката Стоянов, казал на двама недоволни от изпълнението му поръчители от габровския завод за обувки "Сърп и чук": "Вие ненормални ли сте, бе - да сложа сърп и чук на дъното на обувките, та да ги тъпчат мазолести и миризливи крака, така ли? Че нали за партията това ще бъде подигравка със символа на Съветския съюз! Аз ще пострадам най-малко, ами вие, вие?!" Поръчителите се стреснали и като се разделяли, дори му благодарили, че им е отворил очите. Те не допускали, че Васката Стоянов е треснал този аргумент само защото го е мързяло да преработва проекта за фабричната марка. "Мързелът ще победи комунизма, не американците, да знаеш!" - заключава Генко и громко се закикотва.

Съзнавам, че моментът е дошел - казвам му, че искам да имам картина от него. Той веднага предлага да дойда на следващия ден в редакцията на "Литературен фронт", без друго в пет часа щял да бъде там... "По-добре в ателието, щото..." "Утре в пет там, дето ти казах!" "Ама, понеже в ателието..." "Ти искаш ли картина, или не искаш?!"

С това диалогът свършва. "Не знаеш какво те чака с такъв издържлив навлек като мене - докато не стъпя в ателието, далаверата няма да стане!" - мисля си аз заканително и поглеждам към Генко. Странно, той внезапно е млъкнал. Сякаш някакъв бриз е надул платното на лодката му в съвсем друга посока. Погледът му е отправен отново към вечно отворената входна врата на млечния бар. Поглеждам - нищо особено - влизат хора, там влизаха винаги много хора, посблъскват се, поотъркват се и се разминават с излизащи, които пък потеглят с вяла походка по тротоарите покрай витрините. Мъже, жени, момчета, момичета-никакви и момичета-мацки с еднообразни, нищо незначещи изрази върху лицата, както всеки божи ден. Но Генко като че ли вижда нещо друго, гледа ги особено, така както се гледа появяването на отдавна несрещан и полузабравен субект, може би нявгашен съсед, т.е. никакъв човек, безвреден кротушко, дето не е успял да ти стори зло и за това си го запомнил... Върху лицето му се разполага израз на нежност, но сякаш на ужким, странно смесена с ирония, пък и с лукавост....

И изненадващо чувам дрезгавия му глас, нито шепнещ, нито много силен, сякаш предназначен да достигне само до собствените му уши:

- Mein liebes deutsches Volk...

За тези, които не знаят: с тези четири думи - "Мой скъпи германски народе" - Хитлер започваше речите си пред многохилядните послушни и опиянени от насилието тълпи в Нюрнберг, Берлин или Мюнхен от 1933-а до войната. И от ненадейната употреба на този натоварен със зловеща сложност цитат на Адолф Хитлер аз разбирам, че Генко не обича своите сънародници. Сигурен съм, че не ги обича за това, което са - няколкомилионна тълпа от безвредни хорица, превърнали страха си от властта в телесен орган. Нещо повече - очевидно е, че Генко изпитва дори неприязън към тези свои сънародници. Същите, които в момента влизаха и излизаха през вратата, които пъплеха отвъд витрините по улиците, седяха зад бюрата или стояха прави край фабрични машини, тракаха на пишущите си машини поезия или проза, произнасяха патетични изречения по сцените, надуваха свирките по естрадите, ритаха топките по стадионите, мажеха се с крем срещу изгаряне по черноморските плажове и пр., и пр. Всичките тези, които се правеха, че не виждат насилието. Всичките тези, които са допускали и винаги ще допускат хора в униформи да пребиват пред очите им един български художник и биха се намесили не за да помогнат на изпадналия в беда, а за да улеснят биячите с фуражки, т.е. да услужат на властта, но не от почит към нея, а поради страха да не излязат виновни във вечно навъсения й поглед.

- Mein liebes deutsches Volk... - повтаря Генко със същото нежно, полуусмихнато презрение и погледът му се разхожда по бедните човешки лица.

Гледам и аз наред с него, но след малко виждам, че измежду влизащите се появява някой, който като че ли не знае точно какво прави тук, на това място и сред тези хора. Походката му е на човек, който не отива наникъде, просто се размотава по божията земя. Избеляли дочени дрехи на строителен работник с кройка на нощна пижама, боси глезени, които стърчат от зацапани със засъхнал цимент гумени цървули. Слаб, сух, висок, светлокос, прилича смущаващо на холивудския актьор Гари Купър, но един Гари Купър, който сякаш е изоставил режима си на звезда и много отдавна е престанал да спазва мярката във всичко, в това число и във вдигането на чашата.

- Я, Теди! - възкликва Генко.

Ами, разбира се, аз също го знам - това е прочутият столичен призрак Теди Браун. Твърди се, че истинското му име е Тодор Богданов, потомък на богати земевладелци от Видинско, завършил Американския колеж в София, напълно обеднял след експроприациите на новата власт, превъплътил се много отдавна в строителен работник. Като млад е бил известен с ексцентричността си и с един несполучлив опит в 1942 г. да избяга с гемия от Дедеагач при англичаните в Кайро. Никой не го знае къде живее, но развлеченият му дочен костюм често се появява в центъра на София и сякаш носен в облак от алкохолна пара, прехвърча между аперитивите и кафенетата като редингот с човече в него от картина на Шагал.

Теди Браун прави едно безцелно кръгче из кафенето, не търси никого, той просто разхожда гумените си цървули. Вижда на стената до вратата голямо огледало. Приближава близко до него, разглежда лицето си, отдалечава се, пак се гледа, прави още една крачка назад... Внезапно привежда рамене, вдига ръцете си в гард, главата му потъва зад бачкаторските юмруци, краката му заемат леко разкрачена боксова стойка. Ляв прав, десен прав... ляв ъперкут... Ескиваж... десно кроше... Теди Браун подскача, пръхти, върти свитите като в боксови ръкавици шепи и се следи в огледалото. Каква неправдоподобност - от скута на сивия и безрадостен генковски liebes volk неочаквано се изтъркалва едно шарено, въртящо се топче!

