ЛИТЕРАТУРА И ХРИСТИЯНСТВО В БЪЛГАРИЯ

Стефан Чурешки

web

Литературното творчество е сред най-представителните изкуства за културата на даден народ и дадена страна. От историята е известно, че всички велики сили в световната политика са издържали литератори, които са създавали образците на културния модел на определена цивилизация. Старинните литератури, които са достигнали до нас, казват, че всъщност вдъхновението на авторите е или религиозно, или философско, или чисто естетическо, дошло като следствие от възхищението на значимите дела, които човек е оставил. Разбира се, митологията като извор на творчество също е оставила следи. В литературата обаче няма изкуство заради самото изкуство.

По своята дефиниция литературата е или популярна философия, съобразно свода на достигната житейска мъдрост, или е популярна религия, която на достъпен език чрез подбрани сюжети и герои разказва за посланието на Бога. Литературата може да бъде използвана за политически цели, но ако тези цели крият в тъканта на намерението си културно-философска мотивация. Литературата не е политпартизанска работа, нито е фейлетон по вестниците, какъвто е случаят с бай Ганьо и други образци, които днес се преподават в училище като българска литература. Ако историята е разказ с дати и факти и логически конструкции на интерпретацията, то литературата е разказ със средствата на образно-понятийното мислене и като такава в крайната мяра на своето културно послание е стил от философски или религиозни цитати. Дори когато се стреми да бъде дистанциран от религиозно влияние, литераторът попада волю-неволю в културната тъкан на религиозна представа или на философска система. Това правило не прави изключение и дори атеистичният комунизъм в областта на словесността носеше елементи на религиозност, но религиозност на първично равнище, характерна за първобитния човек, защото основната философска цел на комунизма беше възвръщането на първобитната община на всеобщото племенно равенство и споделени по равно блага.

През комунизма беше свещена кръвта на героите, но не беше свещен духът на истината, заради която съществува добрата литература. Впрочем реновацията на понятието за свещеност в българските условия ще срещне радушен прием от страна на читателите на словесните изкуства. Възпяването на социалистическия герой и на човека на оръжието от страна на соцлитературата беше равносилно на племенната песен за юнака, който преборил триглавата ламя или убил мечката с голи ръце. Това първично религиозно изживяване на българската литература, което дори не е митология, загърби на практика световните образци на елитарно изукство, което мисли с понятия и категории от по-висш цивилизационен ранг.

Соцлитературата в България с нейната митологизираща героика е силно повлияна от езическия епос на индоевропейците и носи своя първобраз в национал-революционните произведения и народните песни за хайдути от ХІХ век. Тези образци, повлияни като философия от руското народничество през ХІХ век обаче, стоят отделени от висшата българска културна изразност, която съпреживява себе си като ортодоксално християнска още от ІХ век. Фактически нашата народна песен не е разработена от новата българска литература с оглед нейната религиозно-елитарна повествувателност. Липсват българските религиозни балади, историческите песни и песните, чието философско послание като сюжет е повлияно от библейските сюжети. Съчетаването на епическа героика с ниски културни екшън послания на фолклора раждат новата българска литература, която се посвещава на националното, като го счита за егалитарно в социално отношение. Това личи при Ботев, личи и в определени текстове на Вазов. На практика новата българска литература скъсва с високите образци от Средновековието и с народните религиозни произведения. Тази простонародност на литературата всъщност ражда идейната база у нас комунизмът да разцъфти като свойски и като елемент от националната традиция. Тук не става дума само за това, че Ботев е деклариран комунист в неговата подигравка на християнския Символ на вярата, която се учи от българските деца за разлика от автентичния Символ на православната вяра, който е непознат на българския интелектуалец. Тук става дума, че елементарни епически текстове на Захари Стоянов са в основата на българската национална патетика, която забрави за св. Георги и за Чудото с кръста, а се обърна към неясна религиозност, при която търсенето на моментно масово политпсихологическо внушение е по-важно от смисъла на посланието на творбата. Дистанцирането от пророческите книги на българското Средновековие, които не са богомилски книги, както мислят някои, както и изоставянето на житията на светиите и народните християнски песни прави невъзможно раждането на български Достоевски в ново време. Това лустриране на висшата религиозност и на елитарните образци от българската литература е благоприятствано и от факта, че висшето богословие в България не е платформа на културната идентичност на Третото българско царство. Затова и през социализма не можахме да напишем български “Доктор Живаго”. Така културните влияния в страната носят религиозно-философски послания, които или са свързани с атеистичната, т.е. първобитно-природна религиозна система, или високите литературни текстове с религиозно съдържание носят преводен характер и като такива остават крайно чужди и неразбираеми за философията и съпреживяването на българското православие. А то е аскетично, с любов към мистиката и притчата, ориентирано към мъдростта на старинния Изток, със силно чувство за историзъм и кодово изразено чрез философията на българските пословици и поговорки, които имат евангелска културна експликация в своите послания, т.е. те са византийски по своя произход, както доказа акад. Иван Дуйчев в един свой текст.

