Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ И СЛАДКАРНИЦА "ЦАР ОСВОБОДИТЕЛ" - ЗА КУЛТУРАТА И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА

Росица Чернокожева

web

Февруари 1940. 10 часа. Мъглата започва полека-лека да се вдига. Трамваят все още сънно прозвънва по Царя и се изгубва, потъвайки в пелената по посока на "Орлов мост" и "Иван Асен II". На прага на сладкарница "Цар Освободител" пристъпват първите клиенти.

Няколко месеца преди това, на 2 септември 1939 г., Константин Константинов ще запише в дневника си: "Населението е в мълчалива тревога, купуват се съестни продукти почти в паника. Всички наши граници са затворени... А делегатите за конгреса на ПЕН въпреки всичко заминаха." (Константинов 2011: 26). Но за това - по-късно.

Началото - 1908 и по-сетне. Ето го галантният кавалер и неуморен почитател на женската хубост Добри Немиров, Георги Райчев, със щръкнало в устата цигаре се спира на прага да огледа, другият Добри - композиторът, и Йордан Йовков, загърнат зиморничаво в пардесюто си. Те се настаняват на най-стратегическата маса - вдясно над парапета до малката стена между големите прозорци и никога не се спогаждат прозорецът дали да е отворен, или затворен през топлия сезон. По-късно ще дойдат след лекциите си професорите Балабанов и Константин Гълъбов, след работа се отбиват и чиновничестващите Дебелянов, Лилиев, Константин Константинов. Постепенно масите се заемат и посетителите се оформят по съмишленичество. "Златорожците" са до един от прозорците на "Раковски", в една от ложичките са художниците Сирак Скитник, Борис Денев, Маша и Дечко Узунови. Земеделците заемат една-две маси. Боян Пенев и Спиридон Казанджиев са в горното отделение зад дървения парапет. Нахлува групата на жените-писателки, които с хубости и тоалети ще омекотят този мъжки свят на желания и светски амбиции. Някоя ще попадне и под ироничния прицел на философа-скептик Илия Бешков със забележката "Тая пък на кого ли е омръзнала". След 30-те години тук са и Людмил Стоянов и Мария Грубешлиева. Орлин Василев и съвсем младите писатели седят горе до огледалото.

По-късно във великолепната си книга "Път през годините" Константин Константинов ще напише: "Любопитно бе, че всеки от това пъстро общество се чувстваше тук като член на някакво голямо семейство. Струваше ми се, че странна общност сближава тия хора с най-противоположни идеи, които се изключваха, но за които все пак принудата и насилието никога не биваха аргументи освен срещу оня, който се позоваваше на тях." (Константинов 1981: 319).

И наистина, колкото и други места за срещи на различните гилдии да има в София, сладкарница "Цар Освободител" си остава един странен оазис, за както бихме казали на съвременен език, "представителната извадка" на българските интелектуалци. В това малко помещение (неслучайно едната страна за оптическо увеличение е цялата в огледала), по Царя, там, където "се скършва" (по израза на Христо Бръзицов) при "Раковски", четвърт век, от 1908, но най-вече след войните, ще е средище на културно-политическия живот на нацията. Тук можеш да си поръчаш от специалитета - паста с пет захаросани бадемчета отгоре, цял ден да стоиш на по едно кафе, а и дори на най-неплатежоспособните келнерът Коста ще постави чаша вода пред тях и щадейки гордостта на човека и втора ще донесе. Нека си мислят отстрани другите "Навярно е ял повечко сладки човекът, та тази жажда..." Тази умалена вселена на духовна България е останала запечатана и в двете карикатури - на карикатуриста Александър Добринов, наречена "населението" на сладкарница "Цар Освободител" от 1935 г. със 108 персонажа, и другата - от 1920 г. на Илия Бешков. Те също служат като база за един по-сетнешен конструкт на лицето на тогавашна България. Но най-важна е атмосферата. Пак Константин Константинов ще напише: "Тук всичко беше някак свое, домашно, привично: можеше да поседнеш, без да поръчваш нещо, да оставиш бележка за някой приятел, дори и да вземеш до вечерта - няколко лева в заем от бай Илия." (Константинов 1981: 319). Сам Добри Немиров казва: "Сладкарницата е моят дом. В къщи не приемам. Който иска да ме види, да ме търси в сладкарницата."

Но сладкарница "Цар Освободител" е обект и на други професионални погледи и трактовки. И за това ще стане дума всъщност в този текст. В сп. "Душевно здраве", кн. 2 от февруари 1940 г. главният редактор на списанието д-р Кирил Чолаков пише статията "В софийската сладкарница "Цар Освободител". Ето как е видяно писателското съсловие: "Те се дирят, защото събирането за тях е наложителна потреба, за да се уверят в собственото си значение за литературния живот на страната. Ние ги виждаме редовно в определено време на деня да се срещат в някое кафене или сладкарница, каквато е например и софийската сладкарница "Цар Освободител". Там те се "опресняват и поощряват", сиреч все едни и същи групички от люде на изкуството редовно си дават среща, за да могат в "средите" взаимно да си отдадат признание и да отричат другите, или както казва Михайловски:

Ти мен ще хвалиш, ази теб... За мойте дарования
Ще даваш доказателства, аз пък за твоя гений...

