Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РЕЛИГИЯ, ИСТОРИЯ И ПРОПАГАНДА

Стефан Чурешки

web

Фалшификаторите на историята трябва да се наказват както фалшификаторите на пари.
Сервантес

Най-важното явление в човешката история е религиозността. Вероизповеданието винаги е заемало средищно място в живота на обществата. Основната културна интрига в историята на народите, в това число и на българите, се определя от принадлежността им към едно или друго вероизповедание. Религиозният прочит на миналото хвърля отражение върху политическата (властническата) легитимност чрез връзката си с идеологията. Затова философията на историята, която моделира познавателното съзнание на модерния човек, е пряко зависима от изследване на религиозността на народите и от научно обоснованата дефиниция за състоянието на религиозните представи и веровото чувство на даден народ. Ние си изграждаме културни модели взависимост от това какви са нашите познания в областта на хуманитаристиката. Това правило важи дори за техническите дисциплини, които чрез символите на числата не могат да съставят пълна картина на света, за разлика от езика на буквите, който може да създава цели светове. Това важи и за религиозните представи, които силно са зависими от твърденията на историята и от характера на литературата, която по дефиницията си е популярна философия с отношение към цялостното битие на човека. Затова интересът към религиозността е обвързан в структурно-логически и емоционални връзки с нашата представа за хода на световния и националния исторически процес. Мотивът да бъдеш вярващ или не в съвремеността е изграден основно от твърденията и заключенията на историческата наука и на популярната литература. Бумът на книгата "Шифърът на Леонардо" доказва до каква степен в съзнанието на модерния човек история, религия и литературна фикция са преплетени и взаимно се доказват или отричат като висши форми на хуманитаристиката.

Въпросът с историческите изследвания в областта на религията в българските културни условия е много важен. На първо място, през комунизма имаше официален тотален и агресивен атеизъм и тогава със свещени рационални и ирационални конотации беше натоварена основно историческата памет. От твърденията на историографите ние си правехме изводи за състоянието на религиозността и българското участие в разпространението на световните религии. Освен превръщането на историята в свещен фетиш през комунизма за българите историческата наука е основа на политическата легитимност на държавата на картата на Европа и света. Политическото възкресение на българите през 1878 г. се дължи на постулати от световната политическа философия, които издигат в култ понятието "историческо право" при обосноваване на всеки международен политически акт. Нашата нова политическа история философски започва с "История славяноболгарская" на преп. Паисий Хилендарски и завършва с фермана на Екзархията от 1870 година, който ферман дефинира етническите граници на българската нация на Балканския полустров въз основа на религизността на българите. Родена от религиозния евангелски прочит на историята, защото Паисий пише историята на царете и на християнските светци, българската културна самоличност е силно зависима от религиозните представи и от тяхната научна интерпретация. Отнемайки възможността на християнството да бъде споителна сила и основа на културните представи на българите, комунистите дадоха религиозните конотации на историята, защото цялата философия на комунистите и претенцията им за световна власт се крепи на специфична философска интерпретация на историята. Отричайки религията и поставяйки научните заключения на нейно место, комунистите направиха от хуманитарните научни дисциплини средище на религиозност през модерността. Затова от изводите и заключенията на историческите и археологическите проучвания в съвремеността зависи и общопознаветелната представа както за феномена на религията изобщо, така и за българската религиозност, чиято ортодоксалност не е приета като обяснителен ключ за нашата прословута народопсихология. По нареждане на атеистите дълги години в България се учеха превратни неща за нашата духовност и за верското ни чувство. Твърдеше се, че българинът бил езичник, защото правел курбани, твърдеше се, че сме били богомили и така сме просветили и реформирали Европа и т.н. Това, разбира се, не отговаря на истината, но така или иначе и до днес ние учим, че религията не е от значение за формирането на нашето национално битие. А това е изключително погрешно, защото мащабните обективни проучвания на историята доказват, че философският експликативен код на нашата история е точно състоянието и характера на религиозността. Затова от сверката на историческите данни за българската религизоност зависи до голяма степен представата за българина като утвърдител или отрицател на достиженията на човешката цивилизация.

Днес най-влиятелните исторически дисциплини в българската историография, които пряко дефинират чрез резултатите от проучванията си нашето модерно национално и общопознавателно чувство са прабългаристиката и тракологията. За тракологията значение имат археологическите открития и религиозната интерпретация на откриваните загадъчни предмети в погребалните обреди. Траките обаче нямат писменост и не участват пряко в българското народообразуване и в създаването на българската държавност. Затова значението на тракологията е повече комерсиално и засяга държавната политика в областта на туризма. Тъй като са безписмени, траките не могат да дадат база на религиозните представи през съвремеността. Затова по-важната наука с международно признание е прабългаристиката. Нейното широко развитие философски се обуславя от стремежа на модерните българи за национална еманципация от славянофилството, разбирай русизма и съветизма през ХХ век, както и от безспорния културен факт, че създателите на държавността са били прабългарите. Затова, изследвайки религията на прабългарите, модерният българин търси, ако е националист и не е християнин, философска алтернатива на българската религиозност, която да бъде знаме на неговия патриотизъм. Това е логиката в съвремеността да се издават много книги по прабългаристика от издателство "Тангра", както и да има организации като "Воини на Тангра" и множество интернет сайтове, посветени на някаква оригинална българска религиозност, различна от християнството. Въпросът е обаче доколко тези формации имат научни основания да претендират за езическа българска изключителност и доколко те не са манипулирани както от някои преднамерени наукообразни статии, така и от културните пропаганди на политически нехристиянски среди, които чрез популярното знание водят война с колективната ни евангелска памет. Затова е добре да се види естественият език на историческите свидетелства, които говорят за езическата вяра на българите, за да се разбере каква е била точно дохристиянската религиозност на българския народ и така, чрез сведенията на документите да се разбере всъщност цивилизационната промяна въз основа на човеколюбието, която дълбинна промяна е настъпила следствие на приемането на истините на Евангелието. Настоящата статия е опит чрез езика на документите да се защити философията на избора на св. цар Борис І през ІХ в. и да се открои по-ясно хуманната мисия на Църквата, която е преборила езичеството в България категорично. Затова изясняването на вярата на българите преди официалното, държавно Покръстване през 864 г. (870 г.) би дало отговор на редица въпроси от автентичното минало на нашия народ и би хвърлило светлина доколко в България може да се настоява за езически останки в народната ни култура и доколко съвременните езичници имат цивилизационни основания да искат уникална българска религия, отделена от евангелските истини.

Какъв е впрочем езикът на документите относно дохристиянската вяра на българите?

