Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА (БЕЗ)ГРАНИЧНОТО В ЧОВЕШКИЯ ДУХ

Росица Чернокожева

web

Борислав Скочев. Концлагерът Белене. 1949-1987. Островът, който уби свободния човекТова е книга, която всеки трябва да прочете. И още - знае се, че човек през живота си трябва да прочете хиляди книги, за да разбере, кои десет трябва да се прочетат. "Концлагерът Белене" е една от тези десет задължителни книги. Това е книга за границите на човешкия дух. За границите или безграничното. За духа, който надживява тленното. Това е сага за Голготата на свободния човек. Тази книга авторът пише в продължение на 10 години. Питала съм се, както съм питала и Борислав Скочев как се живее десет години със злото, с неговите перфидни и всеизобретателни прояви, какво го е крепяло през всичките тези години, докато е преглеждал хиляди архиви и спомени за живота на тези хора. Това е подвиг и от страна на автора на тази книга. Започнах да чета книгата от последната глава, защота тя е по-специфична и се откроява в основния корпус. Ето част от началото ѝ:

- Ти какъв си? - лагерният началник пита строените лагеристи за политическата им принадлежност.

- Човек - отговарил анархистът Иван Йондев.

- И аз съм човек, но съм комунист, ти какъв си?

- За разлика от вас, аз съм преди всичко човек.

Скоро след това Иван Йондев бил застрелян "при опит за бягство" и вестта се разнесла из острова с думите: "Убиха човека!" Това убийство е най-често споменаваното в лагерните спомени - възприето като отмъщение за защитата на достойнството и уникалността на човешката личност.

Признавам, потънах в тази книга и се стараех да държа главата си над водата, защото мощните й подводни течения те повличат неусетно. Това е епохален труд, който респектира и наред с това те обсебва неусетно. Неслучайно книгата спечели Първа награда на Портал Култура за 2018 г. в раздел "Хуманитаристика".

Книгата започва с главата "Концлагерът, който съпътстваше комунистическа България". Борислав Скочев обосновава своя интерес към изследването на точно тази тема:

Някога намирах за несправедливост на историческата памет, че концлагерът "Белене" се е превърнал в символ на комунистическата репресия, а имената на десетки други концлагери, които също са "най-вярна витрина на социализма", в които също се изработва приложеният по-късно в цяла България модел на изолация от свободния свят, на безправие, на пълна зависимост в труда и бита, на страх и мнителност, са потънали повече или по-малко в мъглата на забравата. Още в началото на изследването си вече знаех, че в това има и логика, и справедливост. "Белене" не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, но той съществува много по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година почти без прекъсване.

И тук идва първото стъписване на незапознатия с тези събития (между които донякъде бях и аз), че "Белене" съществува чак до 1987 година. Това звучи абсурдно. Та тогава е родено последното поколение млади хора, които са сега на около 30-тина години.

С какви хора е бил заселен в 1949 година концлагерът? Това са бивши полицаи и офицери, предвоенни държавници и политически дейци, членове на младежките националистически организации и ВМРО, анархисти и троцкисти, уволнени съдии, прокурори, чиновници, университетски преподаватели, изключени студенти и още, и още... Вижда се, че като пипала на огромен октопод репресиращата машина е обхванала всички области на обществено-политическия живот в страната. Парализирани са всяка свободна мисъл, чувство, действие. Попълнението с лагеристи през различните години фактически функционира през един 40-годишен мирен период, което може да се сравни с една перманентна борба на тоталитарната държава със собственото ѝ население. Самата тази истина на пръв поглед е абсурдна и нелепа.

Каква е задачата на "Белене" - главното е да произвежда хора, които след концлагера да бъдат други - с тотално промити мозъци. Да се откажат от политическа борба, от политически възгледи, да забравят етническата си принадлежност, влечението към културата на свободния свят. Тук Борислав Скочев обобщава и изрича най-страшното: "Да заменят изолацията на телените мрежи с отшелничеството на страха и подозрението. Да бъдат готови да предадат най-близките си." И тогава се питаш дали не си в света на Оруел - кое е действителност и кое фантастика. Но има и един друг факт, че понякога реалността дори надминава човешкото въображение.

Как "Белене" постига своята цел? Авторът прави сравнение със съветските и нацистките лагери и достига до извода, че българският комунистически концлагер е по-чист образец - постига задачите си без ужаса на индустриализираната смърт и без утилитарната многомилионност на ГУЛАГ. Това се дължи на активната агентурно-оперативна работа, която действа с перспектива - да създаде "новия човек". А той е без политически убеждения, с идеологически лицемерна лексика и е саморазкайващ се публично.

