Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АСПЕКТИ КЪМ СОЦИАЛНОТО В ИНДИВИДУАЛИЗМА НА ДОКТОР КРЪСТЕВ

Румен Шивачев

web

Както останалите следосвобожденски строители на нова България, така и д-р Кръстев се включва в изграждането ѝ с незначителен социален опит. Особено такъв, какъвто го разбираме днес. Встъпвайки в културния и обществен живот, т.е., още като 23-24-годишен младеж, той не следва особени традиции и минало, каквото има една суверенна държава, освен тези на семейно-родовите отношения и на колективната съпротива срещу чуждото владичество. Социалният характер на националния живот е в значителна степен обусловен от социалните отношения в Османската империя - той е силно зависим от тях, независимо дали се основава на по-свободно поведение в обществото, или не. Наистина ученическите години на д-р Кръстев в свободна вече България, както и студентските в Германия разширяват кръгозора и възможностите му за личен избор и поведение в обществото, но това би могло да се осъществи и преди 1878 г. - в избледняващата сянка на полумесеца. Следва да се добави, че след Освобождението Берлинският договор само пренасочва националистичните чувства и колективната съпротива от османския поробител към източниците на несправедливото разпокъсване на отечеството. Наред с това, руското присъствие в уреждането на държавния живот е също така оспорвано и нежелано. Суспендирането на конституцията от княз Батенберг (1881), гоненията на либералите, създаването на песни като "Ремлинген герой", бележещи началото на един нов, политически песенен фолклор, са само повърхността на огледалото. Многото убийства - криминални и политически, - продължаващи и през новия ХХ в., внасят допълнителен колорит в картината, недвусмислено разкривайки лабилния обществен характер на строителството на България като самостоятелна, вътрешно организирана държава. Макар да започва институционално изграждане, регулиращо колективния живот на етноса, самият процес тече твърде бурно, размирно и повратливо. Което пък, наред с негативните въздействия, благоприятства появата в различни области на фигури с контруктивни функции като Иван Шишманов, Пенчо Славейков, Петко Каравелов. С други думи, вътрешното единство се запазва предимно по въпроси от общонационално естество. Тези, а и други подобни начални обстоятелства определят изграждането, по-точно израстването и реализирането на личността на д-р Кръстев, съдбата му на културна фигура - повече приживе, отколкото посмъртно, тъй като интерпретациите и прочитите на общественото му и културно дело в много отношения го раздробяват или го разтварят в глобалистични историцистки идеи, ограничавайки или размивайки значението му от позициите на някакъв теоретичен социологизъм. Широкият диапазон на дейността му (но трябва да повторим и дебело да подчертаем - не само на неговата дейност) се дължи именно на тях.

Всъщност в самото начало на ХХ в., още в първите редове на по-известната си статия "Живот за нравствен идеал" редакторът на "Мисъл" без уговорки изтъква влиянието на двата прости, но генерални фактора за личностно развитие, за които загатнахме в началото на този текст. Това са: "1. Традицията, авторитетът, с една дума, чужди убеждения, в повечето случаи завещани от старината, и 2. собственото убеждение и разумение на мислящия индивидуум..." (Миролюбов 1902: 182; подч. К.К.). На тази основа д-р Кръстев маркира крайните полюси на двата фактора: от една страна, че "различията между нашите етически системи са много по-големи и по-непримирими, нежели различията в живота" (Миролюбов 1902: 183). Той посочва за примери личностите на Сократ и Христос, на св. Августин и Спиноза. От друга страна пък, "догмите на религията, законите на държавата и установленията на обществото в нравите и обичаите са външните сили или норми, с които индивидуумът съобразява действията си, които не е създал той..." (Миролюбов 1902). Макар че и в други текстове говори за амбивалентния характер на условията, в които израства и се реализира личността, д-р Кръстев очевидно иска да изтъкне, че уникалната същност на индивида е квази-дълбинна и че в придънията си тя няма допирни точки с никоя друга. Свеждайки различията до етоса на човека обаче, той неслучайно използва средна, а не превъзходна, степен на сравнение: "по-големи и по-непримирими". Ясно е, че въпреки това критикът-философ се съобразява, щото психичният субстрат на човечеството е общ и че този психичен субстрат засяга не само етоса, а и въобще структурите, организиращи колективното битие. Критикът-философ е наясно с наличието на общ архетипален център, чиято двуполюсност е крайно релативна. Вследствие на това, редакторът на "Мисъл" засяга динамичната граница между индивидуалните и колективните условия като средоточие на взаимопроникването им, а не като бариера, която би капсулирала светогледа и поведението на индивида, а оттам би довела хода на историята и духа на обществата до краен консерватизъм и абсолютизъм и която е достатъчно удобна десетилетия наред да изолира, да дискриминира, да омаловажава, да забравя и да не се съобразява с постиженията на личността в определени области. За д-р Кръстев теориите, които "схващат нравствените идеали като... паднали от небето, общи за целия човешки род искания или норми" (Миролюбов 1902: 189), са неоснователни както за индивидуалното, така и за колективното развитие. Схващането за амбивалентния характер на развитието, което можем да регистрираме още в дневниците му, са сред ключовите фактори животът и личността му да са пример за активна симбиоза на социално и индивидуално поведение, съхранило своята независимост от колективистичните тенденции, просмукали и на Запад, и на Изток битието на целия ХХ в. Възприеман едва ли не като краен индивидуалист, той е същевременно сред обществено най-активните си сънародници; обвързан е изцяло с тенденциите на своето време както в обществената, така и в чисто литературната си дейност. При това, без да бъде претопен в тях, без да им се подчини. Той е индивидуалист с избраните си социални позиции, а е и социален с активното си лично отношение. Ще подчертаем обаче, че това съвсем не е механична диалектика - социалните му позиции не са идеологически обвързани, както се иска на критичните му читатели от ХХ в., а личното му отношение е синтез на диференцирана култура, душевни качества и кондиция, за което пък му се приписва модерност. В цялото творчество и в дейността на критѝка са разпръснати акценти и детайли от различен калибър, разкриващи мрежа от аспекти към социалното в неговите ангажименти, рефлекси, инициативи, позиции и възгледи. Те могат условно да се класифицират в три раздела. Правим уговорката, че подобни схеми са приложими също така за творчеството и дейността и на други представители на строителството на нова България. Ясно е, че схемата, която ще представим, се основава само на литературни източници и документи, чийто автор или обект е д-р Кръстев.