Започвайки с писмени свидетелства, добре би било да се тръгне от домашните извори. Цялостни домашни текстове за вярата на българите преди Покръстването, извори, които да са били съставени нарочно за старинните времена и епохи обаче липсват напълно. Заключение за характера на религията на езичниците българи също не може да се направи и по определенията или обръщенията в официалните исторически или богословски текстове. Навсякъде в неподправените български свидетелства като определение за религиозната принадлежност на българите до времето на св. цар Борис I стои думата "езичници", "неверници", "погани" и т.н., какъвто е примерът с използваните определения в "Българския апокрифен летопис" от ХI в. Означенията на езичеството в повечето случаи представляват традиционни християнски определения за нехристияните и могат да бъдат употребени за произволна нехристиянска вяра. Точно и систематизирано описание на обредите, природните представи и свръхестествените вярвания на българите също липсва. Нито пък в книжовните съчинения и устни предания е запазен епос, подобно на германския епос, записан от Снори Стурлусон, или на известната "Песен на нибелунгите". Колкото и сполучливи да бъдат опитите на някои етнографи да обявяват Крали Марко за българския юнак или пък стремежът им да видят в този общобалкански епос от навечерието на турското робство прояви на историко-митологично съзнание, все пак фактите остават факти. Народната памет не пази епически спомен в германски или старогръцки дух от ранносредновековния период. Ако ли пък пази такъв спомен, то той остро се разминава с наложената през комунизма в България "академична" историческа представа.

И така - домашните извори за предхристиянската вяра на българите остават съвсем малко и произлизат от IХ-ХI в., т.е. времената веднага след Покръстването. Сведенията говорят за човешки жертвоприношения, поклонение пред идоли и оргиастични обреди, присъщи повече на политеистична езическа религия. Най-вероятно важните и общозадължителни обреди на езичниците-българи са извършвани от представителите на държавния култ - владетелят (боляринът) жрец, ако може да се съди по византийски данни за обичаите на владетелите Крум и Омуртаг. Но нека преди изводите и заключенията да бъдат разгледани наличните исторически податки според типологията на данните и характера на засвидетелстваните обичаи и обреди.

Първата домашна податка се намира в книгата на прочутия в средновековната европейска култура презвитер Козма "Беседа против богомилите". Там той говори за човешки жертви на "синове и дъщери", извършвани от българите "по билата на хълмовете и в дъбравите". Константин Преславски през IX в. в "Учителното Евангелие" осъжда "бесовските песни" и "бесовското пеене", останали след Покръстването сред народа. Преведеният на български език през X-XI в. византийски богослов Ефрем Сирин предупреждава за опасността от бесовски песни и служение, което дава основание да се мисли за съществуването на такива обреди и сред българите. Отново презвитер Козма в "Беседа против богомилите" настоява за следното: "И наистина не е прилично да се наричат християни ония, които вършат такива дела. Защото не са християни, които принасят жертва на идоли като пият вино с гусли, с танци и бесовски песни и които вярват в срещи и сънища и във всяко сатанинско учение." Сведение за почитание на идоли сред българите се намира и в известната сцена от храма Санта Мария във Верона от ХV в., където българският покръстител Борис I, наречен "вожда Булгар", е представен в дреха на доминикански монах. Друго подобно сведение за дохристиянската вяра се намира в апокрифната "Солунска легенда", където българите са наречени "човекоядци".

С тези най-важни по културното си значение сведения историците изчерпват знанията си от писмени извори относно вярата на българите преди Покръстването. От цитираното се вижда, че приношенията на българите езичници са правени по "билата на хълмовете и дъбравите", обредите са извършвани пред идоли - най-вероятно статуи от дърво, камък и мед - "като пият вино с гусли, с танци и бесовски песни". Тези описания подсещат читателя за една многобожническа религия, практикувана от хора, близки до славянските или германските езически култове. Известният латински извор, често цитиран в историческата книжнина, относно славянските жертвоприношения на остров Рюген през Средновековието препраща читателя в тази насока. Данните за наличието на идоли в религиозните обреди и поверия се потвърждават и от казаното в похвалното слово за св. Кирил Философ от св. Климент Охридски за дървото "Александър", почитано от фулите. Тези фули, за които се смята, че имат алански произход, т.е. близки до първичната българска култура, били покръстени от св. Константин-Кирил Философ.

Превежданият през Средните векове в България византийски историк Йоан Малала е оставил ценно сведение за ранното покръстване на хунски племена от земите на Северното Черноморие. Твърде възможно е тези племена да са били родствени на българите или дори да са представлявали част от Велика България.

Ето какво казва Малала в "Хронография":

По това време царят на хуните Грод (Гродас), който живеел близо до Боспора, минал на страната на императора. Той дошъл в Константинопол и се покръстил [...] Споменатият цар, след като станал християнин, се върнал в страната си близо до Боспора, намерил там своя брат и като го оставил с хунска войска, се оттеглил. Хуните се кланяли на идоли, направени от сребро и електър. Те ги събрали и ги стопили, а после ги разменили в Боспора, като получили срещу тях милиарзии. Жреците на хуните, обхванати от ярост, убили своя цар и поставили на негово място брат му Мугел.

Текстът за хунското покръстване е преповторен от Теофан Изповедник, като името Грод има промени, а вместо Мугел стои Муагерис.

Освен ценната податка за наличието на идоли сред хуните, сравнявани във византийските и латински извори с българите, отбелязаната близост на хунския вожд с императорския византийски двор и типологически е много сходна с близостта на владетеля Кубрат с император Ираклий през VII в. От друга страна, езическата съпротива на хунските жреци типологически съвпада с езическата реакция на Владимир-Расате в България през IХ в.! Сведението на Малала и Теофан Изповедник стои много близо като исторически прецедент и формално-типологически довод за вярата на българите от дохристиянската епоха от непространствените, извънвремеви и формално-теоретични съпоставки с шаманските обреди от Сибир и Централна Азия.

Археологическите находки за историята на средновековните славянски общности потвърждават наличието на идоли в религиозния култ, което води до предположението, че българите също притежават подобни кумири с оглед на ранното им съжителство със славянските племена на север от р. Дунав. Такива податки могат да се открият също така и в битовата простонародна култура.

Освен документите на старобългарски език, в това число и на преведените през Средновековието в България автори, чиито текстове несъмнено отговарят на собствено българските представи за миналото, съществуват и други податки, предимно от византийски и латински хронисти. Факт е, че небългарските сведения позволяват да се установят повече подробности за вярата от езическия период. В този смисъл съпоставката на средновековните документи с предхождащите ги антични свидетелства става по-лесна, особено за византийските сведения, защото те принадлежат на една сравнително запазена историческа традиция.

Известните на науката извадки за българското минало от византийските, латинските и арабските текстове, в това число окръжното послание на патриарх Фотий и "Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите", определят кръга на устойчивите и несъмнени извори за дохристиянската българска вяра.

Най-сериозните, в смисъл на достоверни и надеждни документи, се намират в писмата на патриарх Фотий и в "Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите". И двете сведения се датират от IX в. Щастливо обстоятелство е, че тези книги съвпадат с епохата на Покръстването и спокойно могат да бъдат съотнесени към други сведения от началото на IХ в., представящи обичаите и обредите на владетелите Омуртаг и Крум. И двете преписки за християнската вяра на българите са излезли изпод перото на последната културна инстанция в християнския свят по онова време - Константинополския патриарх и Римския папа. Фактът, че най-големите религиозни капацитети на епохата пишат по българските дела, дава основание писмата им да бъдат отделени от останалите извори като първостепенни.

