* * *

web

От моя прозорец пак виждам Добраево.
Не топля името - на теб го оставям.
Има и други.
Под ширнатата вис е замряла Елата;
зад нея Блатево.
На запад Ушите, на изток Кървавата бърчина.
Добраево се буди с мистични сказания.
Нощни дракоси и прелитащи ниско
"кайметь кандила".
(Не се обяснява какво са.)
От разстоянието Добраево става зелена длан.
Когато набързо си тръгва слънцето
да се съблича над селото,
с очите ми става нещо.
Какво е, не знам. Знам само, че като приближавам,
не бива да търся покриви.
Защото ме задушават.
Зад гърба ми дървесните гъби надничат.
И очи, дето отдавна ги няма на тоя свят.
(Кайметь кандила?!)
Може би, в минали времена. Може би.
Аз олеквам, превърната в дявол знае какво.
Но гърбът ми е свикнал да го полазват мравките.
Укротена съм тук. Утаена съм
в изворче, в храстче, в тъничка вейка дори,
с която се самобичува вятърът.
После мълчание. Лунна светлина
в полет на прилеп.
Август е. Лятото тук никога не достига.
Добраево лежи върху стръмен хълбок.
Любовта пада отгоре и отвисоко.
Бавно и плавно.
Красота, ти ме спасяваш от ужаса да си мисля,
че си илюзия.

© Роса Соколова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2007, № 6 (91)

Други публикации:
Роса Соколова. Стръмна изповед. София: Светулка 44, 2002.