* * *

web

Мойта Орловица не е гнездо на орли.
Не е крепост. Връх. Или река.
Орловица е въздишка.
Помня зелени очи, вежди - гайтани, облаци
от ковано сребро.
На мама чапразите.
Днес е шепа пръст, рехава от очакване.
Помня младо момиче, седи на шкарпата.
Тропне с кондури по камъка и не продумва.
Скръцнал прозорец и пак момата на прага.
Бяла невеста с хляб за "Добре дошли,
каматни гости!"
Синя чука и бяла бърчина.
Тук не избързва времето.
И росата не става набързо на скреж.
Тук времето мести с мамини пръсти
деня и нощта
като черни и бели зърна от фасул
по квадратната детска игра.
Нарисувана паяжина.
Тя люлее големия свят.
И в гърдите ми нещо полита.
И се чупи крило на ударен клавиш.
Стъпките чупят съчки. Кой ли ще мине?
Който и да е. Ще нагазя в оная гора. Ще приседна
пак до оная река.
Преди да се палнат стъклата
на къщите под Орловица.
Време е.
Мамо.

© Роса Соколова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2007, № 6 (91)

Други публикации:
Роса Соколова. Стръмна изповед. София: Светулка 44, 2002.