Борислав Скочев акцентира и разкрива механизма на това, как се е извършвало самото въдворяване. Произвол и пълна липса на права. Лагеристат няма присъда, причината за въдворяването му не се съобщава, срокът може да е доживотен, освобождаването също е толкова мъгляво и се решава от анонимни органи на ДС. Цари принципът: не информирай и владей.

Каква е истинската равносметка. За цялото съществуване на концлагера "Белене" през него преминават над 15 000 души, от които 11 000 без съд и присъда, а 4000 само в периода 1952-1953 г. Както казва авторът: "Това са голяма част от най-авторитетните в своята среда, най-непримиримите към налагания ред личности". Колко красноречиво говорят думите на Георги Марков, че едва ли има българин, който да не познава някой жив или мъртъв обитател на "Белене". Така името "Белене" с ширещата се неизвестност става синоним на потенциална опасност и заплаха, ако не си от правоверните комунисти. В тази глава авторът изследва и характерното за повторното откриване на лагера през 1956 г. и третото - през 1964 г.

Когато преди години стана възможно излизането на истината за концлагерите в България, се замислих как сме живели, например, в моето семейство, каква е била информацията и атмосферата. Та нали в същото това време са ме приемали в чавдарската и пионерската организация и пишехме обещания: "Аз, Димитровският пионер...". Всъщност спомням си, че аз много се затруднявах какво да обещая. По същото това време по съветски образец правехме тимуровски команди. Ходехме на манифестации, с портрети на Маркс, Енгелс, Ленин, Георги Димитров и тогавашните български политици. Били сме деца, които наивно и безхитростно приемат да носят на гърдите си лента с надпис "Отличник". Аз съм живяла в Ловеч и тези мерзки и срамни деяния в тамошния концлагер са се вършели в близост до нашето "спокойно, светло и справедливо социалистическо общество". Наред с това ни водеха от училище да видим скривалището на Апостола на свободата - Левски. Знаели ли сме за този двоен стандарт? След това, когато живеехме в Севлиево, имах възможност да наблюдавам какъв бе животът на Атанас Москов, един от най-пострадалите от социалистическия режим хора. Но никой не смееше да говори за това високо. Всичко беше под сурдинка. Парализиращият страх е пълзял наоколо.

Изследването на Борислав Скочев продължава с преглед през различните периоди на лагера, като всеки от тях има своята характеристика: "Инструмент на съветизацията", "Контри и хулигани", "Концлагер на минимална мощност", "Инкубатор на "социалистиеска нация". Следват глави, които детайлно разглеждат организацията на концлагерната система, агентурно-оперативната работа и културно-просветната работа. Също - охраната и надзора, режима, наказанията, жилищни и санитарно-хигиенни условия. Специална глава е отделена на бягствата и разстрелите.

Казах, че последната глава "Човешката съпротива" е по-специфична - тя внася особена светлина в мрака на унижаването на човешкото достойнство. Особена е светлината след прочетените 868 страници с толкова депримираща информация преди това.

Тук се разглеждат различните актове на съпротива от страна на лагерниците. В основата на тази глава стои отговорът на автора на въпроса дали въобще е възможно в концлагера човекът да остане човек. Борислав Скочев се позовава на Александър Солженицин, Варлам Шаламов и Хана Аренд, които посвоему обосновават дали това е възможно, или не. Дали остава само злобата - ако не - и ако е възможно и приятелство, значи условията не са били достатъно трудни. Друго мнение е, че въпреки смазващите условия, отпор към насилника е възможен. Стъпка по стъпка концлагерът се стреми да ликвидира човешката индивидуалност и да сведе чoвека до първични реакции на оцеляване.

В отговор на това авторът обстойно разглежда отделните актове на съпротива, като те не са само теоретично регистрирани, а са действителните истории на конкретни хора с техните имена. Скочев започва този преглед на съпротивителни действия с най-радикалния акт, който отнема възможността друг да разполага с живота, тялото, свободата и волята на личността - самоубийствата. Друга радикална, но жизнелюбива реакция срещу несправедливостта са бягствата. И тук всяка разказана история е на конкретен човек. Но онзи акт на съпротива, който руши самия фундамент на концлагера като място за безправие - пише авторът - са протестите. Това може да е протест като неизпълняване на непосилните норми при работа, може да е отказ от храна, която е в такъв разреден вид, че трудно може да се нарече храна, може и да е случай, когато бригадата е хвърлила лопатите в отказ да работи. Тук се цитира случаят с концлагерист-съботянин, който колкото и да е пребиван от бой не отстъпва от житейското си кредо да не работи в събота. Атанас Москов, чийто спомени са едни от най-емоционалните свидетелства за условията в лагера, пише: "Отслабва волята, помръква се мисълта, потъва идейността. Грубо започват да стърчат първичността, инстинктът, животинското."

