ВИХРЕН ЧЕРНОКОЖЕВ - ЕДИН ДОСТОЕН ЧОВЕК И ТВОРЕЦ

Росица Чернокожева

web

Вихрен Чернокожев (05.07.1951 г. Пловдив - 29.07.2018 г. София) - доцент д-р в Института за литература - БАН. През периода 2000-2012 г. - заместник-директор на Института за литература с директор доц. д-р Рая Кунчева и ръководител на Издателския център "Боян Пенев" при Института. Още с докторската си теза той се насочва към непознатия и неизследван, маргинализиран автор Димитър Подвързачов, когото едно цяло поколение писатели от 20-те и 30-те години са наричали "Бащата". Куриозно е, че дори професори по това време са казвали "Кой е този Подвързачов, че да се прави дисертация за него". Едва след застъпничеството и протекциите на Христо Радевски му се дава възможност да работи по дисертационния труд, а като книга, също след дълго умуване от редакционните среди, "Безпощадният мечтател. Страници за Димитър Подвързачов" излезе едва в 1986 г.

Вихрен Чернокожев се утвърди като един от най-талантливите, вещи и почтени изследователи в областта на теорията и историята на хумора и сатирата. Този му път не беше лесен. Неговите авторски книги обогатиха българското литературознание с проникновените си трактовки. Това са: "Българският смях" (1994 - отличена с Национална награда "Райко Алексиев"), "Врати към смисъла" (2000), "Другият бряг на думите" (2002). През 1995 г. се отпечатва и единствената досега антология (съвм. с Росица Чернокожева) "Българският смях".

Изключително скромен и добър човек, той никога не изтъкваше своите заслуги като участник в неформални организации през 1989 г., както и усилията, които положи за идването и утвърждаването на демокрацията. Неговите заредени с памфлетен патос многобройни публикации във в. "Демокрация" и "Про и Анти" се помнят и до днес от съвременниците. Той имаше куража и интуицията да изважда на светло автори извън канона. Така стана възможно издаването на "Епиграми" от Змей Горанин (съвм. с Р. Чернокожева") (2001), "Правото да се разочароваш" - избрано на Радой Ралин (2003), "Избрано” от Димитър Подвързаов (съвм. с Р. Чернокожева) (2009). Вихрен Чернокожев бе един от инициаторите и основателите на Фондация "Райко Алексиев", където в тясно сътрудничество със съпругата на Райко Алексиев, Весела Алексиева, се роди и работеше Фондацията. Той е вторият носител (след Радой Ралин и Марко Ганчев) на Националната награда "Райко Алексиев" (1994), награден с грамота и плакет. Ратуваше и се бореше тази награда да не се превръща в регионална, а да има реалния статут на Национална.

През последните десет години той беше автор на три проекта в Института за литература. Проектът "Антитоталитарната литература" се реализира чрез Национална научна конференция и сборник "Антитоталитарната литература" (ред. съвм. с Б. Кунчев и Е. Сугарев) (2009). Вторият проект "Литература и политика" реализира поредицата "Другата българска литература на ХХ век". Тук отново се издаде сборник статии по случай 125 г. от рождението на Подвързачов, от юбилейна конференция, организирана от Шуменския университет, под редакцията на С. Сивриев, Ваня Колева и В. Чернокожев (2009). Към третия международен проект "Идентичност и асимилация" се подготви и издаде антологията "Когато ми отнеха името. Възродителният процес" през 70-80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности". В тази антология Вихрен Чернокожев, заедно с проф. д-р Зейнеп Зафер от Анкарския университет, вгради цялото си достойнство на учен, чувствителността и емпатията си на човек към осветляване на един срамен травматичен акт - насилственото отнемане на имената на мюсюлманското население в България и насилственото му изгонване, наречени с циничното име "възродителен процес" и "голямата екскурзия". В предговора съставителите пишат: "Антологията представя за пръв път пред българския читател една напълно непозната и неизследвана трансгранична, транснационална антитоталитарна литература на травматичния опит."

Безспорно делото на живота му бе и анкетата с Радой Ралин, по която те работеха още от 70-те години. За дискусиите през онези години, проведени с Радой Ралин в Института за литература, Вихрен Чернокожев бе викан на разговори от тогавашните органи на ДС, които му предлагаха помощ да стане бързо професор. Но той винаги достойно отстояваше позициите си и работеше без много шум за установяване на гражданско общество в България. Тази анкета предстои да излезе. Вихрен Чернокожев бе човек с позиция. Неговото кредо бе: "Само безгръбначният човек го обичат всички." Дори за последния си труд "Когато ми отнеха името" той понесе немалко непризнание и горчивини, както и нееднозначно приемане от определени органи и среди, дори днес - тридесет години от демократичните промени - на тази толкова човешка книга. Той остави дело, достойно за продължение и спомени, които задължават да не сме само свидетели, а и активни участници в този живот.

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2019, № 2 (231)