Ето какво пише в "Окръжно послание до източните патриарси" от патриарх Фотий:

Но и българите, народ варварски и христоненавистен, станаха толкова много склонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се обърнаха към Християнската вяра.

А в "Отговори на папа Николай I по допитванията на българите, 13 ноември 866 година" се казва следното: (Пред отговора на въпросите са поставени техните номера.)

4. Колко време или дни в течение на годината трябва да се въздържате от месо, считаме, че е излишно да ви изпитваме подробно, тъй като сте неопитни и що-годе твърде млади във вярата.

35. Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате заклинания, игри, пеения и някакви гадания, та желаете да ви поучим, какво трябва да вършите сега в подобен случай.

62. Вие разправяте, че преди да приемете християнството, у вас е бил открит един камък, от който, ако някой поради немощ вземе нещо, случва се да добие лек за тялото си, а някога да остане без полза.

67. Вие заявявате, че сте имали обичай, когато сте решавали да обвържете някого с клетва за някаква работа, да слагате пред себе си палеш (двуостър меч) и в него да става заклеването.

79. Заявявайки, че у вас има обичай да вземат немощните заради здравето си някаква превръзка и да я носят окачена под шията си, питате дали ние заповядваме да се върши това и по-нататък.

89. Да се посвещават новите плодове и първаците измежду нещата, са имали обичай и древните. Това в почти самото начало на света е сторил, както четем Авел и Каин (Бит. 4:3,4).

90. Вие питате дали е позволено да се ядат животни или птици, ако бъдат умъртвени без нож и издъхнат само от удара на човек.

100. Дали трябва да се занесе обратно в собствената му земя оня, който е загинал в сражение, ако неговите родители или другари пожелаят, можете да заключите от предходната глава.

103. Вие питате какво трябва да се направи с нечестивите книги, които, както заявявате, сте получили от сарацините и се намират у вас. Вие твърдите, че от някой евреин, не знаете дали е християнин, или езичник, мнозина били кръстени в отечеството ви и питате какво трябва да направите с тях.

От цитираното прави впечатление, че патриарх Фотий не назовава българската вяра като тюркска или като примитивна езическа, но като "елинско суеверие". В историографията е прието да се мисли, че изразът отговаря на действителността, като в подкрепа на казаното от патриарх Фотий са прибавени и други примери.

Колкото и да е условно определението "елинско суеверие" поради характерния за византийските богослови метафоричен и символен език, терминологията на патриарха, чийто секретар е бил не кой да е, а самият Св. Константин-Кирил Философ, предизвиква изследователя да обърне внимание към възможно пресичане на елинистическите обичаи, разпространени в старите гръцки колонии по Черноморието, с обичаите и поверията на конните народи, намиращи се в близост до бившите елински колонии. Става въпрос за принадлежащата територия и осъщствени етнокултурни контакти в близост до градовете Херсонес, Олбия и т.н. Фактът, че макар и за кратко време по тези места е била столицата на Велика България - Фанагория - потвърждава възможността да съществува интересно пресичане на двете традиции - елинистическата и степната. Именно по местата, където са живели конните родове на скитите, биват възможни етнокултурни влияния в посока диахрон и синхрон (елински-скитски и скитски-български), имайки предвид и обстоятелството, че някои скитски обичаи са сходни с представите и поверията на българите.

"Елинските суеверия" са отбелязани и от по-късни писмени текстове - например в Богословския сборник, писан от Висарион Дебърски през ХVI в., където езическите обичаи са представени като елински. Същото нещо се среща и в Синодика на цар Борил, където вместо "езически" или "погански" стои "елински".

Отговорите на папа Николай I също потвърждават езическия, многобожнически характер на българските поверия, свързвайки ги по описание с варварските култове и природни суеверия на античните и ранносредновековни народи, живеещи в земите около Черно море и в степите на Източна Европа. Силно впечатление в "Отговорите" прави податката за "сарацински книги", т.е. за съществувала мюсюлманска проповед сред българите, както и за религиозната проповед на един евреин, т.е. възможно юдейско влияние при религиозния избор на българите. Всички останали данни в писмото на папата - и за клетвата пред меча, и за клетвата пред камъка, и за носенето на повезки, и за гаданията, доказват многобожническа езическа религия, характеризирана вероятно от един първенствуващ бог на войната и родното огнище.

Освен патриарх Фотий и папа Николай I податки за вярата на българите, но отново записани само като обреди без квалификация на култа, срещаме и у други византийски автори. Ето техните данни като типология:

Неизвестен автор - "А Крум направил жертвоприношение вън от Златната врата според обичая си, като принесъл в жертва много хора и животни. Той потопил краката си във водата на морския бряг, умил се и поръсил войниците си, приветстван от тях, той преминал между своите наложници, които му се кланяли и го славели."

Другият известен текст е този на Георги Амартол - "Новият Сенахерим - Крум - като се възгордял за предишната си победа, оставил собствения си брат да обсажда Адрианопол, шест дни след самодържавието на Лъв V, стигнал столицата и обградил стените от Влахернската до Златната врата. Като изтъквал своята мощ, той извършил също и скверни жертвоприношения на ливадата пред Златната врата. Той поискал императорът да сключи мир или да забие копието си върху Златната врата. [...] (Крум) разгневен поради това (опита за убийство, организиран по време на преговорите - б.м., Ст. Ч.), изпроводил конници в Свети Мамант, опожарил тамошния дворец и като натоварил на коли медения лъв от Хиподрума, заедно с мечката и дракона от фонтана, както и прекрасни мрамори, завърнал се назад."

Следващото сведение е Житие на Никифор от дякон Игнатий - "С тези дела се отличил Лъв V, врагът на истината спрямо божествените работи и спрямо тези, които живеели с почит. А кой не би оплакал най-горещо приятелството или договора, който сключил със съседните хуни (българи), като постъпили така срамно и безчинно? Защото той си послужил с техните обичаи, а те с нашите и по този начин се доверили на взаимните си споразумения. Тогава можело да се види императорът на ромеите със своите ръце да излива на земята вода от чаша, да обръща собственоръчно конски седла, да се докосва до тройна юзда, да вдига трева нависоко и да се гордее с всички тия неща, а езичници да се докосват с нечистивите си ръце до нашите божествени символи и да се кълнат в силата им. Това не е ли сродно с безчовечността?"

Четвъртото известие е това на Продължителя на Теофан - "Относно вярата той (Лъв V) толкова много безумствал, че не считал за нещо добро да спомене името на Бога. И наистина, когато вързвал чрез клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, наречени българи, и установил мирното споразумение, понеже трябвало да бъдат утвърдени и скрепени чрез клетви, той не използвал обичайните наши клетви, призовавайки Бога и Небесните сили или пък Майката по плът на Христа Бога като надзорници и свидетели на онова, що се говори и прави. Но подобно на някакъв варварин, чужд на богопочитанието, разсякъл кучета дори на които беззаконните племена принасят и жертви и ги употребил за свидетели на онова, що се правело."