Генко гледа с полуотворена уста, не се смее, той хихика - "гледай го, бе, гледай го" - щастлив от това, че човекът в гумените цървули се държи така автономно на публично място и прави това, което му е скимнало, а на езика на милицията то се наричаше безредие. Или безпорядъчност. Прекратете безобразието! - изкрещяваше някой овластен в такива моменти. Генко гледа, но наклонява глава към мене, май държи да ми каже нещо важно. "Той е актьор!" Казва той, съвсем лаконично. После повдига пръст пред лицето ми и го заковава като удивителен знак в ученическа тетрадка. Лицето му става много сериозно, почти даскалско: "А аз съм артист! Има разлика, нали!"

И дегустаторът на стъклени чаши отново се захласва по боксьора пред огледалото.

 

Ако в ония монотонни, еднозвучни, засипвани от думи, но лишени от действителна енергия времена, някой ми бе поискал сюжет за юбилейна пощенска марка на столицата, щях да предложа това да е пустият площад Славейков с една- единствена човешка фигура, която чевръсто го пресича - Генко Генков в омачкан кафеникав костюм, с пет-шест опънати на рамки изрисувани платна, притиснати под двете мишници. Това не е произволно сътворена метафора, в течение на ония години съм го виждал десетки и десетки пъти да преминава така натоварен през площада. Измежду всички софийски художници - именити, слабо известни или съвсем незначителни, Генко беше единственият амбулантен търговец на произведенията си и често разнасяше пресно нарисувани платна по редакции на вестници и списания. Там ги облягаше на стените в общите, преходни помещения и чакаше предварително уговорени купувачи или търсеше нови между хората, които влизаха и излизаха от редакционните стаи. Това бяха задължително грамотни и културно изкушени индивиди - простичките хора нямаше какво да правят из тези пространства, където се замисляха, майсторяха и доизкусуряваха духовни полуфабрикати във вид на стихотворения, къси разкази, напътстващи статии, войнстващи памфлети, добронамерени критики и всякакви други жанрови производни, крайно необходими на политическия режим като доказателства пред нас, поданиците, че си живеем като нормални хора в нормален свят, дето си имаме всичко, че и творчество отгоре.

Ден по-късно след срещата ми с Генко в Млечния бар, аз влизам в едно такова място на ул. "Ангел Кънчев". Епизодът, който последва, беше съвсем кратък: асансьора - еди-кой си етаж - редакцията на беззъбата баба с партизанско име Литературен фронт. Влизам в преходно помещение, където навремето е бил холът на буржоазно жилище. Първо съзирам Генко да си приказва с една жена, наверно клиентка, а после виждам наредените на пода и облегнати на стената пет или шест картини. Един бърз поглед е достатъчен, за да разбера, че моята картина не е между тези платна. Фактурата е релефна, генковска, но на едрите мазки не достига енергия, те сивеят, бежевеят, лишени са от драматичност. Е, нямам претенция на вещ и ерудиран колекционер, отношението ми към живописта е спонтанно, олицетворява само една моя вечна нужда от развълнуваност, което наверно означава, че е наивно, но... това е положението при мене.

Знам добре колко оскърбителен за автора на каквото и да е произведение е бързият, не особено съсредоточен поглед, затова се привеждам и се правя, че разглеждам картините внимателно, една по една, дори се връщам уж да доогледам някоя. Изправям се. Чакам Генко да довърши разговора си с жената. "Съжалявам, Генко, ама моята картина... май я няма тук, между..." В отговор се чува предупредително изръмжаване. Подсказвам с пределна кротост: "Ако дойда в ателието..." "Стига с това ателие, бе! Знаеш ли къде е редакцията на списание "Курорти", не може да не знаеш... Утре..." и т.н.

 

София, това са няколкостотин квадратни метра от двете страни на Граф Игнатиев - в едно непубликувано есе някогашният Владо Свинтила нарече това пространство моето гето, защото в него почти всекидневно разхождахме провинциалното си безсилие, а то се опитваше да намери утеха в размена на случайно обрулена информация за събития и явления в далечните и тъй недостъпни за нас метрополии на световната култура. В чертите на гетото беше и редакцията на предназначеното за чуждестранни туристи списание "Курорти", където от време на време, укрит в псевдонима Господин Бонвиван споделях срещу малки хонорари уж превъзходните ми впечатления от ресторанти из курортните места в страната и препоръчвах на западните туристи да опитват Salade du chop, тукашните варианти на Bæuf Stroganoff и Tournedos Rossini, червено вино Монашеско шушукане и какво ли не още... ("Земляк, ти ли ще плащаш, или будалите?"- ме запита аверски един непознат келнер, когато бях седнал да вечерям с двойка французи в препоръчван от Господин Бонвиван крайморски ресторант. "Има ли разлика?" - попитах. Симпатягата повдигна вежди: "Доста сериозна.")

И така на следващия ден отново влизам в хол на някогашен буржоазен апартамент, където има дори фонтан от мрамор, естествено, отдавна нефункциониращ и плътно покрит с многогодишна кир. Този път не съм толкова точен и то умишлено, с надеждата, че Генко вече ще е продал нещо и ще мога да се позова на липсата на избор, за да изстена: "Ателието!". Но акцията е била несполучлива - заварвам го сам, в доста вкиснато настроение. Наредени на пода и облегнати на стената, ме чакат непродадените до една картини. Привеждам се, разглеждам ги уж внимателно, но пак привидно, защото от пръв поглед ми напомнят на вчерашните... Всъщност не се надявах на нещо по-различно. "Ами..." - започвам аз. Генко ме гледа подозрително, разбира, че нещата не са в ред, но изчаква отказът да бъде изговорен. "Е, какво да правим, като пак не я виждам..." - търся аз отново по-безболезнена форма на отхвърлянето.

Но този път той ме хваща за яката и изревава:

- Ти подиграваш ли се с мене, бе!

- Виж, това не значи, че тези картини тук...

- Чу ли кво те питам?

Пуска ме.

