Сотир Сатиров

web

1.

Егото на Бигън функционираше единствено на ниво “нагони”. От съвестта му, както впрочем и от ума му, бяха останали само огризки.

2.

Угризения той нямаше. Имаше съмнения. Бигън усещаше, че му е все по-трудно да живее в непрекъснато променящия се свят. Ала нагонът му за оцеляване беше неимоверно силен. Някой му бе казал или някъде бе прочел, че нормалните не оцеляват, и Бигън заключи, че за негово добро е да стане ненормален. Макар и трудно, все пак успя да достигне до това решение.

3.

Ала как да стане ненормален? Опитваше се да разбере какво точно означава тази дума, но уви... Та нали бе владян единствено от нагоните си и в една или друга степен вече бе ненормален. Обаче Бигън не знаеше, че се подчинява само на нагоните си, и затова се смяташе за нормален. Не си беше дал сметка, че ненормалните също не оцеляват. Ето защо продължаваше упорито да се стреми към целта си. “Стани ненормален - казваше си той - и бремето на живота ще се смъкне от плещите ти”. Разкъсван от конфликта между двете ненормалности, реалната и желаната, Бигън съвсем превъртя. Веднъж така се разбесня, че се наложи да му теглят един бой, за да го усмирят. Боят обаче помага при неврози. Сексът също. Лудият с бой не се лекува. Затова го оставиха намира, но го взеха под наблюдение. Не биваше да се допусне някой да пострада от неговата лудост, освен самият той, разбира се. Той можеше да си страда колкото иска, но не и другите. Само че Бигън много искаше и другите да страдат, което си е нещо нормално за ненормалния. Затова трябваше да го държат в изолация, да го затворят някъде. Но нямаше ли да е по-добре той доброволно да приеме затворничеството, да свикне с него? Да, но как да стане това? Дълго умуваха и ето какво решиха: да го направят чиновник, да го поставят в канцелария и да го уверят, че е администратор. Той щеше да им повярва не само защото бе ненормален, но и защото много искаше да управлява, да бъде съдник, да издава присъди от последна инстанция, да затваря входове пред тези, които се канят да влязат, и зад тези, които вече са влезли. Направиха го администратор и той реши, че е велик. Дори започна да си води записки, които нарече “Записки на един администратор”. Ето откъс от тях:

“Българин ли съм? - Да.

Администратор ли съм? - Да.

Ненормален ли съм? - Да.

Следователно аз съм велик.”

Подобни проблясъци в главата на Бигън му струваха немалко усилия, но друга работа той нямаше, освен по цял ден да си задава горните въпроси. Задаваше си ги, защото съмнението, пусто да остане, не го напускаше. “Брей, да му се не види - казваше си Бигън. - Какво нещо е човекът. Измъчва се над въпроси, които сам си задава, без някой да го е питал. Що не взема да спра да се измъчвам над тях и да се държа като истински администратор, тоест да измъчвам не себе си, а другите? Стига вече с тоя мазохизъм. Не искам да седя сам в тази канцелария и по цял ден да пиша едно и също. Ще стана садист. Но как да си намеря компания? И кой ще се съгласи да го администрирам? Да ми паднат отнякъде десетина души, че да видят те какво се казва администриране.” Но Бигън не можеше да разбере, че всъщност вече администрираше тези, които го бяха направили администратор, за да се позабавляват или да го залъжат да не буйства толкова. Смяташе ги за свои приятели, не за подчинени, а и те се държаха свойски с него. Знаеха колко му е акълът и не искаха да го дразнят, за да не се разбеснее. Влезеше ли обаче при него някой непознат, попаднал в канцеларията му може би случайно или по погрешка, Бигън гледаше всякак да вгорчи живота му. Тогава нагоните му се развихряха напълно и тежко на горкия човечец, който беше насреща му. “Нещастник, идиот, смешник... Be gone!”, разкрещяваше се Бигън колкото му глас държи. Човекът отначало се сепваше, но после тихичко се измъкваше от канцеларията и си тръгваше, защото разбираше, че си има работа с ненормален. А Бигън цял се тресеше от смях: “Мхха-ха-ха-ха... Уплаши ли се, а? Не бой се, бе! No fear...”

4.

Бигън и до ден-днешен е администратор. Ако искате, отидете му на гости. Ще ви дам адреса му. Той ви очаква. Но трябва много да се пазите от лудостта му. Няма да ви е лесно. Затова по-добре не ходете...

© Сотир Сатиров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2007, № 5 (90)