Петото сведение е на Лъв Граматик - "Той (Крум) отрязъл главата на Никифор и я провесил на едно дърво, а след това оголил черепа,посребрил го наоколо и накарал българските велможи да пият от нея, като се гаврел с ненаситния, който не искал мир."

Шестото е на Луидпранд - "Симеон имал двама сина, единият на име Баян, а другият - по име Петър, който и сега е жив и властно царува над българите. Баян дотолкова бил изучил силата на магията, че внезапно могъл да се превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр."

Към данните за вероизповеданието на българите, всъщност по-скоро към сведенията за военно-правните обичаи, може да се добави и известието на лексикона "Свидас" от Х в., въпреки че податките там изискват специално разглеждане и разработване:

"Българи. На българите се харесала носията на аварите; те заменили своите дрехи с техните и досега ходят така облечени. При император Юстиниан Ринотмет (носоотрязания), Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниян и Константин (III), синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Простирал копието си на земята и до краищата му и на голям куп натрупвал копринени дрехи. Като напълвал сандъчета със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро."

Това са всичките типологически различни позовавания със самостойно звучене в чуждите хроники (гръцки и латински), за вярата на българите от езическия период на държавата. Много от приведените текстове често пъти се повтарят в други византийски хроники или в близките на византийци и българи книжовни кръгове. Особено разпространен е разказът за победното пиршество на Крум или способностите на Боян. Но други сведения за вярата на българите, носещи различно и качествено ново съдържание, практически липсват.

Ако се допусне етнокултурно изравняване между хуни и българи, като по такъв начин се включат и цитираните по-напред сведения за хунски покръствания през VI в. по Кимерийския Боспор (Северното Черноморие), то тогава кръгът на свидетелствата би се увеличил. Предпазливостта обаче изисква първо да бъде направено внимателно проучване дали хуните на покъстения от византийците вожд Грод (Гродас) имат нещо общо с българите. Макар в някои по-нови съчинения да се настоява за такава генетична близост, абсолютното тъждество на боспорските хуни и воините на Аспарух не е доказана окончателно, макар да е много вероятна. Сведението за почитането на идолите в покръстването на Грод обаче обяснява мотива при задигането на медни статуи от страшния български вожд Крум. Те са му трябвали като идоли. За значението на такива медни статуи в езическия култ на населението от Балканския полуостров преди идването на българите свидетелства цитираният вече Йоан Малала в "Хронография": "Когато Север отишъл във Византион и видял, че местоположението на града е хубаво, възстановил Визопол и основал обществена баня, наречена Зевксип понеже там, в средата на т.нар. "Тетрастоа" се намирала медна статуя на слънцето, под която написал митичното име на слънцето - на бога Зевксип - защото траките наричали така слънцето."

Идолите - образите или кумирите, както се наричат в старобългарската книжнина, очевидно са били статуи, пред които българите са извършвали жертвоприношенията, кланяйки се, какъвто пример съществува за солунските българи, почитащи една мраморна статуя. Определена част от археологическите данни потвърждава подобно предположение.

Освен византийските и латинските хронисти за обичаите на българите пишат и арабски автори. Най-известен от всички остава Ибн-Фадлан. Ето какво казва той: "Забелязах, че имайки за добра поличба лая на кучетата, радват му се и смятат, че той ще им донесе година на изобилието, благословия и благополучие. Видях, че змиите са в изобилие и на всеки клон са омотани десетина, та и повече. Те не ги убиват, а и змиите не им пакостят [...] Видях в страната им много гръмотевици и ако гръм удари дома им, то те не се доближават до него, оставят го такъв, какъвто е и всичко, каквото има вътре - хора, имущество и друго, оставят го, докато времето не го унищожи, и казват: Това е дом, над чиито жители съдбата се е разгневила. Ако срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, те казват: "Този има право да служи на нашия господ". И така, взимат го, слагат му въже на шията, закачват го на дърво, държат го, докато изсъхне."

В българското издание на Ибн Фадлан е поместено и друго важно съобщение, извлечение от енциклопедията на Наджиб Хамадани "Сътворени чудатости", което гласи следното:

"Е-1 Булгар - Това е огромна област. В единия й край живеят неверници, които щом видят царя си, свалят шапка и я слагат под мишницата си. Има обаче хора в страната България, които са близки към исляма. Тези хора са здравеняци, воини на вярата и храбри. Те са с остригани глави и носят къси кафтани. Те въртят търговия с кожи. И вярващите, и неверниците имат право да пият вино. Пияни хора не се срещат обаче."

От прегледа на византийските, латинските и арабски средновековни документи се вижда съвсем ясно отсъствието на името "Тангра" от поверията и обредите на българите. Видът на сведенията, тяхната подредба и поводите, по които те са отбелязани в хрониките, изключват друга религия на българите преди Покръстването, освен религията на езическото многобожие, преклонението пред стихиите, както и почитание на предмети от военното дело и поминъка. Подобни спомени за Тангра отсъстват и в народната култура, където са запазени повече сведения за митологично-многобожнически поверия сред българите.

Теофилакт Охридски определя прародината на българите като "скитски предели", а религията им нарича "скитско невежество". Архиепископът на България казва дословно следното: "Те (българите) не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на слънцето, месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертви на кучета". Тук се срещат успоредици с казаното от Ибн Фадлан за волжките българи, както и с текстовете за жертвоприношенията на Крум и Омуртаг. По интересното обаче е, че почитта към слънцето и месечината при езическите българи най-вероятно е дала отражение върху разказвателните и занимателни песни, приказки и гатанки сред българите. Нещо повече - тези разкази и песни се засичат с вярата на останалите славяни, чиито божества са били виждани именно като природни стихии - Перун (мълнията), Дажбог (слънцето) и т.н. Народното поетическо предание притежава любопитни образци в тази насока, отдавна събрани и изследвани от българските учени.

Характеристиката на тези дохристиянски поверия, направена още от проф. Веселин Бешевлиев предимно на основата на методите в културната философска мисъл (структурната антропология и френската етнология), показва различни историко-философски измерения на култовете сред българите. Освен разработките на Бешевлиев в историографията съществуват и други текстове, които разглеждат данните за дохристиянските поверия на българите във философска и културна функционалност. Освен чисто теоретичното разглеждане на проблема към тях може да се подходи и чрез сравнение със сведенията от античните документи, изследващи историята и бита на народите, живели в древността в земите около Черно море и степите.

Изглежда човешките жертвоприношения били твърде разпространен обред в дохристиянските вярвания на българите. Обредът на архонта (княз) Крум да пие от черепа на своя враг, спада към същото ниво на религиозни представи и обреди, каквото е и човешкото жертвоприношение.

