СТЕНАТА

web

На П. Г.

Ти беше добрата и прелестна тухла,
която съзижда стената.
Инстинкт ли,
копнеж ли при теб ме издуха
и ето ме твой - и на вятъра.
Отвяти прашинки от моите пръсти
са роклята, лампата, думите.
Телата ни пукат, нощта ще се пръсне,
но ние все плуваме, плуваме.
Рапсодията свършва, замлъква и плочата,
а слънцето с пясък слепи ни.
И сянката ляга, където сме почнали -
в тревата със правата линия.
При тебе,
          при нея
                    и много нататък
ме гони отвесния вятър.
Изгрява денят от ръба на стената,
но още не искам да вярвам,
че тук е началото, тук е и края
на нашата свиреща плоча.
При всяко докосване дълго гадая
тоя ръб кога ще прескочим.
Подтичва над двама ни, с човка потраква
синигер и нещо просвирва.
Изтръгват ме звуците - бедната мравка
сама лудостта си разбира.
Мазилката капе с напèви дъждовни -
стената след сянката пъпли.
И дупки дълбаем като ложе за спомени,
и някакво щастие мътим.

© Румен Шивачев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.10.2019, № 10 (239)