ПРЕДГОВОР

Стефан Веркович

web | Народни песни на македонските българи

Пътувайки в разстояние на повече от девет години из Македония и съседните области на Европейска Турция, за да проучвам както нашите народни славянски старини, така и различните антични паметници, имах възможност, покрай тази главна задача, да изготвя една сбирка български народни песни, която сега предоставям на общественото внимание и особено на българските и останалите славянски любители на нашето народно творчество и книжнина.

Тези песни принадлежат на онази част от славянството, която е най-малко известна от всички славяни, населяващи турската империя. Тези славяни обитават онези македонски области, за които западните учени смятат и пишат, че са чисто гръцки или влашки (цинцарски), и на малцина е известно, че там живеят и славяни. Гръцките и почти всички западни автори, които са писали за Турция, без изключение наричат тези области гръцки, а защо постъпват така, тук е излишно да се говори, това всеки разумен читател лесно може да разбере.

Тъй като вече девет години живея и пътувам из тези краища, аз имах възможността достатъчно добре да ги опозная заедно с техните жители и понеже съм уверен, че моите славянски читатели особено ще се радват да узнаят нещо повече за тези свои далечни братя и за земята, в която живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, която обитават тези български славяни.

Областта, в която живеят тези македонски славяни, се простира между Родопите и Егейско море. Родопските планини в Македония имат много разклонения, които носят различни названия; така в Горноджумайско [Джума Дупнишка] при село Сърбиново се наричат Кресненска планина [Кресно планина], при Мелник [Меленик] Пирин планина [Перин планина], при Серес Меникеон, а при Просочен [Просочин] Калапот. Цялата тази област е разделена на три нахии: Солунска, Серска и Драмска. Границите на тази област в Южна Македония, заета и заселена от български славяни, по мои проверени сведения се простират, както следва.

На север от Солун тези българи се простират през градчетата Калкаш (български Кукуш), Дойран [Дориян] и Петрич до гр. Мелник, който е разположен в една планинска клисура в полите на прочутата Пирин планина (стария Орбелос); от Мелник тази линия върви в източна посока през равнината покрай Родопите до Демирхисар (български Валовище) и Серес, който е разположен в полите на планината Меникеон; по-нататък минава през Субашкьой, Везник [Везниково], Довища, Просочен, Драма и Кузлукьой до р. Места [Неста], която разделя Тракия от Македония. Град Драма е разположен във Филипинското поле на 3 часа от развалините на стария град Филипи, славната столица на някогашните македонски царе. От р. Места линията преминава в Тракия, върви покрай Родопите и през Ксанти (турски Скеча), Гюмурджина и Макри излиза на морския бряг при Фере, където свършват и Родопите. Цялата тази тракийска област, включена между посочената линия, р. Места и Егейско море, дълга 30 и широка 5 часа, е разделена на две околии - Гюмурджинска и Ениджейска. Целият край е равен и извънредно плодороден. В околностите на Енидже расте прочутият турски тютюн, известен в цял свят под името "Енидже-бохча", с който се води оживена търговия.

В тази област са се намирали следните стари градове: Абдера при устието на р. Места, Ортагорея при Болустра на морския бряг, чиито развалини се намират на 3 часа от Енидже и на 5 часа от Ксанти, Дикея, чиито развалини лежат на север под планината, на брега на Бистонийското блато, на половин път между Ксанти и Гюмурджина, и сега се наричат "Буро-кале", и най-сетне Маронея, чиито развалини се намират на морския бряг срещу о-в Самотраки. На половин час северно от развалините на Маронея на път за Гюмурджина има едно голямо село от 500 къщи, което носи същото име.

На запад от Солун линията, която разделя славяните от гърците, минава покрай Солунския залив до предпланините на Олимп, където р. Бистрица се влива в морето. Оттам нагоре по течението на р. Бистрица продължава през Кожани, Сатиста [Сачиста] и Костур до границата на Епир. Следователно р. Бистрица е естествена граница между Македония и Тесалия или, с други думи, между славяните и гърците. До тази река навсякъде в селата преобладават българските славяни. Срещу Кожани, на 4 часа път отвъд Бистрица, върху един стръмен склон на планината Олимп се намират развалините на стария град Сервия, а малко по-надолу от тях има малко градче, което и днес се нарича така. Много български села между Битоля и Кожани и днес носят същото название. Преди 6 години, пътувайки от Битоля за Кожани, отбелязах три такива села: Сервия, Сервич и Серфич, а вероятно има още. В този край, населен с българи, власи, гърци и албанци, освен отбелязаните селища заслужават да бъдат споменати още Вардар-Еница (български Лука) [Енидже-Вардар], върху развалините на старата Пела, Воден [Водена], който се намира на мястото на стария град Еге, където са погребвани македонските царе, и Науста (български Негуш), прочут с извънредното си вино.