Археологическите податки и данните от произведенията на изкуството, от вида на образите в съкровището от Наги Сент Миклош потвърждават жестокия характер на военните български обреди. Може да се посочи образът от съкровището, където главата на победения враг виси от седлото на български воин в триумфалната сцена.

Правенето на чаши от черепи е древен обичай, споменат за първи път от Херодот за скитите. Ето какво пише в "История": "...Това им са (на скитите) обичаите в тези случаи. А що се отнася до самите глави, но не на всички, само на най-големите им врагове, те постъпват по следния начин: отрязват частта, достигаща малко под веждите, и я изчистват; ако скитът е беден, той я обвива само със сурова волска кожа и така я използва, а ако е богат, след като я обвие отвън със сурова кожа, я позлатява отвътре и така я използва вместо чаша. [...] Скитите, които са успели да сразят твърде много неприятелски воини, имат по две чаши и пият едновременно с тях."

Коментарът на казаното от Херодот е излишен, защото сведението почти преповтаря казаното за Крум. Освен Херодот за обковаване черепа на враговете със злато и сребро говорят и други антични писатели. Например Неизвестен автор в "Нравствени беседи, изложени на дорийски диалект" в беседа втора казва така: "Скитите смятат за прекрасно, ако този, който убие мъж, одере кожата от главата му и понесе скалпа пред коня, а след като позлати и посребри черепа, пие от него и възлива на боговете."

Същото предава и Гай Юлий Солин в книгата "Сбирка от забележителности":

Обичайният начин на живот на скитите, които обитават по-отдалечените във вътрешността области, е по-суров: те обитават пещери, правят си чаши не като еседоните от черепите на враговете си; обичат сраженията.

Силий Италик, един автор от I в., също споменава за чашите от черепи, но този път за келтите: "А Келтите, о, ужас! на драго сърце обковават костите на очистената от мозъка глава и правят по този начин чаши за пирове."

Друг известен античен автор, Помпоний Мела, в значимата си книга "De chronographia", също свидетелства за подобен обичай, но сред скитите-неври:

"Във вътрешността на страната жителите й (т.е. скитите-неври) имат по-суров нрав и земята там се обработва по-малко. [...] Чашите си правят от черепите на най-злите си врагове, както еседоните правят това от черепите на родителите си." Известието за неврите е важно, защото за същото племе в античните свидетелства е предадена и легенда, според която те се превръщат във вълци. Това вече е друга успоредица, повтаряща сведението на Луидпранд за Симеоновия син Боян.

И най-накрая за чашите от черепи става дума и в ключовия документ за руската и славянска история "Повесть временных лет": "Пролетта на 972 година Светослав тръгна на поход. И тогава го нападна Куря, печенежския владетел (княз) - и убиха Светослав, и му взеха главата, и от черепа му направиха чаша, обковавайки челото му и пиеха от него."

За първи път сравнителното проучване за правене на чаши от черепи в българския военен култ е направено от проф. Веселин Бешевлиев.

Сред българите важно място е заемал военният култ, което подсеща за присъствието на специален бог на войната или направо за почитане на гръцкия Арес, защото в елинския и периферния нему свят, мечът е символ на Арес. Почитанието на меча сред старите българи или сред воинското им съсловие е важна податка, защото тя доказва политическа връзка със скитските военни обреди. Успоредиците на почитта към меча отново започват от Херодот: "На останалите богове (скитите) принасят в жертва казания добитък по описания начин, а на Арес така. Във всяка област на царствата им е издигнато светилище на Арес, което има следният вид: образувано е от натрупани снопове съчки, на дължина и ширина колкото три стадия, а на височина по-малко и отгоре се прави една квадратна площадка. (...) Във всяка една област върху купа има древен железен меч - акинак - това е изображението на Арес. На този меч ежегодно принасят в жертва добитък и коне. Освен това принасят и следните жертви, които не принасят на останалите богове: от сто мъже неприятелски пленници един принасят в жертва, но не по начина, по който правят това с добитъка, а по по-различен; правят възлияния с вино по главата им, след това ги заколват над някакъв съд и като качат съда горе на купа от съчки, изливат кръвта върху меча..."

Сведението на Гай Юлий Солин в цитираната му вече книга е не по-малко важно, защото то обединява преданието за превръщането във вълк (казано за Боян), почитта към мечовете (съобщено в Отговорите на папа Николай I) и обичая главите на противниците да се превръщат в чаши (сведението за Крум и главата на император Никифор I Геник): "В земята на неврите извира река Бористен, в която има риби с изключителен вкус, нямат кости, а само много меки хрущяли. А неврите, както знаем, в определено време се превръщат във вълци, а след като изтече срокът, който е определен за тази участ, си възвръщат предишния вид. Марс е бог на тези народи: те почитат не божески изображения, а мечове. Принасят в жертва и хора." Засичането на успоредици и общи места в система, както става в този случай, е много сериозен довод в определението на българските религиозни представи като езически и близки до старинните скитски обичаи.

Същото сведение, каквото дава Солин, се среща и при Арнобий в трактата му "Срещу езичниците": "Присмивате се на това, че в древни времена Персите са почитали реки, както посочват паметните записки, Арабите пък безформен камък, а скитските племена - Акинак". Известният Амиан Марцелин, чието историческо съчинение "Дела" е основополагащо при съставяне на историята на Великото преселение на народите, разглежда почитта към меча като характерна за племената на аланите: "Почти всички алани са високи и хубави, с умерено руси коси, страшни със сдържаната свирепост на очите си и подвижни поради лекостта на оръжията си, подобни във всичко на хуните, но по-изнежени в начина си на живот и храната; за разбойничество и ловуване те достигат чак до Меотийските блата (Азовско море) и Кимерийския Боспор, а също така и до Арменците и Мидия. Не се вижда при тях храм или светилище; не може да бъде видяна някъде дори и колиба, покрита със сламен покрив, а по варварски обичай в земята се забива изваден меч и него почитат с благоговение като че е Марс, покровител на областите, по които те бродят". Освен почитта към меча тук като податка може да се използва и номадския (полуномадския) начин на живот, живян от българите преди създаването на Велика България.

Един от известните старогръцки прозаици - Лукиан Самосатски - потвърждава обичая скитските премена да се кълнат в меч:

Други вярват в други неща: Скитите принасят жертва на меч, Траките - на Залмоксис...

Християнският апологет, философ и филолог Климент Александрийски отбелязва почитта им към меча:

В древността Скитите се молели коленопреклонно на меча, Арабите - на камъка, а Персите - на реката (...) Както ми се струва, твърде много (племена), след като забият само меч, му принасят жертви като на Арес. Сред Скитите Савроматите, както казва Хилезий в съчинението си "За мистериите", изпитват страхопочитание пред меча.

Същото, което казва Климент Александрийски, е повторено и от Епифаний.

Приск Панийски, пряк участник в събитията, свързани с хунското нашествие в Европа, разказва за интересно поверие, легализирало властта на Атила над многобройните народи, подчинени на хуните:

...И не след дълго ще има нарастване на сегашното му могъщество. Това бил разкрил с поличба (сам) богът, който бил извадил наяве меча на Арес, който бил свещен и бил почитан от скитските царе като посветен на господаря на войните. Той бил изчезнал (още) в древни времена, а след това бил намерен с помощта на крава.