Разделите са три: литературен, институционален и граждански. Ще се спрем накратко първо на институционалния, тъй като той представя специфични и ограничени обеми и съдържания, което пък изисква по-специално внимание. Това са, първо, преподавателската и директорската му дейност в Казанлък, София и Скопие. Второ, редакторско-организационната му дейност по списанията на Казанлъшкото учителско дружество, "Критика" и "Мисъл". И трето, дейността му като инспектор в Македония, изразяваща се в проверки по изпълнение на договореностите между съюзниците. Тези проверки обхващат църквата и училището, макар че докладите и писмата му съдържат наблюдения и впечатления от повече области на живота в Скопие, Битоля, Щип, Охрид, Струга, Прилеп, Велес. Тук се включват по-кратковременните и по-малко познати дейности на редактора на "Мисъл". Например, като министерски пратеник на Министерството на народното просвещение в изпитните комисии на училищата в провинцията - 1899 г. в Лом, 1900 г. в Кюстендил, 1903 г. в Шумен. Също така ползването на задграничен отпуск по "височайший одобрен доклад" на министерството, благодарение на който д-р Кръстев заминава отново за Германия през 1895 г. и за Франция през 1898 г. - макар че докладите са изготвени по негова инициатива. През лятото на 1910 г. критикът също ползва задграничен отпуск и посещава Мюнхен, Париж, Цюрих и Люцерн. Тези негови пътувания могат да се окачествят като културни пътешествия (той купува от Германия картини за нуждите на Университета, а в Париж изучава културните средища - Лувъра, Салона, Версай, Операта, театрите и музеите). Тези пътешествия също са санкционирани от институции като Университета и Министерството на народното просвещение. Сред кратковременните дейности на критѝка попада и работата му като заместващ Главния инспектор на Червен кръст през Балканската и Междусъюзническата война д-р Стефан Ватев по настоятелните молби на последния.

Третия интегрален раздел означихме като граждански. Той включва студентското му пътуване от Лайпциг за участие в Сръбско-българската война; нарочното настаняване при пристигането на семейството му в София на ул. "Аксаков" - в дома на затворения в Черната джамия П. Каравелов; кандидатирането му като независим народен представител през 1896 г., макар и с лѝстата на социалдемократите; пътуването му из Северна и Южна България през военните години, за да чете лекции за бележити българи; воденето на Яворов във Виена след нещастието с Лора Каравелова; отделни обществени инициативи и участия в комитети - например, за честване юбилея на Пенчо Славейков и за пренасяне на тленните останки на поета в България; помощите, оказвани на Славейков, К. Христов и други писатели и интелектуалци; писмата до цар Фердинанд и разбира се, съвсем не на последно място д-р Кръстевите позиви.

Списъците в двата раздела не изчерпват институционалната и гражданската дейност на д-р Кръстев и могат да се продължат. Те винаги са представлявали отделни теми и сюжети в неговия кратък живот. В по-голямата си част разделите обединяват практическата му дейност, като в отделни области те се и застъпват. Затова ги назовахме "интегрални". Най-мащабен обаче е литературният раздел. Неговата обемност, разностранност и сериозност са толкова внушителни, щото всякакви квалификации като "индивидуалист", "догматик" или дори "общественик", както би било в нашия случай, а даже "модернист", независимо от тяхната положителна или отрицателна конотативна натовареност, са крайно рисковани. Личността на д-р Кръстев е универсално изявена и ако искаме да я обхванем и разберем, ще трябва да се съобразим с това.

Както би следвало да се разбира, литературният раздел е основният и без него не бихме имали нито другите два, нито даже д-р Кръстев. Неговите книги, студии, статии, бележки не само не носят, каквито и да било социо-инженерни тенденции, а поставят колективно организационните структури и социалните отношения на една принципна основа, фундирана на личностното самосъзнание. Точно с такива нагласи се формира и неговият твърде диференциран индивидуализъм. Поради това, от позициите на социалното и теоретизираното инженерство и в условията на колективистичния ХХ в. няма как той да не бъде обект на различни критически трансформации и интерпретативни модификации. Д-р Кръстев не употребява съществуващите в неговото време социални категории и показатели като готови статистически мерни единици и стойности. Те и след него остават крайно абстрактни, относителни и нефункционални за научната подготовка и възгледовото му развитие, заради леснината, с която могат да се превърнат в идеологеми (ключови думи) на демагогията и манипулацията. Дори когато срещаме в текстовете му думи и изрази като "публика", "класа", "общество", "народ", "партия", "управително тяло", техният семантизъм е доминиран и обусловен от смислите на идейно-възгледовите позиции и представи за едно просветено индивидуално съзнание, ситуирано в една идеалистична представа за балансирано колективно съгласие, в което конфликтите и кризите не са радикални и катастрофични. Затова такива понятия са положени най-често в критически или условни контексти. Още записите от 1891 г., дневникът "Моите мисли и скърби" от 1896 г., както и късният политически дневник от 1913 г., свидетелстват за почти постоянната драматична раздвоеност на д-р Кръстев, провокирана от сблъсъка на личното му социално чувство с действителността - ту хвърляща го в обществените борби, ту затваряща го в себе си: "Но всички тия съображения противоречат на моите основни принципи за живота, на моята омраза против обществената лъжа във всичките ѝ форми, на моята вяра в силата на истината, в единствения разумен живот - живот, основан не на лъжата... Колко е раб човек на условията на живота си, на случайностите. Нищо по-лесно и по-приятно не би имало за мен от това да се затворя в кабинета си и да се предам на един труд, далеч от злобата на деня... Аз почти не вярвам вече в призвания и не бих рекъл, че в тоя кабинетен труд е било моето призвание, но той много отговаря на оная контемплативна страна на моя дух, която преизбива в най-жестоките моменти на моите полемики и която ме кара да погледна на всичко и от противната страна и почти да съжаля за силите, що харча в борбата; тъй много отговаря на моите примирителни чувства, които ме правят неспособен да бъда не само безогледен партизанин на една идея, но даже увлечен беззаветно в една борба... А между това потребността ми от борба и "призванието" ми към нея е все тъй голяма" (Архив 47к: 10). В този дълъг цитат могат да се провидят и началата в отношението на д-р Кръстев към колективните идеи. Те остават само идеи, които - както естетическите или философските, например - имат свое право на съществуване. Омасовяването или налагането им ги разрушава и компроментира, водейки до диктаторски и робски практики. Те престават да бъдат идеи. Образно казано, редакторът на "Мисъл" добре знае, че в една купчина камъни със средно тегло 5 кг едва ли ще се намерят много камъни, които да тежат точно 5 кг. Той е съвсем наясно, че социалните теории дължат съществуването си на средно статистически обобщения и интерпретации и практическото им приложение неминуемо би създало цели контингенти, които не могат да бъдат обхванати и от най-добрите социални теории. Ключовите фактори, определящи характера на социалния живот, са непрестанен интерес за д-р Кръстев. Един от тях е пространно проблематизиран в обширната му статия "Има ли у нас обществено мнение?". В първата ѝ част той прави такъв социо-исторически разрез на понятието, който свидетелства за съобразяването му с амбивалентността на личностното развитие, за което говорихме по-напред, и пред-задава отношението му към различните форми на социалното през целия живот. Самото понятие е просвещенско, но като реалия работи и далеч преди Просвещението - критикът го маркира още в примитивните общества под формата на "табу". Спирайки се на влиянието на общественото мнение в цивилизовани държави като Франция, Германия и Англия, в която то дори замества конституцията, той разкрива истинското му значение, поставящо го над законите. Общественото мнение в тези държави, но и по принцип, има и превантивна, и репресивна роля, осъществявайки контрол не само върху политическата дейност и законотворчеството. Неговото морално влияние се простира и върху целия обществен живот. Чрез изборите общественото мнение се превръща в една от законните сили, обуславяща институционалната организация на обществото, но манипулирането и фалшифицирането им го превръща в карикатура на самото себе си, поради което то съвсем не се свежда само до избори.

