БИТИЕТО КАТО ИДЕНТИЧНОСТ У ЦВЕТАН МАРАНГОЗОВ

Румен Шивачев

web

Поезията на Цветан Марангозов затвърждава убеждението, че е невъзможно да се емигрира от езика. Нито от скритата памет, която той оставя във всяко едно поколение като готов и действащ комплекс от интуиции, представи и рефлекси, чрез които то започва да бъде. Комплекс, който функционира не само при навлизането в езика, но и паралелно с правенето на литературата. Каквито и другостни езикови и културни ареали да обитава, на каквито и отчуждения да се поддава или да е подложена човешката душевност, генезисът на нейното вербално, а с това и творческо настояще продължава да работи в т.нар. "роден език" и в представите, които неговата нуминозност е създала. Той е първата колективно практикувана идея, в която още несъзнаващата се личност е въведена, но и в която тя - независимо дори от себе си, от нарастващото си съзнание и следователно от нарастващите си възможности за избор и контрол - се обособява и конституира. Сиреч, първият сблъсък с колективни реалии, условия и норми, в които човекът трябва да се обособи и идентифицира. Това особено се отнася за писателя, а още по-особено за скрития в дебрите на Балканите, но живеещ световни съдби български език. Ние обаче нямаме предвид повърхностно вярното и консервативно разбиране за езика като родина, а за обвързаността, която тази родина осъществява, дори когато е налице едно трайно и целенасочено отединение от нея. Въздържаме се дори да коментираме дали тази обвързаност се дължи на тясно метатекстови взаимоотношения, тъй като текстът въобще е фиксирана форма на езика и се отнася към него така, както частта към цялото.

С други думи, обвързаността е преди всичко в онзи комплекс от фактори, който може да се нарече културен геном и от който поезията на Цв. Марангозов възниква, провокирана на пръв поглед от външните сцепления на личната му история с обществените условия, но всъщност продължаваща и разширяваща същия този далечен в паметта геном. Именно той поддържа амбивалентното ни чувство за едновременно сложното отдалечаване и дълбокото родство на тази краевековна поезия с индивидуализма на българския Свръхчовек и по-нататъшните му превръщения. Стиловите и темпераментните различия, а така също обществените условия и идейно-естетическите тенденции - историята - тук само способстват за обособяване на един от кардиналните проблеми (и мотиви), които дават облика на българския индивидуализъм. Става дума за проблема "блян - действителност". Още у Свръхчовека при писателите от времето на "Мисъл" противоречивостта му започва да се изостря. Свръхчовекът е първото самостоятелно, макар и културно повлияно, проглеждане в свето- и време-пространството; първото самостоятелно навлизане и понасяне на тежестта на "всевечните въпроси, които никой век не разреши"; първата глобалистична и про-екзистенциална философия; символът на целия човек, носещ всички противоречия, съдържащ целия космос и цялата душа - символ, който предстои да се разчленява на множество опозиционни съчетания. Посредством тях проблемът "блян - действителност" се задълбочава и прераства в сложна, макар и разграничима, противопоставеност на цели парадигмални вериги.

От една страна, блянът отразява проекциите на Аз-а, които най-често са позитивни - както при подема, така и при упадъка му. В тази позитивност Аз-ът конструира вътрешния си мир, отношенията си със света, самия външен свят, дори в многобройните му критически ракурси. Независимо от художествената си съдба, Аз-ът е винаги етически герой и централна фигура, дори с изкушенията и слабостите си. Блянът е индивидуалността в нейните стремежи за тържество и съществуване, но и за идентичност, дори с Бога. От друга страна, действителността е външният, чуждият, множествено-колективният свят; Минотавърът, заплашващ да погълне идентичността и индивидуалността, духовността, красотата и хармонията в безкрая на своята агресивна и враждебна грозота. Тя е измамното битие, което би могло в най-добрия случай да бъде поправено, преобразено и облагородено, но само след предварителното възприемане и осъществяване на прекрасния блян, който индивидуалността иначе съдържа и изповядва. Блянът е неминуемо духовен, възвишен и безсмъртен, действителността пък - бездуховна, низка и погубваща.