Йордан в своята "За произхода и деянията на гетите" (Гетика) преповтаря Приск Панийски вероятно за да вложи тежест на едно устно предание, с което лично е бил запознат:

...Той (Атила), макар и да беше по природа такъв, че винаги бе твърде самоуверен, допълнително увеличи самонадеяността му намереният меч на Марс, който винаги е бил смятан за свещен от скитските царе. [...] След като изровил меча, овчарят веднага го отнесъл на Атила. Той се зарадвал на този дар и както (и без това) бил високомерен, сметнал, че е определен за владетел на целия свят и че чрез меча на Марс му е предоставено надмощие по време на война.

Почитанието на меча има своите обществени, властнически и обредни значения. Важното в разказа на Приск Панийски и Йордан за откриването на меча на скитските царе е подчертана идея за приемственост в легитимността на върховния владетел. Същата идея на приемственост в знаците на властта се проследява отчетливо в Именника на българските князе, представена чрез остригването на князете. Почитта към меча, чашите от черепи и жертвоприношенията на хора, забелязани от българските книжовници и византийски хронисти, насочват вниманието към едно главно военно-политическо божество от вида на гръцкия Арес, германския Один (Тор) и т.н.

Като допълнително доказателство за близостта между обичаите на българите и античните степни племена като скитите и ранносредновековни като хуните служи обредната победна символика на кесар Тервел, представена от Свидас. Издигането на камшика там е знак за върховна власт. Херодот казва същото, когато преразказва интересна случка от ранната скитска история. В нея скитските роби разпознавали господарите си именно по техните вдигнати камшици. Издигнатият камшик е знакът, даден от аварския хаган при началото на атаката срещу Константинопол според Пасхалната хроника. Агатий Миринейски от своя страна съобщава, че хаганът на тюрките също използва бича като знак на върховната си власт. Същият факт е споменат и за кутригурите от Прокопий Кесарийски.

Що се отнася до пръскането на злато и сребро от кесаря Тервел в двете посоки, то успоредицата и тълкуването на този обред се намира във философията на погребението на Атила. Ето какво казва готският историк Йордан по този повод: "Тайно през нощта тялото (на Атила) било скрито в земята и го обвили с (три) ковчега, първият от злато, вторият от сребро, третият от твърдо желязо. Със следния довод те посочваха, че всичко това подобава на най-могъщия крал: желязото, защото е подчинил племената, златото и среброто, понеже е получил украсата (данъка) и на двете империи."

Друг интересен обичай, забелязан у българите-езичници, е повесването на дърво на трофеите и на телата на престъпниците, както Крум постъпва с главата на император Никифор I Геник, считайки го за военнопрестъпник. Арабският дипломат Ибн Фадлан отбелязва същия обичай и за волжките българи, вече цитиран тук.

Повесването на дърво като жертвоприношение е отбелязано и за други антични народи, живеещи в областите около Кавказ. Ето какво съобщават античните документи:

И върху най-високите им места: защото не било обичайно при Колхите мъжките тела да бъдат горени или заравяни в земята, а след като ги обвивали в пресноодрани кожи, окачвали (на дърветата) мъжките тела, а женските - предоставяли на земята, както казва Нимфодор, когото е следвал (Аполоний). А най-вече почитат Небето и Земята.

Същите сведения за обичаите на колхите предоставят Николай от Дамаск в книгата си "Сбирка странни обичаи" и Клавдий Елиан в "Пъстра история". Обичаят на античните колхи, взет с неговите успоредици при Ибн Фадлан, както и с действията на Крум спрямо главата на Никифор I Геник отбелязват изненадваща близост на българската обредно-погребална традиция с обичаите в Северен Кавказ. Подобна връзка доказано съществува в именната система на българи и кавказци, както и в руските генеалогични предания от Средновековието - Хронографите.

Данните за носене на повезка сред българите, отбелязани в Отговорите на папа Николай I, се засича както от един текст на известния философ Сенека, така и от изображенията върху предметите на изкуството - кратери, фиали или кани. Откъсът на Сенека е изваден от сборника, наречен "Нравствени писма".

Виждаш ли този скитски или сарматски цар, украсен с царските украшения за глава? Ако искаш да го оцениш или узнаеш всичко за това, какъв е той, развържи тази повезка; под нея се крие много зло.

Едно от най-разпространените сведения, будещи любопитството на историци и етнографи, е сведението на Луидпранд за превръщането на Сименовия син Баян във вълк. Успоредиците на тази любопитна податка в античните текстове се оказват изненадващо много, като всички данни произлизат или насочват вниманието към скитските области от Северното Черноморие.

Филосторгий, продължителят на "Църковна история на Евсевий Кесарийски", отбелязва начина, по който неврите, скитско племе, за което Херодот твърди, че неговите членове се превръщат във вълци, преминава р. Дунав и се заселва на юг във византийските провинции. "Отвъддунавските скити, след като хуните ги нападнали, напуснали земите си и преминали като приятели в ромейската земя. Тези хуни ще да са така назоваваните някога неври, които обитавали при Рипейските планини, отгдето Танаис се насочва към Меотидското езеро и влива (в него) водите си."

Отново Херодот е този, който за първи път съобщава обичая неврите да се превръщат във вълци:

Неврите имат скитски обичаи. Едно поколение преди похода на Дарий им се случило да напуснат страната си заради змии. В страната им се появили много змии, но още повече били змиите, които ги нападали отгоре, от пустинните земи. Били толкова притеснени (неврите), че изоставили страната си и се заселили при будините и заживели с тях. Изглежда, че тези хора са магьосници. Скитите и елините, които са се заселили в Скития, разправят, че веднъж годишно всеки мъж от неврите става вълк за няколко дни и после пак си връща своя образ.

Това е първото и много важно споменаване на неврите и техните странни обичаи. В сведението са предадени всъщност три легенди, които могат да се открият и в други текстове, но разделени една от друга. Нашествието на змиите (грифоните) има успоредици в други текстове и в преданията на някои източноевропейски народи. Легендите за змиите изобилстват и в българските народни разкази, като още Димитър Маринов обръща внимание на това. За змии говори и Ибн Фадлан в цитираното вече "Пътешествие до Волжка България".

Второто важно сведение на Херодот е легендата за магьосничеството. Какво точно разбира Херодот под магьосници, не може да бъде изяснено. В никакъв случай те не могат да бъдат сравнени с шаманите от Сибир, индианците от Америка или австралийските знахари. Херодот не познава обичаите на тези далечни племена, а принципът на историка е да сравнява с известните нему обичаи и нрави. Следователно поверията на неврите са били разпознати посредством техни аналози от областите около Черно море, Кавказ или от Мала Азия, защото Херодот тях познава най-добре.