Втората част изцяло е посветена на българските му условия. Д-р Кръстев се връща към турското робство и в него търси някакви основи за съществуване и развитие на общественото мнение и в следосвобожденска България. Той ги намира в религиозното и в националното съзнание на българите. Религиозното обаче е силно изместено в новите условия и няма такава сила, както преди, а националното е твърде раздробено и не способства за естественото му формиране в областта на социалния живот. Вследствие на това, "нам ни липсува обществено мнение тъкмо в оная област, дето именно би било най-полезно за нас да го притежаваме" (Миролюбов 1895: 267). От гледна точка на д-р Кръстев факторите за наличието на работещо обществено мнение - интелигенцията и администрацията - не само нямат никакъв опит и подготовка, но не проявяват и качества. По-късно в известната си статия "Българската интелигенция" той остро критикува "антисоциалните качества на всичко, що е интелигентно у нас" (Кръстев 1898: 5). Което и оформя "най-болната точка на нашия обществен живот" (Миролюбов 1895: 269). Поради всички тези причини, "в народа се извърши едно гибелно разцепление" и "у нас няма и задълго време още не може да има обществено мнение" (Миролюбов 1895). В заключението си обаче, редакторът на "Мисъл" все пак търси надежден изход, като се обръща директно към младежта. В това кратко финално обръщение са заложени всички "мисли и скърби", разочарования, апели и надежди, които той и след университетските кризи (1905, 1907), и след военно-политическите поражения на България (1913-1919) ще преживява отново и отново, ще напомня на студентските поколения в своите позиви. Като че ли, поколението му е проиграло във висока степен своите исторически шансове не толкова за формирането на държавата, колкото за нейното нравствено и духовно издигане. Затова търси и поддържа надеждите си в студентската младеж.

Повече от видно и знайно е, че социалните ангажименти на д-р Кръстев съвсем не се изчерпват с чисто публицистичните му текстове и със специално избрани проблематики като статиите за общественото мнение и българската интелигенция. Министерства, институции, народ, държава, политически субекти и културни фактори влизат в обсега на неговата литературност. Индивидуализмът му най-често е сочен за фактор на субективността и на недостатъците в неговите литературно-естетически възгледи и критико-оценъчни позиции. Но веднага трябва да подчертаем, че самата му подготовка го предпазва от залитания към ибсено-ницшеанския индивидуализъм. По-важният философ за него е Кант, който му отваря пътя към психологията (важен елемент на всяка негова писмена и практическа дейност), и то като възпитаник на Вунд, а се влияе още от Липс, Ланге, Фолкелт, К. Гроос, Фехнер и други представители на немската философско-естетическа и психологическа школа (а даже и от идеите на французите И. Тен и М. Гюйо); на тях отделя повече внимание, отколкото на Кант. Поне до последните страници на "Мисъл" от 1907 г. може да се проследи силният му интерес към техните идеи - как те се посрещат, коментират и развиват. Сам той разработва проблеми от техния идейно-тематичен спектър - достатъчно е да посочим като техен продукт студиите "Естетиката като наука", "Изкуство и религия", както и недовършения "Курс по философията". Д-р Кръстев се интересува не от една персонална философия и нейните възможности, особено изолирана от други модерни научни дисциплини. Поради това, понякога е квалифициран и като еклектик, което даже противоречи на твърдения, не само отнасящи се до философията на Ницше, но и въобще до нагласите му към индивидуализма. Това, което у д-р Кръстев се формира като индивидуалистично, съвсем не е по линия на Ницше. То е повече по линия на Кант и неговата философска нагласа, и то при силното присъствие на Вунд и немската психологическа и естетическа школа, формиращи отношение. В този смисъл редакторът на "Мисъл" е твърде близък до късния романтизъм като културна и жизнена ориентация (не смятаме за случайни и статиите му за Шели и Байрон).