- Поне ше кажеш едно вино! - изръмжава той.

- Кана ще бъде - казвам. - Не едно!

- Вземай две картини!

Аз две, той три под мишниците и потегляме да търсим оазис в пустинята.

След малко каната с червено вино се кипри върху една мръсна покривка, около нея ние с Генко сме като клюнове на орли от двете страни на фамилен герб, а петте картини са облегнати на стената край нас. Не се разбира аператив ли е, или гостилница това обширно като чакалня на гара отдавна небоядисвано помещение - ние жулим кръчмарски голото си вино, а двама непознати на нашата маса мълчаливо дъвчат кюфтета като в учрежденски стол. Май не се познават помежду си и скоро ще започнат да съжаляват, че са допуснали да седнем край тях. Защото Генко вече изважда от пазвата любимата си политическа тема. Е, встъплението е още поносимо - посветено е на тогавашния изкуствовед и писател Богомил Райнов: "Мота се той из ателието, гледа, разглежда, само дето лупа не извади... Накрая избра две платна и дойде ред да говорим за цената... "Абе, гледам те - не си добре с дрехите - казва. - А аз имам два чифта доста запазени панталони, да ти платя с тях, а?" Представяш ли си!"

Гласът на Генко се вдига към прашните глобуси:

- Някои казват за него, че бил страшен човек. Не е никакъв страшен човек, той е най-страшната курва, която съм виждал! Готова на всичко заради...

Но това е само кратко поетично встъпление. Без да ми шепне в ухо, без да ми смига или да ме подритва под масата за досещане, Генко с гърмящ глас подема любимата си тема за властта и насилието, т.е. против всичкото това, сред което живеем. Двамата случайни сътрапезници на масата май вече разбират, че са попаднали в размирна компания, надвесват се ниско над кюфтетата си, дъвчат все по-съсредоточено, като дори не смеят да се погледнат помежду си... Виното в каната бързо намалява, Генко не се спира, е, и аз пригласям на по-тих глас в редките паузи, които този монологист ми предоставя, но тия хорица край нас вече са изгубили представа какво дъвчат, вероятно сащисани от мисълта, че околните ги мислят за част от антиправителствената група. Най-после по-възрастният намира защитна формула.

- Искаме да знаете, че ние не сме съгласни с това, което говорите! - насилва се и той да говори високо, та да го чуят от съседните маси.

Обръща се към втория консуматор на кюфтета:

- Не сме съгласни, нали другарю!

От устата на другия, по-младия излиза някакъв утвърдителен звук. Струва ми се, че него хем го е страх, хем го е срам, че е такъв дрисльо.

Е, нищо повече не се случва, просто доизсърбваме последното вино и събираме картините. Генко потегля към вратата, аз оправям сметката с келнера и тръгвам минута след него. Но когато излизам навън, разбирам, че вече съм закъснял - Генко е заобиколен от трима снажни момци с вдигнати юмруци. Дявол знае с какво ги беше предизвикал още с излизането си от кръчмата, но след миг щяха да го смлатят. Хвърлям се както съм с картините под мишница, набутвам се между тях и Генко, викам "Оставете го, той е..." Абе, искам да кажа, че е известен художник, че е малко-тра-ла-ла, затова лесно припалва и да го оставят да си ходи по живо, по здраво, щото и добрата му жена го чака вкъщи... Но Генко беше успял да вдигне яростта им на толкова висок градус, че тримата юнаци просто ме изхвърлят от тепиха и отново вдигат юмруци. И в същия момент, като в безизходен предпоследен епизод на холивудски филм, се появява спасението. То не се появява, то прозвучава като военна тръба. Пред шестте юмрука, които потеглят към лицето му, Генко изведнъж изревава:

- Аз съм партизанин от отряда "Чавдар"!

Дали още се помни, че членовете на този отряд, за който се пишеха стихотворения и се правеха филми, бяха хората, които командаряха безнаказано България в продължение на десетки години? И ето че подобно на митологизираното "Сезам, отвори се!" на Али Баба, това изкрещяно изречение започва да разтваря приказната порта, но не злато и скъпоценни камъни заблестяват зад нея, от разширяващата се пролука изпълзява черната сянка на страха. Яростта на юнаците започва да се евакуирва преди всичко от трите чифта свити юмруци и те колебливо слизат надолу. Но трите чифта очи са все още пълни с омраза към тази твар пред тях .

- Аз съм партизанин от отряда "Чавдар"! - изревава още по-страшно Генко.

Чувствам, че за Генко това не е дебют, въздействието на изречението е вече изпробвано, изпитателният технологически период на метода отдавна е приключил и то с добър резултат. Ето, тези тримата не само са разколебани, те вече видимо търсят как в привидно мъжкарско поведение да плюят на юначеството си и да се измъкнат. "Дали ще мине номера?", си помислих при първия вик на Генко, но след второто мощно изреваване разбирам, че талантът му е изфабрикувал безупречен инструмент: "Този брадясал пройдоха може и да лъже - положително вече си мислят тримата съекипници от популярната у нас дисциплина "Побой на неколцина върху сама душа". - Но ако пък случайно не лъже, а? Ще ни окошарят като нищо и изродът ще вземе да ни натопи, че сме се хвърлили да го бием по политически причини. Я, по-добре чупарата!"

Изглежда, че изречението е програмирано за трикратно изпълнение, защото художникът още един път изревава, че е партизанин от отряда "Чавдар".

Дори минувачите, любители на улични скандали, са респектирани от тематичния вик на Генко, защото уж отминават като нечули и невидели, пък се спират пет-шест метра по-нататък или притичват до насрещния тротоар и оттам се вторачват в политическото торнадо, което се вихри пред кръчмата. А тримата юнаци бавно се оттеглят в псевдохероичния стил "дали да ти хакна на раздяла един токат, или да ти простя", но се въздържат дори да изпсуват гласно субекта, който ги беше озверил, само устните им мърдат беззвучно. Да не забравяме, че навременното побягване от истински или мними опасности има и теоретична основа - от векове то е вписано в калташкия кодекс за публично поведение на българина: "Стоянова майка плаче, бежанова - не." Беж, юнако балкански!