В поезията на Цв. Марангозов антитезата "блян - действителност" не съществува нито в тази острота, нито в тези параметри. Противоречията и противоположностите, които я изграждат, имат съвсем друг характер. Това се дължи на отказа от традиционната идеализация, влагана иначе - в една или друга степен - както в бляна, така и в действителността. Блянът у Цв. Марангозов метаморфозира в идентичност с едно битие, съответстващо пък на действителността, за която говорихме. По тази причина дистанциите - етически, естетически и светогледни - са силно скъсени. Контрастите са приглушени, антитетизмът е в друга посока. Характерът на идеализациите не е изграден единствено върху краха на идеологиите, както това се чувства у други, по-млади поети, за които близката история носи отпечатъка най-вече на литературността. Нито е изграден върху диалогичността с нашата поезия, афиширайки по този начин някаква целенасочено търсена (пост)модерност. Тук съществена роля играят и преосмислената автентичност (втората автентичност на поетичния автобиографизъм), и скептицизмът, основаващ се преди всичко на критическия европейски рационализъм, дори към най-убедителните представи за духовната, идейна страна на човешката личност - нещо, върху което Изтокът гради не само поезията, но и колективните си отношения. Именно този скептицизъм тушира контрастите в "блян - действителност" и дори не поставя драматичната иначе дилема "битие или идентичност", визирайки в първото действителността, а във второто бляна. Самооценките на поетическия Аз са на границата на пълното самокрушение и хармонират с обичайно тягостния цвят на битието-действителност. По тази причина самоаналитичната, себедебнеща изповедност, която твърде сурово отчита всяко движение и съприкосновение с чуждия свят, а също и с "другия в мен", игнорира самата дилема "битие или идентичност", като оставя драматизма на поетическия Аз именно в слятостта на идентичността му с битието. Поради това, идеалистичният индивидуализъм на стария блян се унифицира от имагинерния идеализъм на зле устроената иначе стара действителност и цялата конфигурация на техните конфликтни отношения се променя. Идентифицирайки се с битието, поетическият човек се превръща в нещо повече от анти-герой. Той е модерна критическа фигура и не е необходимо да се разпростираме, за да го изясняваме като коректив на нашето едностранчиво идеалистично разбиране за конвенции като литература, история, култура, творец, поет и т.н. Още повече - трябва да се признае, че не сме и много готови за него, въпреки пресилените опити на мнозина поети да заявят подобна критическа фигура чрез nonsens-а. Дали внушителността на поетическия човек у Цв. Марангозов се дължи на преосмислянето на цялата система от традиционни конфликти в "блян - действителност", не можем с категоричност да твърдим. Във всяка негова стихосбирка този човек е освободен от старата героическа идеализираност, но и не допуска самоцелност и експерименталност, които да го отклонят в естетизма или да го превърнат в краен, преднамерено конципиран анти-герой. От друга страна, постоянното съчетаване на чуждата историчност с личната поставя пред въпросния човек на Марангозов проблема "идентичност(та) като битие(то)". Той е приравнен (жертван) към битието, а не обратно - битието (действителността) да е пречупено през оптиката на бляна като носител на идентичност. Тази позната модернистка стратегия, която - освен всичко друго - засяга персонализма и води до пре-типологизация най-вече у романистите (да речем Пруст и Джойс), у Марангозов променя самия анти-герой. Анти-героят въобще не е анти-герой в буквалния смисъл, а човек, подлагащ на съмнение етическата и духовната изключителност на героя, центричния универсализъм на свето-позицията му, както и смисъла на неговите усилия и постижения в хода на личната му съдба на свръхчовек (герой). Поетическият човек на Марангозов е извън типа на този - наложил се в първите десетилетия на века като контрапункт на героя от ХІХ в. - анти-герой и изобщо на опозицията "герой-анти-герой" по ред важни причини. Една от тях е социално претовареният живот на съвременния човек. Банален факт е, че в условията на силно социализирано битие не само стойностите и съдържанията на идеалите - лични и колективни - се размиват, но и етосът на личността е подложен на всекидневни - разпиляващи, вместо концентриращи - напрежения, влияния и изпитания.

