Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТИХОСБИРКАТА "ИТАЛИЯ" НА ИВАН ВАЗОВ - МЕЖДУ СКИТНИКА И ПЪТНИКА

Румен Шивачев

web

Стихосбирката "Италия" (1884) е дневник за превръщане на едно скиталчество в пътуване. В нея могат да се проследят превръщенията на скитническите настроения и размисли в пътнически възторг и патетична светопозиция. Преминаването от скиталчество из люшкащия се хаос на "пространното море" в пътуване из непоклатимия сонетен мир на "Италия щастлива" е внушителен символ на един не по-малко щастлив Изход; история на едно духовно преоткриване на Изгубения рай. Дори възникналите от пътуването проблеми са белязани от епическия възторг на преоткриването и не носят такива екзистенциални колизии, каквито носи скиталчеството из морската вселена.

Настроенията и размислите бележат началото на скиталчеството на Вазовия поетически човек като контрапункт на пътуването, на целенасоченото преместване, на рационалното движение и съответно като контрапункт на патоса на пътника, открил своя рай. Пътуването започва едва накрая, едва когато този човек е сред "Италия прочута". Нещо повече, дори при възникването си - защото тук то е възникване - пътуването не е осмислено като равносметка на конкретен скиталчески опит, нито пък е ретроспективно означение на изминатото от скитника като конкретен път, а е директно навлизане в една нова идентичност, осъзнаване на едно ново пространство. В него липсва споменът на пътника като скитник, който спомен директно да свързва (пренася, продължава) единия с другия, идентифицирайки ги като една личност и една съдба. Свързващата функция на спомена се осъществява индиректно чрез фигурата на кораба, както ще видим.

Още в първото стихотворение "Ненадейно сред морето" срещата с пилето е натоварена с първична символика, в която хтоничната страна на човешката природа е сродена, издигната, съ-единена с едно от ахтоничните нейни съответствия. Това определя скитника не само като доминираща фигура, но и като медиатор на всемирното, за разлика от пътника.

Аз му рекох: "Здравствуй, пиле.
Сящам твоята съдбина.
Тук приятели ще бъдем:
ний сме скитници двамина."

Самоидентичността "скитници" е рефлексия на ситуирания и съсредоточен в нея водно-небесен космос, чиято безкрайност не предвижда пътуване, нито пристигане, а поражда една безпокойна и изменчива свобода, предизвикваща ту болезнен копнеж по ориентация с насрещен край, ту бурно-мирна радост от плуването, от носенето из вечността като пребиваване не само в духовно, но и в телесно безсмъртие. Морско-небесният космос не създава пътник, а скитник, на когото предстои да търси идентичност в съприкосновенията си със символните знаци на този космос, да пренася и интегрира техни и свои съдържания за устойчивостта на идентичността и за разширяването й. Чак след това ще възникне пътуването, а с него ще се роди и пътникът. Като илюстрация на пропорциите и мащабите на този двусъставен, но единен - чисто природен - космос лодката се превръща в пиле, интегрирайки се като символ на водното измерение с пилето като символ на въздушното; но и двата символа са същевременно стародавни символи на душата. Формално лодката не е одухотворена фигура като пилето, но в своята символика представлява проекция на пътуването на човешкия дух из безбрежието на всемира, т.е., проекция на homo viator - човекът-пътник (в смисъла на носещ се из пространството). По-нататък твърде показателно двуизмерната вселена ще премине и в свое трето и единно измерение посредством порива-призив "да фръкнем, душо, да фръкнем" в едноименното стихотворение. При това, въпреки, а може би тъкмо поради отсъствието на метафизически тенденции в стихосбирката "Италия", сливането на двете семантични литоти - лодката и пилето - отразява не толкова маломерността на човека в контрастната му съпоставимост с вселената, колкото раждането на скитника като екзистенциално натоварена фигура; реципрочното на мащабността на вселената нарастване (задълбочаване) на екзистенциалната чувствителност на Вазовия скиталец. Завършвайки с тази двуединност на лодката и пилето:

Дребна лодка, като морско пиле, радостно -
плувна, тихите вълни разряза.
Плувай, пиле - шъпне й морето...

("Лодка")

е необходимо да се отбележи, че и в стихотворението "Рало и лодка" лодката излиза от традиционното си предназначение, за да идентифицира действията си с тези на пилето:

Мойта скорост гони
други небосклони.
...
Аз пък давам сили
и души съ криле.
...
Ази за граници
небесата зимам.