През ХІХ в. се извършва решително сближаване на философията с психологията и на психологията с естетиката. Друг е въпросът, че този век не ги свързва в необходимата степен, а следващият постепенно размива връзките им в масовата култура и теоретичния социологизъм на изкуството. Така - като възпитаник на немската психологическа и философско-естетическа мисъл - д-р Кръстев не може да се превърне в привърженик на ницшеанския и Ибсеновия индивидуализъм. Дори в писмо до П. Славейков критикът-философ се опитва да го отклони от чисто авторската намеса в създадения вече характер на Младен от "Кървава песен", съответстващ при това и на сюблимния момент в поемата (и в историята). Макар и авторска, тази намеса би разкрила тенденция към изкуствено ("уйдурдисано") изграждане на образа, противоречащо на вече зададения. В духа на психологически правдоподобното той съветва автора на "Кървава песен" да засили контраста между Младен и Войводата "като два различни мира", с което да подчертае и обоснове душевните колебания на Младен, неговите "борби със себе си и особено да ти даде един вълшебен ключ за тържеството на инстинкта и на сляпата воля над разсъдъка" (Архив 47к: 274). Изобщо, със забележките си в писмото до Славейков д-р Кръстев се придържа към психологически принципи, които не толкова разкриват неокантианския му поглед върху изкуството, колкото искат да отстранят тенденциозното, пък било то продиктувано и от най-чисти националистически убеждения. Години преди това той вече се е опитал да отдели тенденциозното от истинското изкуство, написвайки един от най-важните си, но и дискусионни текстове - "За тенденцията и тенденциозната литература". Публикуван в три броя на "Мисъл" (Кръстев 1903), той се счита за основа на естетическата програма на критѝка. Приемана или отхвърляна, тази студия, като че ли, е натрупала върху себе си повече тенденциозност, отколкото в нея се говори за такава. Тук една от критическите отправни точки е към онези произведения, в които герои и характери се подбират според социалния им статус. Те са носители на колективистични идеи, извън които всичко е враждебно или следва да бъде просветлено и приобщено към тях. Обикновено тези идеи са съсловни, класови или партийни - "котерийни" - и изповядват една-единствена и съвършена правда за обществения живот и в света. Д-р Кръстев изрично отбелязва, че тези произведения не са повлияни от чужди литературни образци, а са плод само на вътрешната ни действителност. На критѝка не е убегнало и че свръх-положителните герои са заредени с една особено сантиментална патетика и наивистична, но вездесъща мотивация. Към тези прозорливи за времето си наблюдения бихме добавили, че генезисът на сантиментализма и наивизма им е в старата възрожденска менталност и разбиране както въобще за световното, така и за междучовешките отношения, но също и за самата мисия на изкуството. Трансформирайки визията за националното в представа за социална хармония, те демонстрират бунтовническа непримиримост, в която прозира примитивна, първична душевност. Д-р Кръстев квалифицира тази трансформация като преместване на пропаст отвън-навътре. "Пропастта, която преди се простираше надлъж по границите на отделните държави, сега бе се преместила само вътре в държавите и беше раздвоила обществата на две още по-враждебни една на друга половини: пролетариатът и "буржуазното" мнозинство" (Кръстев 2001: 324). Така социалната и патриотическата тенденция остават свързани и като "плод на по-ниска културна степен" (Кръстев 2001: 324). Въпреки това, наличието на патриотическа тенденция има повече основание, тъй като "тя често се налага на един народ като единствено възможно средство за самосъхранение" (Кръстев 2001: 324). Но и тя не е изкуство, според д-р Кръстев, понеже "не преследва естетически (илюзивни), а съвсем реални цели" (Кръстев 2001: 324). Тук е една от невралгичните точки не само в студията, но и във възгледите му за естетиката.

Сред ключовите думи в "За тенденцията и тенденциозната литература" е думата "илюзия" с нейните производни изрази - "илюзивност", "илюзиониране на живота", "илюзивно", "илюзивна действителност", "илюзивни чувства". Тя е вписана и като централна в третия принцип, с който редакторът на "Мисъл" обособява естетиката от "Хербарто-Хегелевските спекулации" и "ултра-научните мъдрости на натурализма и естетическия материализъм" (Кръстев 2001: 296). Ще вметнем, че и преди студията си, през 90-те години на ХІХ в., д-р Кръстев ориентира естетиката към психологията и прави дискусионни опити да я обособи от философията, социологията и старата метафизическа естетика. В "За тенденцията..." той изрично подчертава преимуществото на новата естетика, "изникнала върху основи, създадени от новата психология" (Кръстев 2001: 295). Следвайки немския опит, критикът заимства буквално термина илюзия и го отнася към това какво изкуството създава. У Ланге, Фолкелт и Гроос терминът има, преди всичко, психологическа стойност. С други думи, изкуството създава илюзия (или привидност - Schein). Покривайки психологическите контексти в естетическия дискурс - а както у немците, така и у д-р Кръстев терминът репрезентира психично образувано съдържание - илюзия е семантично противоположна на реалност. Точно тази опозиция, според нас, подвежда критѝка и той по необходимост се опитва хем да ситуира термина като контрастен на реалност, хем компенсаторно да балансира значението на тази реалност. Така неговите възгледи остават зависими почти изцяло от тази опозиция. За д-р Кръстев "естетическите емоции са съществено различни от "неестетическите", т.е., реалните, действителните, вратоломните" (Кръстев 2001: 300-301); то не може да изобразява събития и чувства от "материалната" неотвратимост и безвъзвратност на физико-биологическото битие" (Кръстев 2001: 301). Тези и близки до тях идеи са продукт на третия принцип на "новата естетика", който ще цитираме изцяло: "Изкуството не стои в никакво пряко отношение към нашите реални нужди и стремления, понеже онова, което ни дава, не е действителност, а илюзия (технически термин: "илюзивна действителност", "илюзивни чувства")" (Кръстев 2001: 296). Макар че тук степените на прякост и косвеност не са уточнени, критикът обобщава, щото не само този, а и трите принципа са фундирани на "един обединяющ принцип, принципа на илюзията" (Кръстев 2001: 296), което е заслуга на Ланге и в по-малка степен на Гроос.