Споменатите тук населени места, докъдето и около които живеят славяни, са отдалечени едно от друго, както следва: от Солун до Кукуш има 8 часа с кон, от Кукуш до Дойран 5, от Дойран до Петрич 16, от Петрич до Мелник 6, или всичко 35 часа. От Мелник до Демирхисар има 10 часа, от Демирхисар до Серес 5, от Серес до Субашкьой [Шубашкьой] 2, от Субашкьой до Везник 2, от Везник до Довища 1, от Довища до Просочен 8, от Просочен до Драма 2, от Драма до Кузлукьой 5 и от Кузлукьой до р. Места също 5 часа; от р. Места до Ксанти има 5 часа, от Ксанти до Гюмурджина 6, от Гюмурджина до Макри 8 и от Макри до Фере 10 часа, т.е. източната дължина е всичко 68 часа. От Солун до предпланините на Олимп има 8 часа, от предпланините на Олимп до Кожани 10, от Кожани до Сатиста 5, от Сатиста до Костур 10, следователно западната дължина е всичко 33 часа. Енидже-Вардар е на 6 часа от Солун, Воден на 15, Негуш на 14. От Солун до Битоля (Монастир) има 30, а до Серес 18 часа.

На това голямо пространство живеят размесено четири различни народности: славянска, македоно-влашка или цинцарска, гръцка и османска. Обаче славяните са по-многобройни от всички останали, след тях идват цинцарите. Гърците и турците са малко на брой. По всички по-големи населени места има и евреи, но най-много в Солун.

Че славянската народност е преобладаваща, може да се заключи и по това, че почти всеки цинцарин освен своя майчин език говори и български, и, напротив, рядко ще се срещне българин, който да говори цинцарски. Българите живеят предимно в селата, но и в големите градове има цели махали с чисто българско население, като напр. предградията Каменица и Арабаджимахала в Серес, а също и в други градове.

Гърците обикновено живеят там, където в древността е имало елински колониални градове, като Амфипол, Ейон, Неопол и др., но навсякъде в твърде ограничен брой. От Демирхисар, където започва голямата Серска равнина, от двете страни на р. Струма чак до развалините на Амфипол на морския бряг и от Амфипол на изток към Кавала, от двете страни на планината Панге, която сега всички тамошни жители наричат Пернар, има над сто български села и вероятно още толкова цинцарски, докато гръцките не са повече от двадесет. Също така и отвъд р. Места в Гюмурджинска и Ениджийска околия по-голямата част от населението са българи. Имах случая да чуя от едно знатно духовно лице, че в гюмурджинската епархия има около 300 български села и още толкова в ксантийска епархия. Най-много гръцки села има по егейския бряг, като се тръгне от Солун през Касандра и Ая-Мама за Света гора, където някога са се намирали елинските колониални градове Акантос, Менде, Потидея, Олинтос и Схионе. Този край, населен с гърци, някога се е наричал Халкидика, а сега се казва Мадемо-Хория, т.е. рударски селища

Също така и в областта на запад от Солун, в Ениджевардарско, Воденско, Негушко, Кожанско и Костурско повечето от селата са български. Турски села има разпръснати по пътя за Серес около Лахана [Лахан] и в Серската равнина, във Филипийското поле и около Кузлукьой; също така и отвъд р. Места в Тракия, около Ксанти, Енидже и Гюмурджина. Освен същинските турци има и доста села с потурчени българи около Мелник и в Тракия около Енидже, Ксанти и Гюмурджина; те не знаят друг език освен своя матерен - български. Казвали са ми, че много семейства на потурчени българи и днес пазят християнските си фамилни имена, напр. Алия Петков, Юсуф Христов, Мехмед Марков и др. Тамошното население нарича турците койнари, понеже в Македония са дошли от областта Икониум (Кониех) в Мала Азия. Българските селяни и в Македония се отличават като примерни и опитни земеделци, градинари и пастири; те произвеждат необходимите храни и разни други продукти за останалото население и за големите градове. По паланките и градовете има и българи занаятчии, но те всички знаят и гръцки и много от тях се гърчеят, защото - освен в къщи - говорят само гръцки или турски, а в училище децата им учат само гръцки. Изобщо този славянски клон е имал най-нещастна съдба и от всички славяни под турска власт най-много е изостанал. Без всякаква народна самостоятелност и съзнание той живее лишен от свои народни старейшини, водачи и наставници не само мирски, но и духовни; няма свои свещеници и учители на своя език, а е длъжен да държи гръцки и цинцарски попове, а и онези от тях, които по произход са българи, обикновено се гърчеят. Поради тези причини българският език в съдилищата и пред светските власти е трябвало да отстъпи мястото си на турския, а в черквата - на гръцкия език, така че и по селата обикновено не се служи на славянски, а само на гръцки и едва напоследък в някои общини народното съзнание се е пробудило дотолкова, че населението иска богослужение на разбираем език.