Още по-конкретен е Петко Огойски: "Мнозина, под напора на този глад, се изкушаваха и да крадат от колегите си, получили нещо в колет". Скочев обръща внимание и на един специфичен народопсихологически нюанс - как се проявява чувството за приличие и култа към труда у българския селянин при тези ненормални условия. В своето сакрално чувство към земята те не разбирали, че като работят съвестно, без да искат, навреждат, като вдигат нормата на по-слабите и немощни лагерници, които не могат да мерят физическа сила с тях.

Интерес представлява и казусът какво се случва с лагерници, които не са могли да издържат и са се поддали на натиска, като са били вербувани. Другарите им са знаели кои са те и са се стремели да ги изолират. Но много важна е и по-сетнешната ситуация - какво става с психиката и живота им при евентуалното им освобождаване. Чести са случаите, когато гузната съвест ги е водила и до самоубийство или самоизолация. Това са тежки драматични и травматични последици, които трудно избледняват дори до края на жизнения им път. И не само това. Всички близки на лагерника неминуемо по някакъв начин са засегнати и тази парализираща отрова е проникнала и в техния живот. Това са посттравматини последици и до днес, които изискват психоаналитична и терапевтична работа с тези хора.

Тъй като една от най-перфидните цели на агентурно-оперативната работа над лагеристите е да бъдат разкъсани човешките връзки, да няма взаимопомощ и доверие, в тази насока не са били пестени усилия и методи. Целта е била пълна обществена изолация - без кореспонденция, без колети, без свиждания. Но това довежда до реакция с обратен знак. За разлика от фашистките и руските концлагери основното чувство между лагеристите в "Белене" е на солидарност, а не оцеляване чрез смъртта на другия до теб. Наред с това обаче наблюденията на Стефан Власков са, че тази солиданост се проявява само между групите на политическите съмишленици. Както, например, е било много силно проявено земляческото чувство, което въобще е особено развито у българина. Взаимопомощта е била много силно проявена и при николапетковистите, анархистите и легионерите.

Борислав Скочев тук изследва и какви са били връзките на верска и етническа основа. През 1985 г. Димитър Пенчев, например, е посрещнат в "Белене" от лагерници-турци. Те го снабдяват с дрехи, а работниците на външни обекти му изнасят нелегално писмата. В лагера съществува пълна солидарност между българи и турци, между хора с различни вероизповедания, както е това и в българските политически затвори от 40-те до 80-те години. Понякога регистрираните от автора истории на взаимопомощ, особено като осъзнат нравствен реванш, са на ръба на трудното възприемане като истина, реалност граничеща с фантастика. В "Белене" Стефан Бочев среща следователя, който е измъчвал баща му. Дава му от своята храна. Така - от човещина. И обяснява: "...Ама, от оная християнската... че нали, дето е казано в Писанието, кога на злото от врага ти му отвръщаш с добро, ти "трупаш жупел на главата му". Неведоми са пътищата Господни, бихме казали. И по-добре да замълчим.

За човешкото у човека-лагерист говори отношението към всяко живо същество. Животът, не само човешкият, в тези условия добива други измерения, друга ценност, друг смисъл. Лагерниците са си имали и любимци - едно петле и едно коте. Докато имаш сили да цениш и пазиш всяка форма на живот - ти се човек.

Специално място в тази глава Борислав Скочев отделя на две изключителни личности - д-р Иван Балев и д-р Никола Грозев. И още от абсурдите на строя. Почти гротескно звучат думите на апаратчика. От ДС се обръщат към д-р Балев: "Цял народ се е запретнал да строи социализма, а ти, Балев, си направил лазарет за излежаване и почивка. - И ние помагаме за строежа на социализма, господин Ялъмов. - Как? - Страдайки."

Атанас Москов пише за д-р Балев, че при тези нечовешки условия, той самият болен, д-р Балев не е щадял нито сили, нито време, нито лични средства, за да спасява човешкия живот. Бил е морална опора и за болни, и за здрави. Затова още по-цинично звучат думите на началника на охраната: "Ние сме ги докарали тук да ги угробваме, а той ги изважда от гробовете им." И наредил д-р Балев да бъде изпратен в карцера.