Кой е д-р Кирил Чолаков и какво е списанието "Душевно здраве"? Как видя Кирил Чолаков посетителите на сладкарницата, какво провидя още лекарят-психиатър в тази общност?

Д-р Кирил Чолаков е едно от имената, наред с д-р Кръстинков и д-р Шейтанов, които дават неоспорим тласък на психиатричната наука в България в началото на миналия век. Създател е на методата "психофизиологична декапсулация", която излага и в книгата си от 1933 г. - една метода, основаваща се на повторно преизживяване на травматичната ситуация, предизвикано и ръководено предимно от терапевта. Кирил Чолаков е редовен сътрудник на сп. "Философски преглед" и един от разпространителите на фройдизма у нас, макар че през 1947 ще издаде книгата си "Психоанализата на Фройд в критично осветление".

Какво провидя д-р Чолаков в ежедневието на посетителите на сладкарница "Цар Освободител"? Това е най-вече наречената от него "психопатична егоцентричност" и "психопатичен глад за обществено признание". Кирил Чолаков подкрепя тезата си с примери от ежедневието на писателите, с прояви най-вече на взаимно отричане и подценяване, угодничество, идеологическа неустойчивост. Този глад за обществено признание д-р Кирил Чолаков тълкува като компенсаторно действие и като своего рода херостратовщина. Неговото становище е, че "същите прояви можем да наблюдаваме и у иначе даровити люде, които са с по-силно подчертани заложби на психопатична егоцентричност."

Тук трябва да отворим една скоба. 20-те и 30-те години у нас се отличават с обясним интерес и желание за прочит на големите български (и световни) писатели през психоаналитичното провиждане. Това се прави най-вече на страниците на "Училищен преглед", "Философски преглед", "Златорог", "Листопад". Вече са публикувани от Любомир Русев "Психоанализа на Ботевото творчество" (1934) и "Аутизъм в лириката на Яворов" (1933), както и "Психоаналитично тълкуване на художественото творчество" от Михаил Димитров (1933). Тук трябва да споменем и имената на Атанас Илиев, Спиридон Казанджиев и д-р Любен Русев с приноса им за по-дълбинно психоаналитично очертаване на личности и типажи в културата ни. Самият Кирил Чолаков и сътрудниците на списваното от тях "Душевно здраве" (1938-1940, 1-2 годишнини) поддържат рубрика "Велики психопати", където обект са Русо, Толстой, Байрон, Мопасан, Ницше, а за родната литература са например статиите "Психопатичност и гениалност", "Наши поети - самоубийци", както и портрети на Яворов и Кирил Кръстев.

Но да се върнем към атмосферата в сладкарница "Цар Освободител" от февруари 1940. Все по-често по страниците на печата това време се тълкува и като "война на нерви". Константин Константинов завършва "Път през годините" с едно мрачно предчувствие: "Отново, както преди двадесет и пет години, навлизахме в тунел, изпълнен с мрак и кръв - тоя път още по-дълъг и страшен. Щяхме ли да излезем от него? Кога и как? Всеки нов ден носеше стихийни планетарни събития, нови пристъпи в смъртната борба между двете развихрени сили, които си оспорват света от памтивека. Но това вече е друга летопис." (Константинов 1981: 542).

В сладкарницата е шумно и запушено. Ето го и бащата на епохата "Златорог" - Владимир Василев. Как го описва Кирил Кръстев в своите "Спомени за културния живот между двете световни войни". "По-постоянни "серкли" се образуваха около редакторите и щабовете на тогавашните литературни издания. Двете десни маси току до входа в партера бяха, така да се каже, най-академични. Тук сядаха главно "златорожците", начело с вечно пушещия и отегчен Владимир Василев, сякаш негласно усвоил формулата на Оскар Уайлд - "Единствената тактика с жени е да ги ухажваш, ако са красиви, а с мъже - да бъдеш отегчен." "Сиреч да бъдеш ухажван от тях" - добавя Кирил Кръстев (1988: 98).