През Средновековието са познати някои случаи на опиянение от билки и треви, които водели хората до екстаз и предизвиквали халюцинации. Подобни данни съществуват за викингите. Вероятно това е отговорът на сведението за превръщането във вълк.

Така го разяснява и Публий Вергилий Марон в поемата си "Буколики": "(думи на Алфесибей) Тези треви и тези вълшебни билки, събрани в Понта, гдето се раждат в изобилие, ми бяха дадени от самия Мирис (Moeris): аз често съм виждал как Мирис с тяхна помощ се превръща във вълк и се скрива в горите, често е извиквал душите от дълбините на гроба и премествал посевите от едно място на друго."Логиката и мисленето в разказания случай имат близост с разпространеното знахарство и билкарство в българската народна култура, вероятно наследило уменията и знанията на античните и ранносредновековни билкари от Черноморието.

В руския опит за епос, наречен "Слово о полку Игореве" също може да се намери податка, макар и не толкова убедителна заради метафоричния език на поета: "...Че вещият Боян, речеше ли за някого да пее песен, мисълта му се понасяше като катерица по дърво, като сур вълк по земята, като сив орел над облаците."

Несъмнено възхваляваният Боян има историко-ономастична връзка или поне автора на епоса е повлиян в литературните си образци от същия онзи Симеонов син, за когото ни известява Луидпранд. Съвпадението е налице, а в някои произведения на руското народно творчество, какъвто е богатирският цикъл, могат да се открият персонажи с други имена и със същите възможности на тайнствена сила. Такъв класически персонаж е юнакът-магьосник Волх, който може да се превръща в различни животни.

Освен Херодот и Луидпранд, способността за превръщане във вълк за българи и скити е забелязана от средновековния латински хронист Зигеберт, римските автори Помпоний Мела, Гай Юлий Солин и др.

Обкованата със злато или сребро чаша от черепи на противника, преклонението пред меча, остригването на главата в кръг, отбелязано в Именника на българските князе, носенето на повезки, човешките жертвоприношения, превръщането във вълк и куп други сходни обичаи показват, че античното некласическо елинистическо влияние върху българите (или българската знат) от страна на скитското и Боспорското царство е прекалено силно. То не може да се сравни с никое друго, било то тюркско или иранско, защото историческите податки в изворите отговарят едновременно на всички изисквания за надежден исторически паралел. Обичаите и верските представи са съществували на същото място, откъдето идват и българите; имайки предвид тяхната консервативност и политическа устойчивост, не може да се приеме формално-типологическо сходство на основа "битова единосъщност". Още повече че византийските и латинските писатели наричат българите "скити" или "хазари", което подчертава етнокултурната връзка със степите и местата от Северното Черноморие.

Освен писмените сведения, историко-политическата традиция до Покръстването и засечките от запазените веществени свидетелства някои обичаи и обреди от народните поверия и представи (фолклора) също съвпадат. Изглежда почитта към елена в народната култура представлява запазен спомен от най-ранната българска история. Добре известно на етнографите е народното предание за доброволно жертващия се елен, който всяка година в определено време пристигал на определено място, наричано от народа "еленски църкви". Местата, където според поверието се намират тези "еленски църкви", са свъзани с оброчища или останки от стари храмове.

Култът към елена-избавител или предводител несъменно е съществувал още от старинни времена, защото в Североизточна България се откриват много рисунки-графити, на които е изобразен елен. Причината за тази почит към елена се състои в неговото приемане като мистическо същество, изпратено на българите от езическото божество като водач.

Разказите за елена в античните и ранносредновековни текстове изобилстват. Някъде той е заменен с бик или вол, което още повече го свързва с обичайната и политическа символика на българите. Известно е, че в старобългарските книги като "Разумник-Указ", символът-животно на българите е бик, а еленът е символ на ясите (Асенъ!?), племена, свързвани в историографията с наследниците на скитите.

Нашумелият напоследък икономист ст.н.с. II ст. Петър Добрев също настоява, че според една литовска хроника вождът, отхранен от сърна (еленица), бил предводител на българите. Какви впрочем са сведенията за водачеството на елена в античните и раносредновековните извори?

Хермин Созомен, който пише "Църковна история", споменава за водачеството на вол, превел хуните през Азовско море: "Защото готите, които по-рано живеели отвъд реката Истър и господствали над останалите варвари, били изгонени от така наречените хуни и преминали в ромейските предели. Това племе било, както казват, по-рано непознато на траките около Истър и на самите готи. Те не знаели, че живеят в съседство едни с други, понеже помежду им се простирало огромно езеро. И едните и другите мислили, че населяваната от тях страна е краят на земята, а след това - безкрайно море и вода. Но веднъж един пощръклял вол преминал езерото и пастирът го последвал. А след като видял отвъдната земя, той известил на съплеменниците си. Други пък казват, че една сърна, като бягала, показала на някои хуни-ловци пътя, който бил залят от водите. А ловците, възхитени от умерения климат и добре разработената земя, когато се върнали, разказали на господаря на племето какво са видели."

Същият разказ е предаден и от Прокопий Кесарийски, който говори за утигури и кутригури, отъждествявани от някои български историци с българите на Кубрат. Освен Прокопий за сърна (кошута) - предводител на хуните - съобщава и Агатий Миринейски.

Скилица-Кедрин пък казва, че еленът превел готите. Това фактически е последното известие от византийските автори.

Освен тях сведението за хунско преминаване в Европа под водачеството на сърна е предадено и от готския историк Йордан: "След като възникнали от такъв корен, Хуните се доближили до земите на Готите. Техният свиреп род, след като се настанил на по-горния бряг на Меотидското езеро, както съобщава историкът Приск, не се занимавал с нищо друго освен с лов, ако не се смята това, че след като нараснал до размерите на племе, с коварства и грабежи нарушавал спокойствието на съседните племена. Ловците от това племе, докато търсели както обикновено дивеч за ловуване на брега на по-вътрешната Меотида, забелязали как неочаквано се появила пред тях една сърна, навлязла в езерото и като ту крачела напред, ту спирала, им послужила като указание за пътя. Следвайки я, ловците преминели пеш Меотидското езеро, което дотогава считали за непроходимо като морето. Веднага щом скитската земя се появила пред тях, която не познавали (дотогава), сърната изчезнала. Това, мисля, го извършили онези духове, от които Хуните извеждат произхода си, от ненавист към Скитите. А пък онези, понеже не знаели, че освен Меотида съществува един напълно различен свят, се възхитили от скитската земя и тъй като са хитри, сметнали, че този път, който не бил известен на никое по-раншно поколение, им е показан по волята на боговете."