На спирката пред Попа помагам на Генко да се натовари на трамвая. Стъпва на задната платформа, обръща се и поема картините, които му подавам. Неочаквано се надвесва над тях и вика: "Можеш ли утре да дойдеш в ателието?"

Вратата автоматично се затваря и трамваят потегля.

Е, кой казва, че нямало Господ!

 

- Гертруда също рисува, знаеш ли? - казва Генко на следващия ден в ателието.

Разположили сме се един до друг на два стола до прозорците, а Гертруда е по-навътре в обширното помещение, седнала край дълга овехтяла маса, която наверно служи и за работа на Генко, и за семейни разпивки. "Труди, я му покажи, не се срамувай!"

Мощният, повелителен глас на Генко този път е топъл, гальовен... Е, има и малко ирония в него, но сякаш говори на невръстната си дъщеричка. Колкото и да са морави бузите на Гертруда, се усеща, че се изчервява от притеснение. Подава ми малки листчета. Върху тях с молив са нарисувани човечета. "О, я виж ти!" - изломотвам аз тази нелепа никаквица, защото нали трябва някак си да се реагира. "Рисува Труди, рисува..." - клати окуражително глава Генко.

Засрамена от похвалата му, Гертруда махва с ръка уж пренебрежително, дори се поусмихва, но само след миг лицето й внезапно придобива суровия прусашки израз на Ерих фон Щрохайм от "Голямата илюзия":

- Генко!

Погледът й, пълен с упрек, показва нещо на масата, там в калабалъка от предмети се е скрило нещо забравено или пропуснато. "А, да!" Генко отива до масата и се връща с водна чаша, пълна с вино.

"Труди, покажи му рисунките - Генко, не забравяй виното си!" - каква необичайна, почти сюрреалистична форма на нежност между тези две човешки създания, които в публичното пространство бяха известни предимно с шумното си и невъздържано поведение! Минутите текат, аз уж разговарям кротко с двамата, но погледът ми прибягва скришом встрани и търси по стените моята картина. Но не само моята, изобщо никаква картина не се вижда, стените са празни. Да не би пък да е скатал някъде на скрито по-хубавите си работи? "Генко, дай вече да видим нещо!"

Той отпива глътка винце, надига се и ме отвежда до едно по-закътано място в ателието, докъдето погледът ми не беше достигал - пак пет-шест картини и пак наредени по познатия начин: на пода, облегнати на стената. Съвсем ясно е, че мястото им не е там, експозицията е била аранжирана специално за моето посещение. Но този път не съм толкова деликатен, вече съм се покатерил успешно на клона и наверно съм близо до червената ябълка - един бърз общ поглед върху платната ми е достатъчен, за да видя, че моята картина я няма и тука. "Друго?" - питам аз сухо.

Генко, този път смирено, ме повежда надолу по вътрешната стълба. Отваря врата на долния етаж. Стаята, в която влизам, ме поразява: необикновено чиста, педантично подредена буржоазна спалня, с бяла, плетена с куки, кувертюра и две златисто-жълти възглавници, кацнали върху двойното съпружеско ложе. В тази банална гледка не би имало нищо необикновено, ако не е пълен антипод на миризмата на маслени бои, просмукала ателието горе, на неспирния звук от бълбукане на вино от бутилката в чашите, на вехтия одърпан костюм на Генко, на моравите увиснали бузи на Гертруда... Но, бързо се досещам, че той е син на бургаски адвокат, а тя - просто германка и това обяснява явлението - тази спалня е рудимент от някогашни щастливи детски времена при татко и мама.

"Ето ти още!" - сочи Генко. Отново гледка, която не буди въодушевлението ми - пак няколко платна на пода, пак облегнати на стената, а между тях дори стари познайници от огледите в двете редакции. Въртя аз обезкуражено глава над картините, когато по-скоро усещам, отколкото виждам някакво ярко петно на стената вдясно от мене. Обръщам се да видя какво е това, но Генко протяга ръка и завъртва свирепо главата ми обратно.

- Няма да гледаш натам! - изръмжава той.

- Я, защо пък?!

- Тука гледай, бе! - сочи той зверски картините на пода. - Това е Ван Гог, това е Сезан, това е изкуство... Там е лудия Генко, остави го!

О, страхотно - значи, там виси картина, която той е пропуснал да скрие! И отново завъртвам глава към стената зад мене, но този път Генко не се опитва да ме спре - все пак е артист - как да попречи на харесването, а може би дори на възторга, който ще събуди работата му у някой друг! Бяха ми нужни само няколко секунди, за да разбера, че това е моята картина: тъмни стволове и безлистни клони на дървета напразно се мъчат да достигнат небето, една съвършено права пътека мощно срязва земната повърхност на две, но малко по-нататък се сблъсква в непреодолима стена и притихва обезсилена в подножието й... Всичко това е в драматично-червено, набраздено с яростни драскотини.

- Това е картината, Генко! - казвам.

- Хич и не мисли!

- Защо?

- Няма да стане, бе!

- Защо пък няма да стане?

- Защото не може.

- Поне кажи защо?

Той изпухтява.

- Защото съм я подарил на майка ми... Това е първото. И второ има... Много е скъпа за тебе!

- Добре - казвам. - Ако първото е преодолимо, кажи каква е цената.

Секунда, две, три... Обхваща ме възбудата, която наверно познават играчите на рулетка в казината - дали топчето ще се спре на червено или на черно...

- Двеста и педесет! - произнася той с мръсен, отмъстителен глас.

По това време заплатата ми на редактор в списание за естетика и мода беше сто и петнайсет лева.

- Имаш ги! - казвам аз съвсем кротко и се вцепенявам в очакване какво ще последва.

Този път не чувам изпъшкване, настъпва тишина... Сякаш беше получил известие за смърт на ближен. Тишина, още малко тишина... Генко отива бавно до стената, сваля картината. "Понякога ще ме пускаш у вас да я гледам!" - казва той кротко.