Всички тези бегло маркирани обстоятелства и фактори определят краевековния поетически човек на Марангозов не само като анти-герой, опониращ на някогашния герой, а и като фигура, синтезираща опозициите и индикациите на двамата и навлязла в свят и битие на колизии, генерирани от "потребността от метафизическа опора на светогледа" (Димчева 1996: 12). Точно тази потребност от метафизически индикации обуславя психологическия характер на проблема за идентичността на този човек. Той е "космополис", загубил "полиса" си и търсещ нова стабилност за своята космичност чрез друг "полис", който да съдържа и изразява идеите и образите, означаващи и символизиращи всъщност неговата идентичност. Досегашните "полиси" - родовата и националната идентичност - са стари и чужди фрагменти от непринадлежаща му другост, натоварени с отрицателни съдържания. Те потискат, унифицират, затварят поетическия човек в колективното си битие, което не е негово битие; в знаците си, които не го означават; в неличния си (за него) исторически ход. Поемата "Биография на сянката" прекрасно илюстрира този процес на загубване не само на "метафизическата опора", но - нека го кажем направо - на загубване на личните идеали и себе-представи. Драматизмът на поетическия човек е така внушително диференциран и последователен, че при неговите светоусещания схващанията за естетизма на трагичното в пълна степен се дискредитират. За поетическия човек на Марангозов - и за разлика от свръхчовека и анти-героя - драматизмът по своята същност няма много-много естетически, а и етически смисли. Пред него стои фундаменталният проблем, на който тук по обясними причини не можем да се спрем, може ли да става дума за трагизъм, или този човек може да се определя като трагически, единствено поради самосъзнанието за разминаване на идентичността му с битието. Ще отбележим само, че поезията на Марангозов прониква до религиозните архетипи на съзнанието, които имат чисто етическо отражение и отношение към всякакви човешки колизии. Поради това, поетическият човек на Марангозов е трагически в етическия си смисъл. Още повече, че дори такива конвенционални естетически категории като грозно и ужасно в поезията му имат подчертан етически генезис, подсказващ за една твърде дълбока (и разпространена, обща) етическа катастрофа. Картината на такъв общ етически срив се допълва със стихотворението "Муза" (Марангозов 1991). Тя е краен естетически израз на оформен от колизии етос. На етос, чийто трагизъм е преминал (преодолян) и дори се намира в една начална точка на особена психична енантиодромия (превръщане на злото в добро и обратно), при която грозното предстои да се превърне отново в красиво, макар в може би непознат досега вид. "Муза" съдържа откровени класически тенденции, въпреки че е модерно атрибутирана както при духовните (психичните) проекции на музата в Аз-а, така и при самата ѝ поява. Хегемонията на битовите, натуралистичните и еротичните елементи го определя като стихотворение на класическата грозота. Сиреч, обратно на класическата красота, каквато я знаем от античността. Обстоятелството, че музата е грозна, стара и телесна, че носи чертите на модерното ни съвремие, не е показател за модерност - още Павзон и Пирейк са се противопоставяли на старите гръцки класици в пластичното изкуство, представящи в творчеството си всекидневни битови богини, приличащи повече на слугини. Но не са били модерни, дори според тогавашните разбирания за модерно.

По-важен е един страничен, многоаспектен проблем, който тук ще се задоволим само да маркираме: какви са причините и как протичат процесите, свързани със създаването на този тип музи (и не само музи), които добиват популярност в европейската поезия от втората половина на ХХ в. и по-късно - в частност - в нашата, съдържайки такъв радикален експресивен заряд? Едва ли могат да се приемат като единствени обясненията за краха на идеологиите и за технико-социализираното съвремие. Тъй или инак, у Марангозов образът на старата физическа муза е реципрочно обратен на младата и духовна вдъхновителка, а еротично-натуралистичната ѝ дисекция е изцяло противоположна на нематериалните проекции, които възникват при традиционната, архетипна представа за тази фигура на творческото съзнание. Не може да се каже, че едната - духовната, младо-вечната (каквато е, да речем, Ничия Никога у Лилиев) - е стандартната, класическата, а другата - материално-телесната, старческо-битовата (каквато е в "Муза") - е нестандартната, модерната. Посоченият пример с Павзон и Пирейк е красноречив, пък и не е единствен, нито се отнася само за пластичните изкуства. Тук очевидно става дума за два типа творчески нагласи, които в съчетание с биографичните си особености и историческите условия преминават през епохите в изкуствата, пренасяйки опозициите си с променливо преимущество. Но не само тази диаметрална противоположност на Марангозовата муза и тази на цели основополагащи линии в различните времена на изкуството въвежда стихотворението му в линията на класическото. Телесната хармония при нейното описание (виждане от поетическия Аз), независимо от различните материи, в които е "облечена", в съчетание с материално-битовото и психо-физическото изграждане на пространството вън от нея, разкрива последователния и праволинеен, класицистичен систематизъм в творческия подход при "съграждането" на нейната цялост. Духовната (психологическата) рефлексия - особено във финала - е в унисон и в съответствие с образа на музата и може да се разглежда като носител на идентичността. А носител на идентичността е блянът в традиционния конфликт с действителността.