И тогава се появява, също през февруари, в кн. 2 на "Златорог" от 1940 г., кратка статия, поместена в рубрика "Бележки" - отговорът на Владимир Василев към д-р Кирил Чолаков със заглавие "Сладкарница "Цар Освободител" под апарата на психопатологията". Дали с този кратък отговор, като бележка, Владимир Василев е искал да каже, че не би се впуснал в по-пространни обяснения и тълкования, това само можем да гадаем. Но и в тези две странички, както винаги, редакторът на "Златорог" пише от позицията на общественик, редактор, писател и както ще видим, просто като вълнуващ се човек. Това, което не може да не отбележим, е коректният и сдържан тон и език на Владимир Василев. Не случайно Владимир Василев, по думите на Кирил Кръстев, "имаше широк диапазон на виждане, обедини най-значителните книжовни и културни имена, застъпваше широка проблематика..." (Кръстев 1988: 153). Владимир Василев нарича сладкарницата "един вид литературна борса". След като безпристрастно и коректно излага наблюденията на д-р Кирил Чолаков върху хората от артистичния свят с примери за нескромност, натрапничество, нахалство, злепоставяне, унизителни молби, та дори и дела пред съдилища, авторът се поставя в позицията на читателя, на този, чийто образец или идеал е даден творец или просто адмиратор на творчеството му. "За оня - казва Владимир Василев, - който не познава писателския свят, особено за хората от далечните кътове на страната ни (забележете той не казва "провинция". Провинция е духовно понятие. Фройд говори за провинция на душата, а Елиас Канети - за провинцията на човека), които живеят с идеалистичните представи за писателите, които произведенията им създават, всичко това е изненада." Писателят, редакторът Владимир Василев не може да не мисли за своите читатели, за това какви чувства ще предизвика това наблюдение под лупа. Да си спомним, че това е времето на интензивен културен живот, не само в столицата, но и за всички тези по-близки и далечни кътове на страната. Това е времето на изнасяне на сказки, на интензивни срещи с творци по линия на дружества и читалища. Едни от най-ценните ми и свидни спомени са разказите на майка ми и баба ми за сказките и за писателите, които са отсядали у тях, а не в хотел, тъй както това се е случвало почти във всяко учителско семейство, читалищни деятели, книжари - с една дума - интелигентните и духовни хора на града.

Така че, казва Владимир Василев, наблюденията на Чолаков трябва да се ограничат, а не да се генерализират върху всички творци. Сам той допълва и случаи на още по-драстични прояви и в други среди - театралните.

Много ценен е аргументът на Владимир Василев, пропит с не по-малко психологизъм от подхода на психиатъра Чолаков. "Признанието на писателя не може да бъде освен обществено. Без него той не съществува." И ако лекарят, висшият чиновник, търговецът имат нужда от социалния контекст в различна степен, то "писателят не може да значи нищо вън от едно признание публично." И обобщава: "оттам е значението, което дава той на критиката, на печата и на отношението на интелектуалните среди към него." Тук е целият Владимир Василев - полемистът - конкретен, стилен и почтен. Това са общите "изяснения и допълнения", както казва авторът към "интересната статия на г. д-р Чолаков".

По-долу са и две конкретни възражения на Владимир Василев към Чолаков.

Първото е по отношение на воюването на отделни литературни лагери. Тук досегашният добър тон отстъпва пред изкушението на Владимир Василев - редакторът, и възможността да се заяде с "няколко бездарни и посредствени писачи", които издават вестник "Литературен глас". Според него те не отстояват ценности, а с хули, клевети, цинизми отричат всичко. Патосът нараства със съзнанието за значимост. Изводът на автора е: "И когато излизаш да ги откриеш на обществото с всичкото си чувство на възмущение - това не е психопатологична проява, а изпълнение на обществен и културен дълг."

Какво има тук - от една страна: възмущение - т.е. едно човешко чувство и насреща: дълг - нещо, което е в йерархията на Свръхаза ни.

Вероятно и противниците, които визира авторът, изпитват този дисононс и са уверени в правотата си. Може би истината е някъде по средата. И това, което е валидно и психоанализата провижда в конфликта между двама души - т.е., че става въпрос за междуличностна невроза и там трябва да се работи, е валидно и при колизиите - при сблъсък на различни кръгове, групи, общности. Като най-перспективният и резултативен път е опитът да видиш проблема през очите на другия - това, което революционно направи създателят на психодрамата - Якоб Леви Морено. "Аз ще взема твоите очи, а ти - моите." Човекът, с каквото и да е статукво, в професионалния си и обществен живот, идва от детството си с всички тревоги и желания, с които се е появил. Там има страхове, унищожение, самоунищожение, фантазии. Колкото и да се стремим да структурираме нашия Свръхаз, болката (основно от безвъзвратно загубената майчина гърда) не може изцяло да се преодолее и до края. Постепенно оформяме нашата вътрешна сцена и през нея се моделира и външният свят. Т.е. индивидът овладява и субективния - вътрешен, и външния свят със стремеж към интегритет. Това е сложен път. Затова истината в този малък диалог между д-р Чолаков и Владимир Василев е в това - психоаналитичното провиждане да е през една естетика. Тогава тя би имала смисъл и резултат. Целта е да се изгради цялостен образ на човека. Иначе и Хамлет, без психодраматичното и естетическо провиждане щеше да си остане една криминална фабула.