Античните писатели също разказват за наличието на почит към елена-водач, считан за царски знак и символ на народността. Например Флавий Вописк Сиракузиански в произведението си, посветено на император Аврелиан "Божественият Аврелиан", казва следното: "(В триумфа на Аврелиан) имаше и друга колесница, запрегната от четири елена, за които се говореше, че са принадлежали на царя на Готите. От нея, както съобщават мнозина, Аврелиан е бил качен на Капитолия, за да принесе в жертва там елените, за които се говори, че тях, пленени със същата колесница, е посветил на Юпитер Всевишен и Всемогъщ... Освен пленниците от варварските племена в процесията вървяха и пленени с вързани отзад ръце Блемии, Аксомити, Блажени Араби, Индуси, Бактрийци, Ибери, Сарацени, Перси - всеки със своите дарове, Готи, Алани, Роксолани, Сармати, Франки, Свеви, Вандали, Германци (...) Отпред бяха носени надписи, които посочваха имената на племената."

Запрегнатите елени вероятно се имали и малко пластично копие, защото от степите на Южна Русия непрекъснато излизат археологически находки, представляващи умален модел на запрегнати елени в колесници. Освен тях съществуват многобройни накрайници с еленски глави. Присъствието на особен култ към елена-предводител в земите около Северното Черноморие, в Добруджа и Трансилвания е отбелязано отдавна от такъв прочут учен като Мирча Елиаде.

Валерий Флак, един епически поет от I в., също споменава за "знамението на сърната", служеща като щандарт пред кавказките и черноморски отреди: "Дарап, страдащ от рани, получени в Ахменската война, изпратил на война Датий, който е обкръжен от войнствения строй на Гангариите (Gangaridum) и тези, които ги довежда до ярост изпитата вода от Гера, а също тези, които живеят около езерото Бикен. Там беше Анаксар и Сидон с брат си Радал, и Фрикс е предвождал Акесинските отреди под глупавото знамение на кошутата (cervae). Сама тя съпътствала, и блестейки с козината си и златните рога, се носи пред строя, издигната нависоко."

Носенето на сърна пред строя на черноморските и кавказки отреди е доказателство, че преданието за водачеството на сърната (елен) е много по-старо от времето на Прокопий Кесарийски и Созомен. Изглежда като щандарт и в бойна памет на преданието за елена са служили накрайниците с глава на елен, откривани от археолозите в същите земи, където античните и средновековни писатели поставят действията на скитите и хуните.

Значението на тези накрайници с еленски глави изглежда е било същото каквото и на бойните флагове на иранската войска. Всеки владетел и всеки род от иранската войска е носел знаме, на което е било извезано някакво животно. Сред знамената се среща елен или онагра, което подсказва, че култът към елена сред конните народи от античността и Ранното средновековие не е от сибирски, а от друг произход - най-вероятно от Иран и Двуречието, откъдето благодарение на движенията през античността е преминал в централноазиатските народи или сибирските общности. Към тези влияния може да бъде причислено и степното изкуство на т.нар. "зверинен стил", при който образите на биещи се животни могат да се тълкуват като хералдически знаци и като символен разказ за военно-исторически сблъсъци. Зверинният стил е част от философията на степните конни племена и поясненията в старобългарските книги като "Разумник-Указ" обясняват тяхното предназначение и обществено действие.

Ето впрочем какво пише в иранския епос "Шахнаме" (Книга на царете):

"А оня стяг, на който вълк белее,
над вожда Гив победно се ветрее.
След него е Гударз, със стяг - лъва,
на мечоносците е той глава.

Вървят под стяга с тигъра ужасен
бойците на Ривниз, герой прекрасен.
Под стяга там със степната сърна,
Нестух пристъпва, на Гударз сина,

Синът му, другият е пък с елена,
Бахрам се казва със ръка блажена."

Конкретно историческият преглед, обоснован от изворите, проведен посредством сравнения и съпоставки с познатите на европейската култура писмени и археологически сведения, говори по-скоро за една връзка между българите и конните народи (племена) от античността. От своя страна те по езиково-културната (народностната) си принадлежност не са тюрки (или не са само тюрки), а индоиранци. Ако българите са повлияни повече от индоиранската култура, то и присъствието на божеството "Тангра" става много мъчно доказуемо, защото се отнема основанието на формално-типологичното етнорелигиозно сходство. Именно това структурно-антропологично сравнение по принцип, направено от предпоставката, че българите са тюрки, е доводът в досегашната историография за присъствието на Тангра в обществения култ на Първата българска държава.

Съсредоточеният и логически правомерен анализ въз основа на неподправените исторически свидетелства позволява на историка да определи вярата на българите до 864 г. като елинизирана варварска религия с човешки жертвоприношения и мистически обреди. От всичко казано дотук изследователят може да направи заключението, че българските поверия и обреди са много близки до обредите и родовите поверия на степните народи от Античността - скити, и от Ранното средновековие - хуни и готи. Тази прилика, заедно с именните успоредици от Кавказката област и Северното Черноморие, съпоставени с данните от източните автори, каквито са арабските или арменските, определят българската вяра преди Покръстването като езическа, многобожническа, вероятно близка до славянската като типология (а вероятно и с пресечни езически божества).

В тази светлина на документалните сведения от български, византийски, латински, руски и арабски произход, съчетани с данните от археологията и устното народно поетическо предание (наричано по английски "фолклор"), историците трудно следва да приемат версията за съществуването на тюрко-монголския бог Тангра. Ако българите почитаха едно божество, т.е. бяха монотеисти, то непременно папа Николай I щеше да го съобщи, защото християнските богослови още от Късната античност имат навика да влизат в диспут с други еднобожнически вери. А папата не говори за никакви богове сред българите, очевидно защото той приема обредите като достатъчен повод да разобличи езическия култ или защото вече е имало други отговори, където е ставало дума за верската обвързаност на поданиците на св. цар Борис I. Или защото някои от съществуващите идоли вече са били известни под славянски имена - например Перун?

Още повече, че за съществуването на божество "Тангра" и за наличието на някакъв култ към него липсват каквито и да било писмени сведения, запазени предания и спомени в народната памет - песни, игри, ономастични податки и каквото и да било друго. Единственото (!?!?!?!) парче от камък, на което се разчита "Тангра" (а едно парче не е епиграфски паметник) има и алтернативен прочит, където на мястото на откъслека "ggra" биха могли да се разчетат и други думи. При условие че останалата част от надписа е разрушена или неясна, то тогава биха съществували още безброй комбинации, непозволяващи да се приеме "Тангра" (Тенгри) като една дума със самостоятелно значение. В този именно смисъл "Тангра" е и разтълкувана в някои по-нови проучвания.

Затова контестацията против съществуването на татаро-монголско или тюрко-монголско божество "Тангра" е въпрос само на време и организация в историографията. Теоретично и фактологически в историческите свидетелства няма данни за съществуването на "Тангра" в езическия български култ до Покръстването през 864 г. А характерът на езическите култове, описани от средновековните писатели, не се среща запазен никъде в българската етнографска култура, което доказва, че Покръстването е извършено много дълбочинно, много успешно и фактически от ритуална гледна точка нашите обичаи и предания не пазят спомен от езичеството. Което, научно обосновано, силно оспорва пропагандното атеистично твърдение за липса на ортодоксалност в българското национално съзнание.

 

 

© Стефан Чурешки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.10.2007, № 10 (95)