Всъщност, доколкото се отнася до психологическия аспект на изкуството, който критикът иска да осветли, точният термин би следвало да бъде "представа". Изкуството ни дава представа, а не илюзия. В представата иманентно и/или потенциално се съдържат не само илюзията и реалността, но и други носители на естетическите емоции (наслади) - именно представата е "обединяющият принцип", който д-р Кръстев има предвид. В този термин са имплицирани всички противоречия и съгласия с конструктите на парадигмата реалност. Той я въвежда в съвсем друг порядък на мислене, макар повечето от възгледите на критѝка за нея да имат своите основания, аргументи и валидност. Терминът "представа" е комплексен и точен психологически термин, който не ангажира допълнителен семантичен ресурс, за да се дообяснява, нито налага пре-резюмиране на отделни понятия и категории, които специално да интерферират и с други значения (не само на реалност и илюзия). Той изразява търсения от д-р Кръстев принцип на обединяване (на съдържане) не само на противоречията и дисонансите в изкуството и който представлява психологическият медиатор на естетическото. Илюзията представя нещо невярно и неистинно - даже не иреално или съмнително - което представата иначе може да съдържа, водейки до естетически емоции и "ефекти". Наред с това, илюзията неизменно притежава референтен корелат, който може и да не бъде непременно реалността, но който е задължително съдържаем в представата и е свободен от необходимостта да бъде активно участващ, противоположен или равнозначен на нея. Бихме добавили, че представата е психичният базисен контактьор, чиято структура изкуството засяга, а илюзията е само латентен конструкт, който се съотнася към нея така, както частта към цялото. Подобни са съотношенията и на реалността с представата. Дефинирайки илюзията като "онова психическо състояние на преживяване като действителност нещо, което в буквалния и обикновения смисъл на думата е недействително" (Кръстев 2001: 299), д-р Кръстев я поставя по този начин в един ограничен кръг от релативни фактори, всеки от които потенциира дискусионна противоположност. Такива фактори са, например, не само реалността, но и образоваността, възрастта и други детерминанти на човешката природа. Това ограничава функциите на илюзията като естопсихологически термин, а оттам и валидността ѝ при определени естетически казуси. Представата обаче не задължава уточняване и детерминиране, най-малко чрез каквото и да било противопоставяне на други термини или категории - като естопсихологическо понятие тя е достатъчно автономна и смисло-обхватна, за разлика от илюзията, която пък е твърде херметична, едностранна и зависима, а в психологически аспект не съответства напълно и на понятието "изкуство". Противопоставянето, ако има такова, се извършва вътре в представата, а самото изкуство чрез формата и съдържанието си носи своето по-тясно и конвенционално предназначение (творбата, предназначена за деца, не може да се квалифицира като тенденциозна, както допускат някои от изложените принципи). Трудно би било да се доказва също, че "изкуството не стои в никакво пряко отношение към нашите реални нужди". Подобно твърдение излиза от търсения психологически аспект към естетиката, тъй като в психиката празно няма и тя винаги се нуждае от едни или други съдържания. В нея има място и за илюзии, и за реалии, и за иреални съдържания, част от които творението по един или друг начин активира, независимо от волята ни. Изкуството е властен агент на нашата духовна (психична) дейност посредством зададената в произведенията представа, който пък агент предизвиква емоциите, насладата - въобще реакциите - имащи естетически "ефекти". Забележително е, че д-р Кръстев не използва по-близкия, макар също неточен термин, въведен именно от неговия професор Вунд и превеждан като (психично) "представление". Доста време след двамата (Вунд и д-р Кръстев) К. Г. Юнг го прецизира като (психично) "съдържание". [Психичното съдържание обаче се изразява в наличието на готова, вътрешно завършена, а често и вътрешно възникнала форма (визуална, вербална или сензитивна), докато изкуството ни дава представа, която психиката процесно приема посредством нужния контактен агент, носещ естетически емоции. И тъй като изкуството извършва пренос (пренасяне) в психиката, в нея още не може да се говори за "представление" ("съдържание") по смисъла на Вунд и Юнг1. Процесът на инкарнация на съдържанията на изкуството е различен от процеса на превръщането им във вътрешно оформено съдържание, който процес има вече пост-рецептивен характер и отличава психичното "представление" ("съдържание") по смисъла на Вунд и Юнг от психичната представа, активирана от съдържанията на изкуството. Това е причината и този термин да е неточен.] Д-р Кръстев се "движи" в посока на един неоплатонически идеализъм, като се стреми да отстрани или ограничи "пречки" като природа, реализъм, действителност, защото те именно се оказват агенти на тенденциозността. Накрая не можем да не добавим, че в критическите му позиции към тенденциозността е имплицирано и отрицателното му отношение въобще към материализма. Както студията, така и други текстове провокират мисълта, че за него естетическото се покрива в най-висока степен с духовното, независимо дали то е "наслада" или "отвращение", "прекрасно" или "позорно", "действително" или "илюзивно".

Така или иначе, този обективен недостатък, дължащ се главно на терминологичната неразвитост на така наречената "нова психология" и оттам преминал в отношенията ѝ с другите дисциплини, не оказва решаващо и деструктивно влияние върху идеите в "За тенденцията и тенденциозната литература". Той засяга по-фината, по-конкретичната и по-дълбоката материя на естопсихологическото, включваща повече образно-стиловите, композиционните и наративните структурни особености на едно произведение на изкуството, а не толкова конвенционалните и категориалните рамки, в които то е положено. Според нас, това и налага впоследствие критикът да навлезе в практическото създаване на изкуството и втората част на студията му да засегне художническите практики в литературата.

Макар буквално пренесен и неустойчив обаче, терминът илюзия изглежда стратегически необходим на д-р Кръстев. Той го използва, за да се противопостави на онази литература, която възниква и се множи най-вече в условията на вътрешната ни социо-културна действителност и която се домогва да установи и наложи нейни принципи, естетически стойности и етически ценности - или отдавна надживени и отхвърлени, или влизащи в разрез с постиженията на европейската художествена култура, или пък буквално копиращи непосредствено видимото. В най-добрия случай, стигащи до една изолативна самобитност. Начинът, по който това става, е, според вижданията на критѝка, примитивен, изкуствено нагласян (фалшив), наивнически, масов, претенциозен и лесен за писателя - той отразява именно културната изостаналост и следващия я компенсаторен комплекс. В този смисъл терминът илюзия представлява или следва да се приема само като условен ориентир, чрез който редакторът на "Мисъл" насочва към вътрешните противоречия на действителността, търси границите на нейната амбивалентност в литературата. Вследствие на това, при рецепцията както на студията, така и на някои критически текстове на д-р Кръстев става възможно антиномията илюзия-реалност да бъде "ампутирана" само в полза на реалността, чието поле е крайно широко за всякакви интерпретации и своеволни дописвания, игнорирайки конкретните естопсихологически особености на едно творение и неслужейки си със съответстващи инструменти. От което да се заключи, че критикът е "скаран" с реалността. Той добре схваща вездесъщността на тенденциозността; възможността тя да проникне в най-художествените произведения; трудността да бъде доказана, локализирана и изолирана, затова предприема риска директно да противопостави, наред с производните им, илюзия (представа) на реалност (действителност). Критикът е наясно, че "начините, чрез които може да се внесе тенденциозност в едно поетическо произведение" (Кръстев 2001: 306-307), са много и различни и посочва четири най-открояващи се и основни типа на нейните проявления. В тях именно проличава невъзможността да отстрани "пречките", за които споменахме по-напред. Необходимостта от диференцирано разбиране за реално, природно, илюзивно, действително произтича от самата природа на духовното (психичното), чиято важност той иска да изнесе на преден план.