Какво ми говори той, бе - за тази картина съм съгласен на всякакви условия! Кимвам.

- А парите...

- Когато имаш! - прекъсва ме той. - Може и на части...

 

Притъмнява, когато вървим към трамвайната спирка. Освен моята картина, доста голяма и неудобна за носене, стискам още две под другата мишница, помагам му да ги отнесе някъде... "Къде е базара днес?" - питам. "Над кино Славейков, списание "Септември". "Знам го, нали и аз разнасям ръкописи по редакциите..."

Но този път неизтощимият приказливец е мълчалив, крачи край мене с картините под мишници и си мисли свъсено за нещо. Да не би пък да е започнал да съжалява, че картината вече не е негова? "Пу, няма повръщане!" - сещам се аз за това заклинателно изречение, с което като деца приключвахме пазарлъците за нещо си. И вместо печат - плюехме! Плюя встрани аз за всеки случай с моята картина под мишницата и продължаваме да крачим един до друг, без да говорим. Изведнъж Генко се спира. Спирам и аз. Гледа ме с необичайно за него смирено изражение..

- Слушай, не искам да те лъжа - казва той. - Картината струва сто и петдесе лева.

И се понася веднага напред, не иска да чуе никакви думи на благодарност. И слава Богу, щото никакво чувството за благодарност не се е появило у мене, аз съм втрещен от събитието. Не, не мога да си го обясня! Как така Генко изведнъж се отказва от... какво... да кажем от сто литра наливно червено вино? Щото това е сметката - 100 литра по 1 лв = 100 лв.!

Мисля, че от моите простодушни спомени за Генко, този къс епизод днес ще бъде най-трудноразбираем. Нека никой да не се лъже - "сто и петдесет лева вместо двеста и петдесет вече уговорени" не е нито израз на внезапно бликнало приятелско чувство, нито жест на милосърдие към симпатягата сиромах, нито пък бонус за манифестирана висока взискателност от купувача. Не беше и пиянска изцепка, като пиян той ставаше раздорник, не душко-добродушко... Просто в тези няколко минути, когато крачеше мълчаливо между ателието и трамвайната спирка, Генко не е могъл да намери покой от мисълта, че е изневерил на собственото си пристрастие към картината и е лишил майка си от нея, само защото някой се е съгласил да плати повече. Имал е чувството, че е продал не картината, а себе си, артиста. А какво означава това внезапно, на всичко отгоре и непоискано намаление на цената? Ето какво: независимо от материалните си или бохемски нужди, артистът Генко Генков рязко отнема думата на парите, изритва ги встрани като маловажни и с това възстановява вътрешното си равновесие, което за кратко време е изгубил. Сега със сто лева по-малко вече всичко е наред: картината е продадена не поради алчност за пари, а защото някой друг страшно я е харесал и иска да й се радва всеки ден!

Всъщност не беше особено трудно да разтълкувам случката още същата вечер у дома, под окачената на стената картина. Генко сподели същото с мен, но значително по-късно, след като много го врънках да каже. Но на това обяснение могат да повярват само онези, които пазят душата си от регрес, а те са твърде малко под българското небе. Понятието нравствена хигиена вече от десетки години е чуждица в тази страна. Нравствено... какво го рече - яде ли се то, пие ли се? Я остави ти тия интелигентски шашарми, шефе, нещо друго е имал предвид тоя с четката, някаква по-гяволска наумявка...

Клатушкаме се на задната платформа в трамвая. Няколкото души около нас са достатъчни, за да възбудят у Генко предразположението му към публичност. Обръща моята картина с лице към тези пътуващи поданици на народната република.

- Бранев, прави ли ти впечатление, че слагам много червена боя в моите картини? - прогърмява гласът му. - Знаеш ли защо? За да поддържам будно класовото съзнание у населението!

Естествено, следва продраното му изкикотване, след което се привежда към мене и казва полугласно: "Ама и аз не съм малко луд, а!"

 

Окачвам картината на една стена... За пръв път я гледам както трябва - самотно, мълчаливо, дълго... И постепенно откривам, че това, което виждам на платното, са не само стволи на дървета, разперени клони, път и зид, преградил хоризонта, не - всичко в тази картина изобразява и нещо друго... Всъщност това не са ли оплетените глъбини на човешка личност, това не е ли дълбочинният, пълен с неразрешимост свят на художника?... Това не е пейзаж, това е автопортрет! Но не само на автора, този пейзаж е и портрет на моята неосъществимост, на моята воля и моето безсилие, на надеждата и отчаянието ми, вплетени в едно... И странно, изобразеното в картината не обезпокоява, а смирява с непреодолимата противоречивост в нас и около нас...

Но това наверно е едно твърде частно изживяване.

Въпреки че в далечната северна страна, където живея сега, една непозната северна жена, дошла при мене по работа, разгледа седемте картини на стените в хола ми и тихо произнесе: "Каква хубава картина!"

Тя гледаше в пламтящото платно на Генко.

 

Генко започва да се появява у дома, за да вижда от време на време картината си. При влизането си в малкия вестибюл, той й хвърля бърз поглед и сяда на едно кресло точно под нея и то с гръб. Никога не я съзерцава продължително, достатъчно му е да чувства, че пейзажът в червено виси на стената зад него. Смучим си винцето с наслада, лека-полека, сякаш бавно въртим педали на разходка с велосипеди в природата, говорим предимно против властта, като правим страшното смешно и се кикотим, докато пет-шест годишният ми син се мотае около нас с играчките си... И във всичко това трепти някаква идиличност, напук на удивителната нелепост, в която тече животът отвъд прага на вратата.

На тръгване Генко винаги се поспирва малко повече пред червеното правоъгълно петно на стената, вглежда се в различни детайли от него. При първите му посещения мислех, че някой път ще се появи с четка и шпатула, за да тегли пак една мазка или да изстърже още малко боя, знам, че добрите художници винаги откриват недостатъци в готовите си работи, но това не се случва, не само аз - и той е съзнавал картината за напълно завършена.

