КОШМАР

Стефан Минчев

web

Небето е яркосиньо, а навсякъде около мен плуват облаци, бухнали като разбит белтък за сладкиши. М-м-м, баба прави страхотна торта с белтъчен крем отгоре. Времето е чудесно и аз се рея като лешояд през небесния простор. Сравнението не е случайно - лешоядите са много добри в реенето. Това означава да летиш без никакво усилие, като за тази цел просто се носиш по въздушните течения.

Изведнъж облаците организирано се отдръпват вляво и вдясно, образувайки нещо като коридор, в чийто край се появява една жълта сфера. „Това трябва да е слънцето”, казвам си аз. Наистина е то. Но защо има човешко лице? От бляскавата повърхност гледат две строги очи, а устата му е цинично изкривена. „Икаре, ти видя лицето ми и трябва да умреш”, казва слънцето и изстрелва два лъча, с които изпепелява крилата ми. Започвам да падам. Обхваща ме ужас и крещя диво. Викам и викам, докато накрая се пльосвам в някакво море, а солената вода започва да ме дави. Силите ме напускат и бавно потъвам. Примиреният ми поглед различава цели пасажи от гигантски амеби, чехълчета и зелени еуглени, които плуват около мен. Те се гърчат и размножават, като всяка от тварите се разделя на две еднакви половини. Внезапно ме прорязва страшна болка и от плътта ми започва да расте друго тяло - мой огледален образ.

* * *

Събудих се и усетих соления вкус на собствените си сълзи. Една приятелска ръка ме докосна в тъмното.

- Пак ли сънуваш кошмар? - попита ме Павел, моят сиамски близнак.

© Стефан Минчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2008, № 6 (103)