Считайки тенденцията "за аномалия и за едно литературно заблуждение" (Кръстев 2001: 291), той отделно дава формулировки на тенденциозния писател и на тенденциозното произведение. За него "тенденциозният писател се стреми винаги да може да ни каже: "Нà, вижте - самият живот потвърждава това, което аз твърдя и вярвам" (Кръстев 2001: 305). От друга страна, "тенденциозни са ония творения на поезията, в които авторът си служи със средства на поезията, за да доказва или оборва една теза, в които той по един или друг начин влиза в ролята на публициста" (Кръстев 2001: 306).

При първото типично проявление на тенденцията публицистичното не е естетическо, дори когато си служи с художествени форми. То присъства у писатели, "действали в изключително политически условия, лишени и от по-дълбока литературна култура" (Кръстев 2001: 309). От друга страна, у писатели, за които литературата е само средство за "национално свестяване" (Кръстев 2001: 309). Тук д-р Кръстев засяга силното доминиране на социално-политическата и националистическата линия в литературата ни. Той я квалифицира като "тенденция в тесен смисъл" (Кръстев 2001: 307). За него това е "най-груба, най-нехудожествена форма на тенденцията" (Кръстев 2001: 308), въз основа на която "девет десети от белетристичните произведения, които се пишат и издават у нас, са именно от тоя род" (Кръстев 2001: 309). Дължи се на липсата на "всяко съзнание за различната природа и назначение на публицистиката и на белетристиката" (Кръстев 2001: 309). Видно е, че за критѝка това е най-разпространената тенденция в българската литература. Тя протича върху основата на белетристиката, която би трябвало да е същинският носител на естетическото - "главно по-дребните нейни жанрове, разказът и очеркът" (Кръстев 2001: 308). Тя още повече ги раздробява на "драски", "драсчици", "чертици", "картинки". Посочвайки генезиса на този тип тенденциозност в културната ни изостаналост и във влиянието на руската литература, "особено на пионерите на тенденциозността" (Кръстев 2001: 310), критикът подчертава, че тя може както да "пръска светлина в масата", така и да я залива с "най-големия умствен мрак" (Кръстев 2001: 313). С други думи, тя е потенциално спекулативна и манипулативна.

Вторият тип тенденция засяга психологическата достоверност като основа на творението. За критѝка тази тенденция е по-оправдана, тъй като тя предполага известна обективност на художественото изображение, включващо и това на героите в него. "Предвзетите идеи" на писателя обаче неминуемо водят до тенденциозност, изразяваща се в "психологически неправдоподобности и дори нецелесъобразности, каквито един художник никога няма да си позволи" (Кръстев 2001: 307). Тук редакторът на "Мисъл" категорично напомня водещата в изкуството роля на психологията - "психологическата правда е първото условие за художествено творчество и за поезия" (Кръстев 2001: 318). Обстоятелството, че не посочва пример в чуждите литератури, независимо че и там "ги има без съмнение множество" (Кръстев 2001: 318), подсказва масовото ѝ практикуване, което възпрепятства тази литература да прескочи националните граници, а битува само на местно ниво. Дали д-р Кръстев счита, че критериите за истинска художественост не я допускат извън националния ѝ език или че тя е постоянен вътрешно саморегулиращ се социо-културен проблем (или и двете) - това не е изяснено. Във всеки случай, той обръща поглед към родната литература и посочва като примери разказите на двама български писатели - "От ралото до урата" на Вазов и "Под натиска на живота" от Карима. Мотивите и действията на героите в тези два разказа са несъобразени с психологическите им образи, като у първия са дадени "фалшиви мотиви", а у втората няма "никакви мотиви" (Кръстев 2001: 319). В този тип тенденция д-р Кръстев включва и "морализаторската белетристика" (Кръстев 2001: 320). Тя не преследва естетически цели, а "морализаторско назидание", на каквото иначе не са чужди нито античните, нито модерните автори.