С лодката и пилето е означена единната небесна същност на скитника, при която небето, макар да слиза и да плува "в светлите бездни" ("Нощ"), концентрира в него (скитника) разнородната единност на безкрая. Символиката на тази единност обаче остава отворена не само надолу, както е в случая с антитезата "лодка-рало", която интегрира земната (освен българска) природа на ралото с водно-небесната на лодката-пиле, но и нагоре в наднебесния, надприроден и трансцендентален мир, където "небето тъгата наша ще земне" ("Да фръкнем, душо"). В този ред на мисли не може да се подмине и важното обстоятелство, че в емблематичните си и ключови появи лодката е преимуществено фигура на приповдигнатото, мирно-радостно настроение, докато корабът - нейното по-внушително продължение - изразява повече миньорния размисъл, както и епическото нарастване на възторга при установяване и утвърждаване на светопозициите у пътника. Тук под "епическо нарастване" следва да се разбира одаистичната патетика, мажорното втвърдяване на ритмо-интонационните тонове в противоположност на лирическите и в съчетание с историцисткия романтизъм на Вазовия поетически човек при дóсега - дистанциран или непосредствен - с руините на миналото. Лодката е подчертано фигура на деня, в чиято светлина ясно изпъква съотношението между нейната незначителност (респ., самоидентичността на скитника) и грандиозността на водно-ефирния космос - съотношение, пораждащо проблеми с такава дълбока екзистенциална значимост за скитника, каквато не съществува при пътника и която нараства пропорционално на мащабите на всемира. Дори при нощната си поява в стихотворението "Неаполският залив" лодката е обилно залята от лунна светлина, а настроението, в което плува, просто индуцира превръщането на скитника в пътник. От своя страна, корабът отразява по-сложните психологически състояния на скитника. Той не е фигура на безкрая и мащабите, а на виденията, проекциите и размислите, но така също е и вестителят на скиталческия край:

Корабе, плувай, занеси ма
там, дето зрей лимонът златни,
там, де поезья вечна има
под небосклони благодатни!

("Италия" - І)

Пътуването възниква посредством кораба, а не посредством лодката, която си остава чисто лирическа фигура, за разлика от прото-епическата и епическа фигуралност на кораба. Както споменахме обаче, корабът се превръща в преходен носител, в неустойчив агент и на колизии, и на възторг, без да ги прехвърля върху символната натовареност на незначителната, но устойчива лодка. Нещо повече - дори светлините, в които плува той, са рязко разграничени от меките настроенчески светлини, в които се носи лодката; в сравнение с тях, те са втвърдени и плътни - възторжени или кризисни - отражения на неравния вътрешен живот на скитника. В противоположност на лодката, обгърната отвън от безметежна и хоризонтална светлина, корабът е пропит навътре от мрак, накъсван от фара, чиято светлинка осветява черните силуети на неясни видения, тревоги и надежди ("Егейско море", "Калопуло"), глъбинните отвеси на самопроникването и на вътрешния мир на скитника, превръщайки се в неустойчива опора на пребиваването му в живота:

Надеждо, фар във мрачния живот!
Лампадо, що блещиш в душата слаба,
компас, звезда, божествен ръковод,
огрявай в мрак и в буря моя ход -
свети му на кораба!

("Фар")

Спокойните външни настроения на лодката са чужди на динамизма във вътрешния живот, присъщ на кораба. Така например, позлатената от светлина бездна в стихотворението "Мечтание" предизвиква екзистенциална криза у скитника, а не съзерцателно настроение, каквото цари в пълна противоположност на лодката в цитираното стихотворение "Неаполският залив". Тихата гладка и светла бездна се асоциира с почивката в смъртта и освобождението от "тегла, вражди, мъченье", а нейната безкрайност съответства на представите за вечност, които са напълно противоположни на представите за същата вечност, породени от настроенията на лодката. Това радикално различие в аспектите и възприятията на една и съща категория - вечността - се дължи на обстоятелството, че едните представи за вея, чийто агент е лодката, са напълно лишени от усещането за време, предметност и тленност, както и от динамизиращите потребности от пътуване (движение, промяна), пораждащи иначе миражните видения и проекции в "Егейско море", "Калопуло" и други стихотворения. Вечността в настроенията, предизвикани от лодката, се характеризира с "тук и сега"; тя е самодостатъчна, статична и консервативна, затова освен духовна, е и телесна. С други думи, тя изразява хармоничната пълнота в човешкото духовно и физическо себеусещане, сливаща се с хармоничната пълнота на заобикалящия лодката свят. Тази пълнота е нарушена обаче от отсъствието на памет, съдържаща преживяването на блажена Италия, където

Хармоний чудни леят се из тие
поля, лазурен свод и миртов лес.