Една вечер го питам дали би заминал да живее и рисува в Париж. От гърлото му излиза свиреп звук на несъгласие, но едновременно с това върху брадясалото лице цъфва широка, жълтозъба усмивка. "Не, разбира се! - изрича той с нетърпящ възражение глас. - И знаеш ли защо? Защото всеки ден бих бил смазван от мисълта колко различен съм щял да бъда, ако там съм се родил или са ме отвели като малък!"

 

Няколко години по-късно, в шест и половина сутринта, седя на една пейка в долната част на наклонения площад до Семинарията. На такива местенца поемат дъх гуляйджиите, когато след тежка нощ са потеглили с изпразнени джобове по пътя към дома си, но аз съм на пейката в този час по съвсем друга причина - следя затворения вход на ъгловата кооперация пред мене, за да не изпусна появяването на една кинорежисьорка, която рано сутринта заминава със самолет за някаква чужбина и трябва да й предам преработен от мене сценарен текст. В този период поради лична хигиена се пазех от авторство и хранех семейството си с анонимно поправяне на сценарии, писани от други и приети за заснемане по тематични съображения, но страдащи от тежки драматургични пороци. Е, не твърдя, че това беше особено юначен опит за поддържане на чиста съвест в тоталитарни условия - опазвам си името от участие, пък продавам уменията си - но все пак подбирах, не си позволявах дори скрито да помагам на партийни или патриотарски сюжети!

Чакам аз, но вместо кинорежисьорката на вратата, зад ъгъла на кооперацията, се появява тъмна фигура на мъж. Той крачи бавно, защото в едната си ръка държи издута и видимо тежка пазарска чанта, а от нея се дочуват звуци, които в оная епоха бяха метафора на семейния социалистически рахатлък - приглушени подрънквания на пълни бирени бутилки на път за вкъщи! Миг след това разпознавам мъжа - Генко. След няколко бавни крачки, той също ме вижда, бутилките рязко променят маршрута си и прозвъняват все по-близо към мене.

Няма "добрутро", няма "добър ден", няма "какво правиш тук" - Генко се тръшва върху пейката и като във фокус една отварачка мигновено се появява в ръцете му. ("Вие гасите ли, или припалвате?" - ласкаво подхвърляше един познат към участниците в такива матинета, когато му се случваше да мине край тях).

Две бутилки навирват като телескопи дъната си към розовото небе.

- Бранев, ти пишеш още, нали? - казва Генко след първата дълга глътка.

Издавам някакъв неопределен звук, първо, защото хем пиша, хем не пиша и второ, защото от край време знам, че Генко няма почит към каквото и да е писане в тези верноподанически времена, дори съм сигурен, че не чете ред от съвременни български автори. Аз чат-пат надниквах в българските литературни издания с цел осведомяване, но неговите инстинкти бяха достатъчни, за да достига до верни изводи, без да си губи времето в четене. А изводите му задължително се превръщаха в ирония, понякога доста болезнена, на която не бих искал да ставам обект.

- Трябва да се пише... - започва да реди Генко и гледа някъде надалеч. - За обществото е нужно да се пише... Но е важно какво се пише, тема там трябва да има... Нали?

Издавам същия неопределен звук, изпълнен с подозрителност към сериозността на тона му. Пък и Генко няма нужда от моето дакане, той си тъче черджето от думи без чужда помощ.

- ...Проблем трябва да има, нали, важно нещо е проблемът... И то да е голям, този проблем, не тинтири-минтири... Колкото е по-голям, толкова по-... Знаеш ли! - досеща се нещо, вдига пръст и се привежда сериозно към мене. - Алкохолът е проблем! Мисля си, че ти трябва да напишеш един роман против алкохолизма! Защото алкохолизмът е голямо зло за човека, нали, има такъв проблем!

Генко продължава абсурдния си монолог, този път дори не се кикоти, но и двамата не забравяме от време на време да надигаме бутилките.

- Имах един братовчед в Карлово - сменя темата Генко. - Беше таен агент...

Под това понятие Генко разбираше всеки, който работи като орган на властта, но не в милиционерска униформа, а в шлифер.

- Освен това беше и ловджия... "Брат’вчед - пита той един път. - Знаеш ли кой е царя на лова?" Вдигам рамене, де да знам... "Пъдпъдъка!" - вика той.

Сега кикотът на Генко се понася високо над пейката.

- Ти представяш ли си - това дребното, дето прехвръква ниско над люцерновите стърнища и трепери от всяка по-голяма птица и от всеки ахмак с чифте в ръце - то било царят! "Пъдпъдъка е царя на лова, брат’вчед!" Колко изпортен човек трябва да си, за да... Слушай, това също е тема! Аз сега ще ти измисля заглавието, а по него ти ше напишеш романа.

Генко започва да мисли гласно, да нарежда и прережда думите... "Царят, който... Или... Пъдпъдъка..."

В този момент от наклонената улица между къщите и гората изпълзява едно такси, завива и спира пред входа на насрещната кооперация. Сигурен съм, че е за кинорежисьорката и скачам, за да не я изпусна. След малко тя слиза много бързо по стълбището, бутвам й текста в ръце, помагам после за куфара до таксито - добър път, успех, чао - и хуквам обратно към пейката. Но върху нея има вече само две празни бирени бутилки.

Виждам Генко недалеч, в началото на широкия булевард, огрян от първите слънчеви лъчи. Крачи бавно в посока на ателието си, в ръката му тежката пазарска чанта отново подрънква. Викам го. Спира той, обръща се към мене. Питам дали е измислил заглавието, да ми го каже, ако... "Какво заглавие?" "За романа, бе, дето аз да го пиша, пък братовчед ти - ловджията дето..."

- А! - досеща се той и надува глас. - "Пъдпъдъка на лов за тайни агенти"!