Хиляди са и хората, които д-р Грозев е спасил, без да прави разлика по политически убеждения, религия, цвят на кожата. Като легенда се разказва случаят, че е поискал да остане още дни след изтичане на присъдата му, за да се увери, че оперираният затворник е добре. Затова при изпращането му спонтанно, като от цял полк, се чува мощно: Ура". Тази картина не може да те остави равнодушен и неразчувстван. Да не си представиш и преживееш тази сцена.

Борислав Скочев изтъква една важна стратегия в репресиите - целта да се смаже индивидуалността и да се пресича всякакъв опит за лидерство сред лагеристите. И въпреки нечовешките условия е имало личности, които успяват да съхранят куража си, остроумието си, да поддържат духа и на другарите си с шеги и вицове. Това е умението да се надсмееш над насилника си. Особено легендарна в това отношение е била личността на майор Страхинов, който с находчивостта си винаги успявал да помогне на страдащите. Началникът на лагера го пита как е посрещнато съобщението за смъртта на Сталин и Страхинов му отговаря езоповски: "Без особена радост, но и без някаква скръб, гражданино началник." Резултатът от думите му е вкарване в карцера. Има ли по-голяма победа на човешкия дух, когато при нечовешки условия можеш да реагираш със смях!

Особено силно въздействащи са описанията в книгата за стремежа на лагеристите да използват всяко свободно време за осмисляне на този абсурден живот, който водат там, за запазване на духовното и интелектуалното в себе си. Създават се кръжоци по изучаване на френски език, четене на литература, създава се творчество - стихове, рисувани шаржове, портрети и скици от лагерния живот.

За съхраняване на човешкия дух и вяра говорят и опитите да се честват тайно религиозните празници, спазване на обряди и извършване на църковни служби. Сформирва се дори хор за пеене на църковни песни, четат се текстове от Евангилието и се призовават богомолците за молитва към бога.

Към края искам да се спра и на стила на Борислав Скочев в тази книга. Мисля, че е намерен най-оптималният изказ. Тук няма излишно белетризиране на споделеното, което като фактология е толкова драстично, но и не е спряно до сухото регистриране на фактите. Това не е само документалистика в класическия смисъл. Стилът на Борислав Скочев се отличава с изисканост, точност и изразителност на фразата. С една особена, специфина само за него, пълноценност на изразяването. Прави впечатление богатата нюансираност - от безкомпромисността и категоричността при изобилстващата ахуманност до мекотата и съпричастността при проявите на човечност и емпатия. Това е толкова човешки написана книга, която не те оставя равнодушен и ти живеш с нейните герои дълго след като затвориш и последната страница. Наред с това, книгата се отличава с много дълбоко промислена концепция за структурата ѝ и с особено логическа архитектоника. Впечатляващ е и помощният библиографски апарат от 1761 бележки под линия, включващи хиляди архивни единици. Прочетени са стотици споменни книги и документи на лагерници и хора, свързали живота си с тази тематика.

Това мащабно изследване е резултат от десетгодишната работа на Борислав Скочев в архивите на Държавна сигурност, Политбюро, Министерския съвет, отдел "Затвори" в ЦДА, архива на Радио "Свободна Европа", лични архиви и още многобройни източници.

Книгата има изключителен принос към българската историография. Особено ценна е за специалисти, изкушени от темите за антитоталитарната литература, етническите взаимоотношения в България и не на последно място за отношенията между литература и политика. Този труд, написан с толкава ерудиция, трябва да бъде прочетен от историци, учители, студенти, ученици, защото историческата истина от близкото минало трябва да е известна. Книгата е послание към всеки, който би искал да има гражданско общество в България.

Тази книга те облагородява по особен начин, като те изправя лице в лице едновременно с омерзението и човещината. След прочитането ѝ ти не можеш вече да си същият. В теб са тези две амбивалентни чувства - и на смазан, и на възвисен.

В началото на века един гениален учен и човек, сам пострадал от антисемитизма - Зигмунд Фройд, - който се е стремял през целия си живот да развенчава и собствените си, и на човечеството илюзии, изследва генезиса на злото, агресията, разрушението. И стига до извода, че за да не разрушим себе си с мазохизма, залегнал в нас, трябва да насочим тази сила навън, към разрушението на другите. Тъжен извод за етиката. И негови са думите, че човекът и в доброто, и в злото може повече, отколкото предполага.

 


Борислав Скочев. Концлагерът Белене. 1949-1987. Островът, който уби свободния човек. София: Сиела, 2017.

 

 

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.06.2019, № 6 (235)

Други публикации:
Портал Култура, 21.11.2018.
Държавна сигурност.com, 25.11.2018.