* * *

web

Не зная, тоя път извежда
ли от миражите навън...

Н. Лилиев

Всички пътища бързат през моята девственост,
всички пътища екнат в очите от смях и позор,
всяка вечер звездите ме дърпат болезнено,
но обичам, обичам земята - макар и в затвор.
Младостта ни лети - аз те търся, намирам и губя.
Ти самата си тръгваш оттук с изненада и гняв,
без да питаш защо те проклинам, когато съм влюбен,
без да искаш да знаеш защо ти се плаче от смях.
Вече никога. После вратата. А в трясъка
никне сянка и влиза в дъха ми различна жена.
Все разпитва и все за любов ми разказва
зад реките на някаква райска и бяла страна...

В тоя вик без стени, без уши - часовете увисват.
Сам се чувствам началник на ада - мерзавец и бог.
Всеки стих е окапало цвете в перчема на листа,
залепено в края на дрипав и жълт некролог.

© Румен Шивачев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.10.2019, № 10 (239)