По дяволите - колко е тъжно, че под това свирепо заглавие никога няма да се появят редове на роман! Нито от мене, нито от друг. Преди всичко от кой ръкав или цилиндър да бъде изваден литературен герой, който има свободата сам да избира хода на участта си - защото в действителната, а не измислена българска фауна такова неопитомено животно вече не се среща! Много отдавна животът у нас тече без участието на човека, много отдавна участта на този човек е без наратив, тя е само объркана върволица от спазми, някакво "напред-назад, нагоре-надолу, наляво-надясно" и в най-добрия случай може да бъде късичко описана в протокол за ненужно разпиляно човешко време.

 

Дълго време не бях срещал Генко, когато дрезгавият нахакан тембър неочаквано забръмчава във вечерен автобус, наблъскан с млади хора, пътуващи към леглата си в Студентския град:

- Какво му трябва на социализма, за да успее? Три неща му трябват: първо - американски фермер!... Второ - курва!... Трето...

Не мога да го видя - блъскан от всички страни, вися на една ръкохватка недалеч от шофьора, а Генко започва публичното си представяне някъде съвсем отзад, наверно сплескан между младите тела и задното стъкло. Не само аз, никой не го вижда, сякаш във внезапно смълчания автобус се е разнесъл глас от отвъдното, но не от небесата, а от долния свят, тъмния... Гласът продължава да каканиже прегракналата си политическа притча - фермерът да прави еди какво си, курвата - не знам що си и т.н. - но думите не пораждат веселба, напротив - много бързо генерират всеобщо напрежение сред пътниците на автобуса. Абе, тук един започва да говори за някакви работи, които... В тоталитарната държава няма по-спояващ фактор от страха - жени-мъже, стари-млади, бедни-средни, невежи-образовани, всички се превръщат в едно цяло - това е нещо като мигновенно заваряване на различни метали, операция иначе невъзможна в металургията! Но страхът не е предизвикан от приказките на оня там, а от присъствието на тези около мене. И началното мълчание, което настъпва в автобуса, започва бързо да се осъзнава като доста несигурно укритие на невинността - как така, бе - говори се срещу властта, а ти слушаш ли, слушаш и дори не се обаждаш да възразиш, да отстоиш каузата, как коя - онази, т.е. официалната де, нашата, тъй да се каже ! Ако беше сам, т.е. без тези български братя и сестри наоколо, е-хе - тогава правилата на играта са съвсем други - можеш дори да потупаш гласа по рамото, да му прошепнеш да се пази от лоши хора, но тук, в автобуса, е пълно с едни, за които не се знае знае ли се... Абе няма ли между нас някакъв цивилен с чин, та да го насвие служебно, тъй да се каже? Няма. И ето, започват да се обаждат доброволци - първо един, прибавя се втори, после трети... "Хайде, стига па ти, бе!"... "Няма само теб да слушаме!"...

Дрезгавият глас се умълчава, но като експерт по проблема, аз знам, че няма да е за дълго, Генко изяжда стъклената чаша до край. Естествено, след кратка пауза гласът отново се понася: "Какво му трябва на социализма? Три неща: американски фермер..."

Този път протестиращите млади гласове се намесват по-бързо. "Пак ли ти, бе!...

Я, там някой да му затвори устата на тоя!"... Един от студентите дори нелепо цитира Гьобелс, положително без да знае чии думи повтаря: "Известно е, че една лъжа като се изрече сто пъти става истина, нали! Хайде, млъквай вече!"

За пръв път виждам Генко бламиран от млади хора, които на всичко отгоре са студенти, т.е. принадлежат към категорията на онези, които уж са най-болезнени към насилието. И държавно, и политическо, и всякакво, каквото го има по света... Горките момчета. Горките момичета. По бързината на реакцията им личи, че са родени и израснали в така наречената от някои политолози цивилизация на страха и че зад гърба си имат продължително обучение във верноподаничество и политическа безвредност, усвоявани както в училище, така и в семейството (Родителите искат децата им да успяват в този калпав живот, а не да придобиват обременяващи добродетели и това е разбираемо.) Мисля, че всички в този автобус са били шесторкаджии в това обучение, ето - за миг се превръщат в шушумиги, без да се изчервяват от срам! Това вече е поведение не на поробен човек, а на роден роб и разликата между едното и другото е значителна. Тези момчета и момичета са с души, травмирани не от събития, а от страха от събития. Това което е станало с тях е вече неизлечимо, дори ако някои от този автобус и от всички автобуси, пълни с млади българи и българки след време емигрират в свободна страна. Но би било несправедливо да хвърлям всичко на техния гръб, в някакъв смисъл те са невинни, в тоталитарния режим индивидът е безсилен пред злото, а деперсонализирането му започва още от шест-седем-годишна възраст чрез червената пионерска връзка на шията. От човека - говоря за обикновената човешка разновидност, не за изключенията - можем да искаме безупречно човешко поведение само ако той живее в човешки условия (не в битовия смисъл на понятието, естествено!).

Въпреки нарастващите протести Генко продължава проповедта, но не се налага да крещи, че е партизанин от отряда "Чавдар", защото автобусът спира на Семинарията и ето че камикадзето, което така напрегна младата публика, неочаквано слиза. Уф - всеобщо облекчение! Чувам отвън отново гласът му, който отминава в посока на ателието - останал без слушатели, Генко напуска политическата тема и започна да припява на дърварски английски Because my heart belongs to dady...

 

"Я, та това е двора на клиниката!" - възкликва един от най-древните ми приятели, когато, вече белокос, за пръв път вижда картината на Генко на стената у дома.

Навремето, преди да емигрира и да стане психоаналитик в Стокхолм, Николай беше асистент по психиатрия в Медицинската академия. И чак сега узнавам не само, че на моята картина е нарисуван двора на лудница, но и че Генко не един път е бивал довеждан от милицията и прибиран там. "И какво правеше?" "Рисуваше, какво друго". "А някакво специално лечение, лекарства?" "Какво лечение?" "Как така какво, нали..." "Той нямаше никакви психически отклонения." "Стига бе, защо тогава..." "Защо го приемахме ли? За да го опазваме от неприятности и побои в милицията. Завеждащият катедрата по психиатрия професор Узунов беше наредил: "Приемайте го като пациент колкото пъти се появи, дори да няма свободно место в клиниката - слагайте за него легло в коридора!"