На практика българското православие не е дворцовото руско православие, което говори с езика на Достоевски, а е мъченическото православие от ранните години на Църквата и като такова, обяснимо само с директния език на Евангелието, което българите са схванали много добре, имайки предвид историко-културния факт, че живеят на земите на новозаветните библейски поля и няма как да не са разрбали за какво иде реч в Библията. Освен ако не са народ от идиоти, но като имаме предвид колко българите са добри в точните науки и в сценичните изкуства, няма как да ги мислим за народ от кретени. Очевидно проблемът на литературата не е българският манталитет, а опитът този манталитет да изживява себе си като първобитно-природоприспособленчески или да бъде натикан в чужда научно-религиозна сиситема на интерпретация на културата. Очевидно, от големия брой храмове, манастири и светилища из страна българите са разбрали посланията на Евангелието, но в областта на модерната литература като популярна философия тези послания не са експлоатирани. Макар да имаме песента за Балканджи Йово, която е български преразказ за праведни Йов многострадални, ние не сме извадили от интегралния свод на българския фолклор онези православни изживявания на народния гений, които днес могат да създадат висока литература в сътрудничество с висшето богословие. А тежките години на национални крушения и годините на комунизъм изискват от модерните български литератори една философска експликация на битието на българите чрез поставяне на големи проблеми и съответно чрез взимането на съществени решения в областта на изкуството тези проблеми да бъдат решени.

Влизайки в Европа, ние ще трябва да представим себе си от гледна точка на уникалното послание, което народът е запазил през вековете. С богомилски и соцгероични книги едва ли ще можем да презентираме висшата култура, която ни е правила отделна културна единица във феноменологията на Средновековието. В този смисъл изследването на пророческото начало на старобългарския книжовник и разработката на библейски сюжети чрез случки и факти от модерността ще допринесе за извисяването на българската литература, чиято притча очевидно западната култура не познава. В този смисъл един литертурен роман за феномена на Ванга ще допринесе за изясняване на посланието на българската култура през модерността. Защото притчата на българската култура гласи, че ние сме православни християни заради защитата на висша верова истина, а не поради битов селски инат. В този смисъл образът на бай Ганьо трябва да се изследва не като некултурен простак, а като невинна жертва на едно мъченичество, което българите изживяват през модерността. Всичко да разбереш, значи всичко да извиниш, казва френската поговорка. Европа трябва да ни разбере, но ако литературата ни продължава да говори за първобитен героизъм, без да изтъкне високата философия на православието в българския манталитет, то ние ще бъдем разпознати от нейната култура като диваци и нищо чудно, ако в областта на културата срещу нас се организира кръстоносен поход. Това явление, благодарение на текстовете на покойния акад. Иван Дуйчев, беше прекратено за историческата наука, но за литературата изглежда ще трябва тепърва да се търси българският Достоевски, който да напише модерната българска Александрия с притчите на Евангелието и на Източната мъдрост. Ex Oriente lux. Светлината в познанието има обратен път на движението на капитали и пазарни стоки. С това българският литературен вкус трябва да свикне и да създаде своя шедьовър, който да надмине руската аристократична школа. За това ние имаме способности, съдейки от богатата средновековна литература и от таланта на такива гении като Яворов и Димитър Талев.

© Стефан Чурешки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.04.2008, № 4 (101)