Второто възражение на Владимир Василев към Кирил Чолаков е следното: "Но, струва ми се, трябва да държим сметка за ония душевни особености, които се развиват от естеството на професията, от заниманията на хората. Това, което е ненормално - като чувствителност, като самолюбие, като амбиция, като реакция, като домогване и пр. - за един тенекиджия, може да бъде нормално за един писател, артист, музикант. Това не са психопатични явления, а развитие на едни душевни стимули за сметка на други - съвсем естествени, в някои случаи дори полезни за работата."

Какво би бил Яворов без своята склонност към аутизъм (в смисъла на отвърнатост от света и насоченост към себе си). Какво би бил Кирил Христов без болестно повишеното си самочувствие. Какво би бил Ракитин без влечението към "О, дивна тишина, о, бяла смърт". Какво би бил Димитър Бояджиев без надеждно/безнадеждното: "Кой ръка ще вдигне, близък и сърдечен, да ми спре ръката." Какво е Лилиев без "ужаса да бъдеш девствен". Какво е Багряна без "стихиите" в нея.

Психоаналитичното провиждане ще има смисъл не ако остане до поставянето на диагнози, а само ако осмисли човешките чувства през една естетика. Психоаналитичният език е плосък, затова трябва да видим преживяванията си през художествения език. Стремежът на човешкото същество да се задържи в живота, изначално не е биологичен, колкото и странно да е, той е духовен и естетически. Новороденото чува гласа на майката и това го тласка то да се задържи в живота. За него това е като песен. Това усещане се замърсява впоследствие културологично, но остава там някъде... (Иерохам 2012).

Верен на по-социологично обяснение, към края на статията си Владимир Василев слага следния акцент: "...тая ненормалност трябва да се обяснява по-малко като психопатична проява, колкото като резултат на липса на възпитание, на обществено чувство, на срам - отколкото като някакво разтройство или аберация на душевни сили. Защото инак, вън от тая сфера, тия хора са съвсем трезви, практични, хитреци даже."

Този пасаж ни навежда на тезата за човешките роли, че човек е различен в различните обстоятелства, и това, че той винаги е играещ човек. А ролите също се пораждат още в детството. Неслучайно в игрите си детето вече е в първите си житейски роли. Но ако теоретично и естетически ролята предполага спонтанност и креативност, нюансите, които влага Владимир Василев в житейските модалности на индивида, не винаги са етични и естетични. И тук ще припомня думите на Фройд: "Както в доброто, така и в злото човек може много повече, отколкото си мисли."

В този смисъл, професионалните наблюдения на д-р Кирил Чолаков и цялата плеяда, ратуваща за разпространение на психоаналитичните трактовки на художественото творчество (наречено "приложна психоанализа"), се допълват от човешката емпатия на Владимир Василев, от преценката на литературния критик Владимир Василев и от морално-етичния кодекс на човека и общественика Владимир Василев.

Тук бих искала да цитирам Атанас Илиев от книгата му "Естетика и психоанализа": "Изкуството освобождава душата на художника от натиска на тия импулси; то ги отнася в призрачния свят на художествените образи, превръща ги в символи на живата действителност. Творческият поглед на художника в това отношение би могъл да бъде сравнен с погледа на Медуза: той вкаменява безсъзнателните импулси, като ги отделя от течението на личните си преживявания и им налага печата на извънмерност и вечност." (Илиев 1926: 74).

И ето ни пак пред сладкарница "Цар Освободител". Февруари, 1940 г. 10 часа. Снегът скърца под краката. Мъглата полека-лека се привдига. Отупвайки крака, първите посетители прекрачват прага. А всяко прекрачване на праг е ново начало и може би среща.

 

ПОСЛЕСЛОВ: Сладкарница "Цар Освободител" оцелява след бомбардировките. През 1977 г. през деня пред очите на всички сладкарницата е разрушена.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Иерохам 2012: Иерохам, Давид. Лекции в Магистърска програма "Артистични психосоциални практики и психодрама" на на Нов български университет, София.

Илиев 1926: Илиев, Атанас. Естетика и психоанализа. София: Книгоиздателство "Акация", 1926.

Константинов 1981: Константинов, Константин. Път през годините. София: Български писател, 1981.

Константинов 2011: Константинов, Константин. Път през годините. Неиздадени спомени. София: НБКМ, 2011.

Кръстев 1988: Кръстев, Кирил. Спомени за културния живот между двете световни войни. София: Български писател, 1988.

 

 

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2014, № 11 (180)

Текстът е четен на Национална научна конференция "Полюси на критическата съдба - 3", 16 декември 2013 г., организирана от Иститута за литература - БАН.