И така, Лудият Генко не беше луд.

Всъщност кой беше той?

Този първичен човек беше фамилиарен с всички, но нямаше действителна близост с никого, като изключим връзката му с Гертруда - а това беше много повече от близост, това беше преданост! Но на малко хора е известно, че Генко често събуждаше чувство за незначителност у мнозина от тези, с които общуваше. Наверно звучи малко странно - как този брадясал, зле облечен и миришещ на вино сквернословец може да събуди у друг такова малоценностно изживяване! При това имам предвид само поведението му, не картините, които даровито рисуваше. Ще се помъча да обясня генезиса на това чувство: всички ние - майстори, калфи и чираци от пъстрата среда на пишещи-рисуващи-скулптиращи-музициращи-режисиращи и пр., сред които течеше живота ми, владеехме - всеки по различен начин, при някой по-наивно, при друг по-изтънчено - едно съобразено с политическите изисквания поведение. Защото човекът от онези времена развиваше инстинктивно един основен рефлекс - да предотвратява униженията, които произтичаха от тази удивително нелепа власт! И само навличането на такъв камуфлажен костюм можеше да спести или поне да намали тези унижения. При някои тази операция се превръщаше във втора природа - колко му е човек да се прави на безвреден за ония горе, едно смигване после възстановяваше вътрешното равновесие - но за мене, а наверно и за някои други като мене това усилие беше толкова противоестествено, че аз не можех да свикна с него. Например: не допускаш публично да демонстрираш преданост към властта, която те отвращава, но наред с това търсиш спасение в полуистини или в безопасни намеци! В такива случаи усещането е, че сякаш си намерил укритие в локва смърдяща вода - скрит си, но, Боже, как вони! Или: в името на това да запазиш автентичността на мисленето си, често се притулваш в мълчание. Но знаете ли колко е мъчително да мълчиш пред лицето на крещящи несправедливости! Това всекидневно снишаване пред външния свят акумулираше у нас - естествено, в различна степен и винаги дълбоко прикривано - чувството срам, което се превръщаше в трайно понижено човешко самочувствие.

Генко беше от съвсем друга порода - той имаше вроден срам единствено от предпазливостта и това не само създаваше разлика между него и всички останали, но се превръщаше и в нещо като нимба около главата му - той да замълчи върху някаква проява на държавно-партийната неотстъпчивост, недомислие или невежество? Изключено! Или той да коментира нещо си, но така да принизи глас, че да го чуят само тези, на които може да се довери?! Пази, Боже, Генко не можеше да има двойно поведение - едното автентично, другото за пред лоши хора. С мощните си инстинкти наверно много рано бе открил, че предпазливостта е нещо като първо открехване на портата пред насилието, тя е началото на двойствения, шизофренен живот, който мнозина други отдавна водеха. Генко просто беше представител на един изключително рядък за България човешки вид - пълната невъзможност да бъде нещо друго освен себе си. "В екстремни условия има едни, които не искат, и други, които не могат" - казва Марина Цветаева с предпочитание към вторите. И Генко беше един от тях.

При цялата скандалност и вулгарност на поведението си, той беше най-кохерентната личност в българския артистичен живот през онази безправна епоха - рисуваше само така, както искаше, живееше само от това, което рисуваше, и говореше само онова, което мислеше. Но най-определяща личността му беше безконфликтната връзка между неговите вътрешни импулси и видимите му действия. В тези 45 години пропиляно и за човека и за страната време, аз лично не познавам друг участник в българската култура, който с такава откритост, последователност и настойчивост да е манифестирал негативното си отношение към тоталитарния режим. Той не само изпитваше неистова омраза към насилието и към тези, които го осъществяваха, но оповестяваше това публично, всекидневно и то със злоезично остроумие. Не бе извлекъл никаква поука от тежките епизоди в лагери и въдворявания из страната, той просто не можеше да усвоява правила на живот, които го отвращават. Такива като него демиурзите на управляващата партия удостояваха с прозвището "пещерен антикомунист". Което всъщност означаваше само едно: човек с несломими граждански добродетели.

За последен път го срещнах в някой от пролетните месеци на 2002 г. в неуютното, опасано с търговски павилиони кафене под изложбените помещения на "Шипка" 6. Чаках някого за нещо, когато внезапно чух познатия дрезгав глас. Видях го недалеч от мен - седеше край една маса до мълчалива жена, наверно последната му съпруга. Остарялата му прегърбена фигура създаваше чувство за самотност и отдалеченост от хората, но не излъчваше каквато и да е болка или тъга - върху лицето, набраздено с много нови бръчки, се четеше по-скоро ведрост. Това, което някога бях открил у него, сега сякаш се бе усилило - съзнанието, че се различава от другите... Впрочем това се потвърди много бързо - няколко минути по-късно той започна да пее "Велик е нашият войник". От погледа му, обърнат към отдадените на тихо дърдорене хора по масите, струеше същата добродушна презрителност както някога в Млечния бар, когато полугласно повтаряше "Mein liebe deutshes Volk", а това всъщност говореше за трайността на неговата болезнена принадлежност към страната, в която живееше. Очевидно събитията, които настъпиха след падането на така омразния му тоталитарен режим, не му бяха дали аргументи да се привърже към съплеменниците си повече отпреди.

За какво ли би трябвало да се е покаял Генко, ако преди смъртта всекиму е дадено да си прави покаяние? За изпити бъчви вино, за изядени чаши, за нанесени оскърбления, за честолюбиви сбивания, за богохулстване, за преупотреба на мръсни думи и още, и още...

Но не за поведението на артиста по време на безправие. При Генко то беше безупречно. Този даровит художник и неизтощим подстрекател на човешката съвест е единственият деятел в българската култура, в който тоталитарната власт си счупи зъбите.

Но каква самотност! Може би не случайно картините му са така безлюдни.

 

 

© Веселин Бранев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.02.2012, № 2 (147)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 6, 15.-21.02.2012, с.12-13 и бр. 7, 22.-28.02.2012.