Описвайки третия тип тенденциозност, критикът прави синтезиран обзор на националистическата и социално-политическата линия в нашата литература. Всъщност тази тенденция е продължение на първата. Д-р Кръстев я локализира в "патриотическата литература и в разните видове партийна белетристика" (Кръстев 2001: 321; подч. K.К.). Но ако при първата не е проявено съзнание за различието между белетристика и публицистика, водещо и до издребняване на жанровете, то при третия тип той обръща внимание на черно-бялата персонажна структура на произведенията. Тази литература е плод единствено на нашата действителност и в нея присъстват само два типа персонажи - герои, "вдъхновени от благородни стремления за всесветско щастие" и герои "доволни свини, загрижени само за лично добруване" (Кръстев 2001: 322). Първите са "винаги социалисти, мъченици за своите убеждения, вторите - буржоа, щастливи в своя умствен мрак и нравствена тиня" (Кръстев 2001: 322). Тази тенденция напълно лишава творбите от "обективна истинност на тия изкълчени копия на живота" (Кръстев 2001: 323). Черно-бялата персонажна структура на произведенията е винаги в резултат на "пристрастно" създаване на литературните герои, което пък от своя страна, отразява онази лабилност и неуравновесеност на социалния живот у нас, за която говорихме по-напред. Причините са в радикалния стремеж на писателите да изразят принадлежността и пристрастията си към определена социо-идейна доктрина, идентифицирана обикновено в една или друга партия или с патриотизъм, хипертрофиращ в шовинизъм. Така първата и третата тенденция, според класификацията на д-р Кръстев, са израз на един общ и своеобразен първичен социален опит, който се намира в дълбоки и пространни противоречия с функциите на изкуството в развитите общества. Социалната проблематика не намира адекватен израз на художествено ниво. От една страна, пишещите не са "културно" готови, а от друга, техните социални рефлекси, търсещи литературна изява, са крайно импулсивни и първични - продължават с възрожденски наивизъм да изповядват колективистки идеи и да рисуват сантиментални лични драми - неподходящи за литературата на новото време. Според нас, тук се съдържа и част от скрития, несъзнаван иначе мотив редакторът на "Мисъл" да противопоставя семантично ограничения термин илюзия на широкото понятие реалност. Поради това, илюзия функционира като конструктивен синоним на изкуство, а реалност носи значението на доминиращата в литературата социална действителност. Финализирайки позициите си спрямо третата тенденция и всъщност "подготвяйки" ги за четвъртата, д-р Кръстев поставя в чист психологически режим на мислене философско-поетическите си възгледи за произведенията на изкуството като еднолични продукти и тяхната стойност в обществото. Те синтезират авторски умения и точна ориентация в проблематиката си. Критикът обобщава характера на този трети тип тенденция, решително оспорвайки идеите за "всесветско щастие", проповядвани в една или друга форма от писателите, привърженици на колективистките социо-идейни доктрини и партийни образувания. Той почти директно навлиза в дълбинната психология, от която го дели повече от десетилетие и която по-късно ще бъде формулирана като "аналитична психология"2. Д-р Кръстев категорично заявява, "че обективните условия са всякога за множеството индивидууми еднакви, но че при все това именно между тия индивидууми се явяват най-големите, т.е. най-различните индивидуалности" (Кръстев 2001: 327; подч. К.К.). Въз основа именно на това обстоятелство, "външните фактори никога не съдържат достатъчното основание на онова, което се таи - или извършва - в индивидуалната душа" (Кръстев 2001: 327; подч.м., Р.Ш.). Това твърдение синтезира редица ключови резултати на немската психологическа школа, занимаваща се и с естетика, особено на експерименталната психология на Вунд, чиито "основоположения" критикът не пропуска да напомни. Обличайки поетиката на своите възгледи в по-научен стил ("по-общо и по-научно казано"), д-р Кръстев засяга доста по-късните научни положения в аналитичната психология: "фактически дадените комплекси на нашето съзнание не са прости суми на елементарните усещания, а съдържат всякога един плюс, който като отделен елемент не съществува, но се поражда от и след онзи своеобразентворчески синтез на тия елементи, който създава комплексите" (Кръстев 2001: 327; подч. К.К.). Тук критикът стига до генезиса на комплекса и го третира като "творчески синтез"3. В контекста на критиката му към тенденцията "творчески" следва да се разбира като "създаващ творба". В по-широкия психологически аспект, който той има предвид, обаче, "творчески" означава "създаващ нова (друга) цялост" или "предизвикващ ново (друго) образувание" в душевната конституция и характера на индивида. Наред с това, ясно е показано, че става дума за процес (психичен), а не за едноактно творческо действие. Онова, което "се таи" от "външните фактори", критикът означава като "един плюс" и го подчертава, заради изключителната му функционална важност. От съвременна гледна точка и според контекста си, възможно е този "плюс" да е несъзнаваното или архетипалното, тъй като е вплетен в съзнанието като негова непозната (неизвестна) величина. Във всеки случай той е дълбинен фактор, завършващ своите въздействия в определен творчески продукт. Но понеже не са посочени допълнителни негови атрибути и качества, ще обобщим този психологически финал на критиката към третата тенденция, който изгражда и един от литературно-психологическите профили на д-р Кръстев като културен деец и през ХХ в. е обект на различни критически интерпретации на дейността му.

Действително, редакторът на "Мисъл" използва различни поетизми и дори по-компактни поетически форми (заради преимуществено естетическото му стилово амплоа), за да аргументира научно мотивираните си позиции. В настоящия текст ние посочихме подобен поетизиран термин: илюзия. Както неговата неточност, така и неточността на други термини - главно с психологически контекстуален профил извън разглежданата студия - се дължат, преди всичко, на терминологичната неразвитост на новата за хуманитаристиката дисциплина, вярно квалифицирана от него като "новата психология". По времето на д-р Кръстев тя не само оперира с един условен, ограничен и неустойчив терминологичен апарат, но и не притежава относително хомогенен език. Самата материя, с която се занимава психологията, е твърде относителна и отворена (и по принцип), което неминуемо води до рискове при разглеждане на отделни творения на изкуството. Заниманията с тази "нова психология" през ХІХ в. протичат под силното влияние на философията и естетиката (а малко по-късно и на социологията), което д-р Кръстев не би могъл да избегне. Текстове като "Естетиката като наука", "Изкуство и религия" и други, в това число и критически статии, в които има психологически акценти и нюанси, недвусмислено показват това. Но повече от видно е, че той държи да приобщи психологията към другите клонове на хуманитарното познание, особено на естетиката и изкуството, тъй като без нея (психологията) човешкият елемент се размива, изкуството става изкуствено. Поетизмите, с които д-р Кръстев аргументира отношението си не само към третата тенденция, а изобщо, са сред главните причини неговият индивидуализъм да бъде преекспониран през ХХ в. в най-различни социални и философски контексти с определения като "доктринерен", "книжен", "несоциален", "естетски", "иманентен" и пр. Банално известно е, че идеологиите на ХХ в. ползват неизчерпаем източник: философията на Просвещението и преди всичко на ХVІІІ и ХІХ в. Съчетанието им с технологическия напредък води до рационализъм, при който човекът отстъпва мястото си на колективността в нейните най-различни формирования. Дали индивидуализмът на редактора на "Мисъл" не представлява интуитивен рефлекс срещу задаващия се в новото столетие колективизъм е дискусионен въпрос. Но така или иначе, стремежът му да се опира в своята обществена, културна и литературна дейност на "новата психология" е очевиден - в нейния център стои човекът като обект на познание, а не като интимистична загриженост. Индивидът е единственият носител на живот, а д-р Кръстев е и обществено ангажиран с тази самоочевидна баналност. В противен случай той би намерил по-безбурен пристан в някоя колективна идея.