("Италия" - ІІ)

Липсата на спомен за такива "елисейски" хармонии е компенсирана ту от бляновете по "цар някой древен", по "дъбрави, с градини, с кристални потоци" или по божества и видения на храмове, подобни на Аполоновия, ту от драматичната критичност към този вид вечност, който събужда усещането за смъртта, несъществуваща иначе във вечността на лодката. Компенсаторно замененият с блян спомен за още непреживяната Италия е всъщност факторът, създаващ амбивалентния характер на вечността. Възприемана на кораба, тя е вечност, изградена от битки и от подяденост в "безконечната борба", от мъчения, от мрак, от "всичките въпроси", носещи усещане за тленност, за променяемост, за време - обратно на усещането и възприятието на вечността от аспекта на лодката. Когато се спираме на съдържанията на бляна и спомена, т.е., на неслучилата се още и на случилата се вече Италия, не може да не ни впечатли тяхната близост, стигаща почти до идентичност. В случилата се Италия се натъкваме на форми, природни и исторически особености, божествени същества, каквито намираме и в неслучилата се. Но докато едните - в неслучилата се - събуждат блянове и горести, другите носят възторг. Неслучилата се Италия създава скитника, а случилата се - пътника. Затова амбивалентният характер на вечността е проблем на скитника, а не на пътника. "Протичането" й се разпределя приблизително по следния начин: лодка-вечност-лирическа хармония и пълнота-безкрайност; кораб-вечност-епическо нарастване и кризисна дисхармония-край (решение, изход). С решението и изхода започват пътуването и Италия.

Кризите, предизвикани от корабните настроения и размисли, водят Вазовия поетически човек до надмогване на Аз-овите схващания за света и човека. Макар и в съвсем невъзторжен тон, първото самоидентифициране на скитника като пътник е в "пространното море" на общочовешкия смисъл на съществуването. В блестящата творба "Ековете" скиталчеството вече е осмислено в равносметка от път с екзистенциален характер, като отминало пребиваване в друга идентичност, което е фиксирано с глагола "дойдох" в петата част. Той обобщава предишния скиталчески опит на Вазовия поетически човек, изразен последователно с глаголите "не намерих" в първата, "отидох" във втората, "бегах" в третата и "се найдох" в четвъртата част. "Дойдох" в петата означава установяване, пристигане, равностойно на раждане сред вълните от въпроси, които поглъщат Аз-овото им осмисляне, като правят това раждане кардинален проблем за общочовешкия смисъл на живота:

Дойдох в пространното море,
де нищо не цъфти, не мре.
Море! вълни! стихия, вечност!
Дълбоки бездни, безконечност!
Кажете ми: що е живот?
Що е човек? и кой го праща
в света за мъки, скръб и пот?
Защо той мре, защо се ражда?
Къде е висшата му цел?
Дали в задгробния предел?
...
Защо е той - безсилен роб -
от люлката до самий гроб
проклет за битки непрестанни?
Морето рече: тайна!... тайна!

Позволихме си да цитираме почти цялата пета част от "Ековете", тъй като тя съдържа кулминацията на скиталческата одисея на Вазовия поетически човек. Италия е решението на неговите екзистенциални терзания. Минало и настояще, живот и смърт, родина и чужбина, изкуство и реалност се сливат в патетичния сонетен колорит на Италия "щастлива", превръщайки скитника в пътник. Както вече бе споменато, връзките между виденията на скитника в неслучилата се Италия и онова, което пътникът открива и преживява в случилата се, са твърде показателни. Те са най-вече между "Олимп", "Морска скала", "Калопуло", "Егейско море", "Партенон", "Байрон", от една страна, и "Италия", "Джованина", сонетите, от друга. Какво изразяват те, какво представлява Италия в аспекта на този прочит, а и в проблематиката на самата стихосбирка?

Според нас, тези връзки обединяват поетическия човек на Вазов, раздвоен между въплъщенията си на скитник и пътник. Скитникът е носител на по-първични общочовешки екзистенции, а пътникът е тяхното романтично и оптимистично (позитивистко) решение, което в основата си е дълбоко религиозно. И скитникът, и пътникът пренасят равностойно своите национални и културни пластове - скитникът във водно-небесната вселена, а пътникът в "Италия щастлива". Здрависването на пътника като "волно чедо на Балкана" и идването "в тебе с много здраве" от "Емус снежнотлави", "чудни розови долини" и пр. ("Италия" - І, но и други) е идентифициране на равностойната прелест на природата, непознаваща географски граници и стояща в основата на всяко духовно и екзистенциално движение, имащо общочовешки характер (и скитникът, и пътникът при Вазов са фигури с общочовешко съдържание). Същевременно не съществува и противопоставяне, нито различие в отношенията към древногръцкия и древноримския исторически пласт. Едните са обаче като видения на скитника в далечината, а другите са като непосредствен допир на пътника с реалността, което допълва общочовешката им фигуралност в стихосбирката. И при скитника, и при пътника старинността, историята, божествените същества и знаци - храмове, найади, музи, дриади, статуи - стоят в основата както на средморските блянове, така и на италианските им реализации. В заключение накратко ще изтъкнем, че макар да е резултат на конкретно пътуване, стихосбирката "Италия" носи символика, изразяваща дълбока философска емоция от неповторимостта на скиталческо-пътническата среща с цялостния, но скрит промисъл на живота:

Пространства, тайни, векове, числа -
във твойта власт съдбата ги отдаде,
вдън ада пъплиш и щом чуйш: ела!
фърчиш, летиш с небесните лампади.

("Пред бюста на Данте в Пинчино").

 

 

© Румен Шивачев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.07.2018, № 7 (224)