Техните светски господари (турците) са били наистина толкова великодушни към тях, че ако не са се грижели за тяхното образование и благоденствие, то поне не са посягали на тяхната вяра и език, за който не са поставяли никакви препятствия в черквите и училищата. Напротив, техните духовни господари (гърците), които им е изпращала Цариградската патриаршия, неотстъпно са се стремели напълно да унищожат и изкоренят тяхната народност. По този начин с течение на времето по градовете и паланките надделял гръцкият език и почти напълно отстранил и изместил от обществения живот и употреба славянобългарския език. Колкото се отнася до селата, там всяко насилие на себичната гръцка йерархия се показало безуспешно, въпреки че и там са правени всякакви опити за изкореняване на славянската народност, така че навсякъде е било въведено гръцко богослужение, а учителите навсякъде, където има училище, насила учат децата гръцки. Но въпреки това този селски народ и до днес е запазил своя език и своята славянска народност и го е съхранил през вековете такъв, какъвто му е завещан от прадедите като най-скъпоценно наследство. Така езикът на македонските българи въпреки нещастната си съдба, ако и да са се вмъкнали в него много чужди думи и граматиката му да е осакатена, е твърде богат с коренни славянски думи, които са се запазили от най-стари времена. Той има такива имена и понятия, които са от езически произход и които свидетелствуват за някогашното му единство с останалите, сега отдалечени славянски народи и изобщо потвърждават голямата близост на съвременния жив език на македонските славяни със старославянския или черковно-славянския. Съвсем естествено езикът на тези славяни, лишен през много векове от грижи и подхранване и изложен на толкова вредни влияния от страна на чужденците, е бил жестоко осакатяван и се е изменил както по отношение на правилния изговор и граматическите форми, така и по отношение на своята благозвучност, която е толкова характерна за старославянския език. В Македония почти всеки край има свое особено наречие, което в едно или друго отношение се отличава от останалите наречия, но това не трябва да ни учудва, защото в подобни условия, оставени без обработване и грижи, езиците не само че се развалят и осакатяват, но и напълно се унищожават и претопяват в други езици. Фактът, че този славянски народ и до днес не е изчезнал и не се е претопил в друга народност, може да се обясни единствено с това, че българинът е дълбоко предан на своя език и своите народни обичаи и че бидейки по природа с кротък и благ характер, почти целия си живот прекарва в родното си село всред своите сънародници, далеч от чуждото влияние, в непрекъсната и прилежна полска работа, в дружелюбни разговори, разказвайки приказки и пеейки своите многобройни песни. В планината, когато пасе или наглежда стадото си, или пък сече дърва, в полето, когато оре или копае, на ливадата, когато коси или събира сено, в празнични дни, когато играе хоро или седи с другари на хладина, баирите и долините кънтят от неговите звучни и нежни песни, които е наследил заедно с езика си от своите прадеди. Особено пък жените на младини, като някакви пойни птици, едва ли не цялото си време прекарват в песни.

Ясно доказателство, че македонските българи, на които принадлежат тези песни, преди са се наричали славяни, намираме в книгите на светите славянски апостоли Кирил и Методий и на техните ученици, които казват, че са превели светото евангелие на славянски език и едва по-късно са приели името на своите завоеватели българи, което е по-скоро политическо и държавно, отколкото народно. Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин [болгарин] и езика си наричат български [болгарски], въпреки че всички що-годе грамотни хора наричат себе си славянобългари [славяноболгари]. Българските наречия на север от Македония, а особено в Стара Сърбия, около Враня, Куманово и Дупница, са много по-близки до сръбския език, отколкото това македонско наречие.

Засега толкова за тези български славяни от крайния юг на Европа, пък живот и здраве, един ден ще опиша по-обширно техния живот и обичаи, техните села и градове, когато издам юнашките им песни и приказки, много от които вече съм събрал, но се надявам, че ще мога още да увелича техния брой.

Сега да кажа накратко няколко думи за тези мои български песни. Настоящата книга съдържа различни женски песни, които се делят на няколко вида, както и самият народ ги дели, т.е. великденски, гергьовски, за Константин и Елена, петровски, аргатски или земеделски, сватбени, лазарски и хороводни, т.е. такива, които се пеят по всяко време, когато се играе хоро.

Между многото певици, на които попаднах при събиране на песните, най-знатната е Дафина от Серес, жена, надарена с рядка памет и остроумие. Поради големия брой песни, които чух от нея, аз смятам, че е достойна да бъде наречена българска Омирка. Родена е в с. Просеник, което отстои на 3 часа югозападно от Серес и е разположено в Серското поле близо до р. Струма; оттам още на младини се преселила в Серес с мъжа си. Тя ми е разказвала, че още като момиче чувствувала в себе си голямо влечение и любов към песните. Когато чувала за някоя жена или мъж, че знаят много песни, тя непременно ги намирала и не можела да се успокои, докато не й кажат всички свои песни. Колкото за дарбата й да помни, тя казва, че и е достатъчно само веднъж да чуе една песен, и веднага да я запамети. На 16 години е била толкова известна като певица, че са я канели на сватби във всички околни села като ръководителка на сватбените хорове.