Както споменахме, някои от позициите на д-р Кръстев спрямо третата тенденция са предпоставка за прехода му към четвъртата. Тя може да се определи като "двойникът на автора" - "да създаде в своето произведение едно лице, което... да отражава възгледите или начина на действие на своя творец" (Кръстев 2001: 328). Тук критикът признава: "Върху това никакви общи правила не могат да се дадат" (Кръстев 2001: 329). По същество тази тенденция е зависима единствено от уменията на писателя, тъй като "да въплъщава своя мироглед е не само право, то е и длъжност на поета" (Кръстев 2001: 329). С други думи, тенденцията е разрешена, но положителният ѝ характер може радикално да се промени, "когато имаме работа с авторско неумение и бездарност или пък с предизвикателно пъчене личността на автора, resp. неговия заместник в произведението" (Кръстев 2001: 329). Д-р Кръстев посочва като сполучливи по отношение на тенденциозността Гогол и Достоевски, но обръща специално внимание на романа "Възкресение" на Толстой. За критѝка той представлява образец на "съчетание на тенденция от четвъртия род и висша художественост" (Кръстев 2001: 332). Според него, романът представя и в психологическия си аспект блестящо съчетание на "върховни мислителски с художнически способности, на рефлексия и интуиция" (Кръстев 2001: 332). Генералната причина за претопяването на тенденциозното в художествено е умението на Толстой да контролира каквито и да било свои пристрастия и към персонажите, и към сюжетиката, и към идеите, които те носят; да ги развие и обективира, според тяхната първоначална замисленост (зададеност), а не да ги манипулира, според желанията и светопозициите си. Тук отношението на д-р Кръстев към четвъртата тенденция отново се основава на изключително психологизиран критерий: "от психологическо естество ли са в своята по-дълбока същност проблемите, които поставя поетът, или не" (Кръстев 2001: 331; подч. К.К.). Според него Толстой е постигнал и висш, психологически издържан синтез на всички структури в романа - сюжетна, образно-стилова, персонажна, идейна. Такъв тип синтез поставя четвъртата тенденция на най-високо място и само тогава всяка внедрена тенденция има положителен характер и е най-приемлива. При останалите тенденции този синтез не е постигнат и творението снизява своята стойност. Нещо повече - когато е художествено защитена на всяко ниво, тя "по нищо не се различава от творенията на чистото, бихме рекли, наивното изкуство" (Кръстев 2001: 329). В контекста на студията зад "чисто изкуство" стоят произведения, които са, преди всичко, продукт на творчески реализирана интуиция и които индиректно засягат "по-външните неща" от текущия живот и действителността. То е "наивно", тъй като съвременната социална или човешка проблемност не са нито пряк обект, нито основна цел на творението, а по-скоро са имплицитни кодове, в които те, макар и относително, могат да бъдат разпознати и/или дешифрирани. Върху тях се надгражда същинското художествено внушение. При четвъртата тенденция обаче те са съзнателно зададени, но не са в резултат на манипулативна намеса на автора, т.е. не са наивно "подхвърлени отвън", а са "плод, изникнал из почвата и в атмосферата на самото произведение" (Кръстев 2001: 331), който авторът оставя сам да се развие под перото му. Дали такива критерии не са вид "естетическа утопия" на д-р Кръстев е трудно да се прецени. Във всеки случай, завършвайки с концепциите си за четирите типа тенденциозност, той недвусмислено обобщава, че: "нашето осъждане на тенденцията почива... не върху неодобрение на сюжети от социален характер, не върху изгонване на идейно съдържание из поезията, а върху убеждението, че художественост е невъзможна там, дето наблюденията над живота и идейните концепции се внасят в поезията непретворени в илюзивна действителност, непревърнати в плът и кръв на "живи хора" (Кръстев 2001: 333). Преведено на езика Вунд-Юнг, "илюзивната действителност" дава представа ("представление") за вътрешната (духовната) активираност (рефлексивна, мотивационна или друга) на човека (действащите лица) в условията на сюжетиката, в която той е ситуиран и спрямо идеите (или комплексите), които писателят му вдъхва и които го движат. Те са и съдържания на духовната му конституция, които писателят разкрива посредством реализираната структура на творението (синтезът на сюжетиката, образно-стиловата и персонажната системи, идейният концептуализъм). "Илюзивната действителрност" е автономна в нейния резултантен психологически аспект; "илюзията" пък се отнася до представата, екстрахирана от общата действителност, която е зависима (подчинена) по художествен път на същата действителност. С други думи, "илюзията" представя художествената среда, чийто "далечен" отзвук е външната действителност.

Макар че тези критерии на д-р Кръстев изглеждат и херметични, и нерешими, трябва да подчертаем, че са общи. Т.е. съвсем не са абсолютистки, тъй като представляват част от концептуална мрежа, "изплетена" в редица други негови текстове, където могат да се открият техни варианти и разклонения. В тях, според нас, няма сериозни противоречия, тъй като разкриват значително по-широката основа, върху която изгражда и самите си възгледи. Концептуалната нагласа на неговата студия и материята, с която тя се занимава, налага по-директни (и с това по-дискусионни) тезиси.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Пренасянето е изключително важен и сложен, универсален и неотменим психичен процес, на който Фройд и Юнг посвещават обширни изследвания, засягащи и многото проблеми с естетиката. По времето на д-р Кръстевата студия обаче, такъв проблем пред новата психология въобще не съществува. [обратно]

2. През 1913 г. К. Г. Юнг формулира в прав текст новата дисциплина "аналитична психология". Тя не толкова продължава, колкото разширява с нови територии и коригира експерименталната психология на Вунд и немските естети и психолози като Ланге, Фолкелт, Липс, Гроос, фон Хартман. [обратно]

3. Комплексите изграждат личността и са в непрекъснати взаимовръзки помежду си. Д-р Кръстев представя тези взаимовръзки като генератори на творчески импулси, но и като естествена структура на личността. Той се доближава до юнгианската трактовка на комплексите, доказваща тяхното естествено функционално присъствие в човешката природа. Обикновено доминацията на някои комплекси е конструктивна и определя насоките, в които се развива личността. Така например, професионалният избор най-често се дължи на комплекс, а пък и най-очевидният комплекс е Аз-ът. Тези констатации се различават от възгледите на Фройд, който вижда в комплексите предимно патологични отклонения. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Кръстев 1898: Кръстев, Кръстьо. Българската интелигенция. // Мисъл, 1898, № 1.

Кръстев 1903: Кръстев, Кръстьо. За тенденцията и тенденциозната литература. // Мисъл, 1903, № 2, 5, 6.

Кръстев 2001: Кръстев, Кръстьо. За тенденцията и тенденциозната литература. // Д-р Кръстьо Кръстев. Съчинения. Т. 2. София, 2001.

Миролюбов 1902: Миролюбов, д-р В. Живот за нравствен идеал. // Мисъл, 1902, № 3.

Миролюбов 1895: Миролюбов, д-р В. Има ли у нас обществено мнение? // Мисъл, 1895, № 3.

 

 

АРХИВИ

Архив 47к: Научен архив на БАН. // ф. 47к, оп. 1, а.е. 247.

 

 

© Румен Шивачев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2020, № 1 (242)