От друга страна, с началото на стихотворението сме въведени в другия елемент на тази опозиция - действителността. Нейният характер и естеството ѝ не се отличават от тези на музата и поетическия Аз. Музата обаче е антропоморфна проекция на самия Аз и съответно е негова идентификация с нея, със своята анима (друг показател за класицистичния подход) - те са едно. Тук установяваме слятостта, а оттам и идентичността на бляна и действителността, изразен чрез музата-Аз. Съчетаването на действителността с бляна в един общ етико-естетически ракурс на грозното и отблъскващото е подход, съответстващ на противоположното съчетаване в ракурсите на красивото и привличащото. Между двата фигурални корпуса има хармония и преминаване от едно в друго, вместо конфликт - съдържанието на корпуса на действителността не се различава от съдържанията на музата и поетическия Аз, представящи опозиционния корпус на бляна.

В този ред на наблюдения не може да се подмине обстоятелството, че битието, изразяващо действителността, и идентичността на музата-Аз, изразяваща бляна, пренасят помежду си съдържания и усещания, които са от един ред, т.е., са еднородни. Битието "повръща" бита на всекидневието и техно-материалната сетивност, която го обслужва. Музата-Аз пък се появява натуралистична, като същността ѝ е замесена едновременно с плът и материя. Тя не е дематериализирана и дори напротив - физическата ѝ структура е подчертана с различните елементи, съставящи материално-телесното битие. Наред с това, въпреки онази "тиха паническа радост", която би трябвало да постави началото на разграничението между битието и идентичността, следва същинското раждане (произлизане) на музата. Самото "спускане на завесата" символизира преместването или свършването на битието в действителността и започването (преминаването, продължението) му в идентичността. Битово-всекидневното се пренася чрез натуралистичното възникване на музата в идентичността, а техно-материалната сетивност провокира нейните плътско-чувствени рефлекси и възприятия. С това кръгът "битие-идентичност" привидно се затваря, оставяйки драматизма на поетическия човек именно в тяхната слятост, като не допуска трагически край, а го продължава до точката на енантиодромия, където поетическият човек вече не е отвратен, а е "омаян от прелестното сияние на Грозотата ѝ". Т.е., от дóсега с другия край на абсурда - оксиморонната красива грозота - който е и изход от трагизма му чрез фиксиране на красивото и привличащото от позицията на грозното и отблъскващото. В противен случай неговият трагизъм ще бъде трагизъм, поради консервативната продължителност на грозното в грозно, а не поради катастрофалния му край при сблъсъка с противоположното.

Тези кратки бележки не изчерпват проблематичността на "Муза", което освен че е емблематично стихотворение, е и консеквентно за поезията на Цв. Марангозов. То не проследява, не коментира и не съдържа своята предистория, своите предпоставки и основания, които иначе са обект на редица други негови стихотворения. В тях битието навлиза в сферите на идентичността и именно продължителността на тяхната слятост (синтезирана в "Муза") определя, според нас, драматизма на поетическия човек. Товарът на свръхчовека и бунтът на анти-героя вече не са негова драма. Марангозов поставя на изпитание собствената си идентичност, сливайки я с колективното, с общото битие. Средствата и начините за неговото самосъхранение както от потискащото битие, така и от изкусителните проекции на изкусителната само-идентичност са критичната мисъл и внимателното наблюдение. Задълбочаването им неминуемо формира психоаналитични нагласи, които в поезията му се характеризират с постоянни съпоставки; с мета-сравнения, при които е избрана по-непривлекателната страна. Оттук произтичат изпитанията и колизиите от неговата самоирония; проблемите със себе-увереността и споменатата по-напред себедебнеща изповедност; пътуването през живота по ръба на самокрушението и капаните на скептицизма. Всички те актуализират в поезията поне два кардинални въпроса: свършва ли с битието и нашата идентичност; вечно ли ще бъдем приковани към релативистката природа на света?

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Димчева 1996: Димчева, Росица. Скептицизмът на Цветан Марангозов: основни идеи и творчески прояви. // Марагозов, Цв. Поезия. София, 1996.

Марангозов 1991: Марангозов, Цв. Маймуните на радостта. София, 1991.

© Румен Шивачев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2020, № 5 (246)