От тази отлична народна певица записах около 270 различни песни, предимно женски, малко мъжки, които тук се наричат трапезарски, и няколко юнашки. Тези трапезарски и юнашки песни аз изпуснах, но, ако е рекъл господ, скоро ще ги отпечатам във втората си книга заедно с други юнашки песни; към тази книга прибавих само няколко от нейните трапезарски песни, които са най-хубави и които, строго погледнато, не са мъжки по своето съдържание, а митически или любовни.

Когато Дафина ми каза към двеста песни, заяви, че повече не знае, но след няколко дни ми поръча, понеже си спомнила още няколко песни, да ида да ги запиша; след това повторно ми съобщи, че са й дошли на ум още песни, и така от нея записах към 270 песни. Когато я попитах как така й идват песните на ум, тя ми отговори, че ги намира само по техния напев, т.е. щом си спомни някоя мелодия, която е чула на младини, веднага след това си спомня и думите. Аз си мислех, че песните, възникнали по такъв начин в паметта й, няма да бъдат така хубави и значителни като останалите, но останах зачуден, когато видях, че между тях има и такива, които са едни от най-хубавите. Всички песни, напечатани в първата част на тази книга, т.е. от 1 до 235, са нейни, а останалите са записани от няколко певици; обаче песните от Велес са също от една певица.

Всички тези песни са интересни и важни както за езикознанието заради чистия си български език на македонско наречие, така и за археологията, историята и народописа, изобщо заради тяхното митологическо съдържание и значение за миналото и настоящето на народа. Що се отнася до тяхната поетическа красота и полет, смятам, че всеки читател, който има поетически усет и непокварен вкус, ще открие и почувствува тяхната красота и ще се увери, че тези български славяни въпреки своята нещастна съдба и пораженията от чуждото влияние и господство не са загубили поетическото си чувство, а по богатство и красота на народните песни са равни на останалите свои братя, клонове на един велик славянски народ, който може да се нарече предимно поетичен народ. Песните на певицата Дафина, струва ми се, представят венец на българската народна поезия.

Помъчих се да предам вярно езика на тези песни, така както съм го чул от устата на певиците и певците, без ни най-малки изменения. Мисля, че това македонско славянско наречие от всички славянски наречия е най-близко до старославянския или черковнославянския език; с голяма увереност може да го смятаме за останка, запазена след толкова бури и нещастия, или по-добре за развалина на онзи език, на който безсмъртните славянски учители и апостоли Кирил и Методий, родени всред този народ, са поставили преди 1000 години основите на славянската просвета и книжнина.

Около петдесет от събраните тук песни предложих преди известно време на Императорската академия на науките в Петербург, обаче желаейки да направя това скъпоценно народно богатство достъпно и да го предам в ръцете на онзи народ, на когото принадлежи и от когото е взето, реших и тях да напечатам с останалите, тъй като зная, че научните трудове и издания на това славно сдружение твърде рядко и мъчно или почти никак не достигат до нашите краища и нашите ръце. Читателите на настоящата книга лесно ще се уверят, че събраните от мене песни не се намират в досега издадените сборници в българските вестници и книги, нито в голямата отвсякъде съставена сбирка на г. П. Безсонов, отпечатана в XXII книга на Временник Импер. Московского Общества истории и древностей российских за 1855 год., а че досега са били неизвестни и за пръв път от мене събрани и обнародвани. Освен настоящата сбирка женски песни вече съм събрал, както отбелязах по-горе, немалък брой мъжки трапезарски и юнашки песни. Надявам се, ако е рекъл господ, след като ги допълня и подредя, да ги издам също така като втора книга, а по-нататък и народните приказки и сказания на македонските славяни и по този начин да ги направя достояние на любителите на славянската народна словесност.

В Белград, в деня на св. Сава, първия сръбски
архиепископ и велик просветител, 1860 година.

СТЕФАН И. ВЕРКОВИЧ,
изследовател на старина от Босна,
сега живущ в Серес

© Стефан Веркович
© А. Игов, превод от сръбски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.10.2007
Народни песни на македонските българи. Съставител Стефан Веркович. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Народне песме македонски бугара. Скупио Стефан И. Веркович. Книга Прва. Женске песме. У Београду. 1860 (Фотот. изд. - София, 1980).
Народни песни на македонските българи. Събрал Стефан Веркович. Под редакцията на П. Динеков. 2. изд. София, 1966.