Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РЕКВИЕМ ЗА БЪЛГАРИЯ

Росица Чернокожева

web

Вили Лилков, Христо Христов. Погубената България. За съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г.Погубената България! Тежки думи. Като присъда. Но истинни. Новата книга на проф. Вили Лилков и разследващия журналист Христо Христов изнася на показ неизвестни, разтърсващи свидетелства за геноцида над собственото си население от страна на извършилите социалистическата революция и установилите новата "работническо-селска" власт на и след 9 септември 1944 година. Тази книга, подобно на "Бивши хора" от същите автори (тя е своеобразно нейно продължение), както и "Концлагерът Белене" на Борислав Скочев все повече се превръщат в задължителни книги за всеки от нас. Задължителни - ако искаме да знаем истината, да я предадем на нашите деца и да знаем какъв дълг имаме към миналото и в настоящето. Памет за миналото и отговорност за бъдещето.

Още в началото двамата автори почти клетвено заявяват: "Дължим им го!" И тези думи, съдържащи цялата отговорност за изнесените факти, прозират във всички разкази в книгата, в цялата болка и поклон пред страданието и стоицизма на хиляди хора, пострадали несправедливо. Тази книга е една енциклопедия, събрала информация за десетки хиляди хора, пострадали неправомерно от комунистическия режим.

В предговора към книгата д-р Любомир Канов - сам пострадал от режима след "Девети" - нарича тези събития "българския Холокост" и отбелязва, че разказаното в книгата ни превежда през Голготата на "най-качественото, което нашият народ е успял да възпита и образова през кратките десетилетия след създаването на Третата българска държава". Уникално е, че тази "работническо-селска" власт поставя на колене нация, оцеляла от войните, създала стопанство и културен елит с европейско образование. Д-р Канов напомня и всички драстични начини, чрез които това е извършено: "Следват концлагерите, затворите, душегубките, страшните разпити от садисти в подземията на ДС, пребитите, прекършените, полуделите, самоубилите се в резултат на мъченията". И още една истина ще изрече д-р Канов: "Постепенно и трайно установяване на властта на неуките и негодните над можещите, на партийните секретари над професионалистите, на "активните борци" срещу капитализма над онези, които разбират от икономика и търговия".

На моята възраст е много депресиращо да приемеш, че си бил обречен животът ти да е минал в една погубена България. Вкъщи родителите ми не говореха пряко за политика. Но това, което споменаваха откъслечно, беше достатъчно аз още от дете да израсна с представата как културата и интелигентността на семейството на прародителите и родителите ми са били нетолерирани, преследвани и в крайна сметка прекършени от "народната" власт на и след 9 септември. Как са преживели да бъдат извиквани поименно, изкарвани от дома им, изправяни до стената, готови да бъдат разстреляни. Във всеки род децата отрано дочуват тези неща.

Видната психотерапевтка и изследователка на психогенеалогията и трансгенерационната травма Ан Анслен Шутценбергер, ученик на създателя на психодрамата Якоб Леви Морено, казва: ако искате да научите тайните на едно семейство - питайте децата и кучетата в това семейство.

Моят съпруг Вихрен Чернокожев приживе винаги твърдеше, че ако всеки род в България опише живота си и своето генеалогично дърво само в една тетрадка, съдбата на българската история и култура в съвремието ни би била друга. Това са надеждите, мечтите, страховете, кошмарите, тайните на хората от всяка една фамилия. И те създават емоционалния фон в социологическата карта на страната ни. Защото човекът е поставен в центъра. Това не са единици с ЕГН, а живи хора с техните чувства. Това са поколенчески предавани психотравми, които не могат да бъдат излекувани в рамките на едно поколение. За съжаление, то остава като емоционална памет в клетките на следващия поколенчески индивид.

В българската история като че ли има такъв кръговрат - преди векове, при покръстването на прабългари и славяни, е избит целият знатен елит на България. Същото се случва и с българската интелигенция след "Девети".

Тази асоциация е неминуема. Всяко насилие се заплаща с живота, свободата, културата на хората в една държавна общност. Като че ли често новото начало се установява и налага с радикални, революционни репресии. В цивилизационната история на света винаги е стоял философският и културно-исторически въпрос: революция или еволюция.

Втората книга на двамата видни изследователи на тоталитарното минало - проф. Вили Лилков и разследващия журналист Христо Христов след "Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност" е свидетелство за антихуманността на това, което се наричаше комунистически строй. "Строй" от строй се, марширувай и козирувай. Няма как да не се направят тези езикови и семантични асоциации. Книгата е систематизирано изследване за съдбата на българския елит след Отечественофронтовската власт.

И досега имахме в българската култура такива спорадични изследвания, но голямата ценност на тази книга е в целенасоченото, систематизирано и изчерпателно проучване живота на най-видните фамилии и родове, давали облика на страната ни до тази преломна дата. И този лик е така смазан, деформиран и измъчен, че е неузнаваем до гротескност.

Тази книга е прецедент в българското книгоиздаване. Защото, освен всичко друго, тези не "бивши хора", а напротив най-стойностните, елитът, останаха в забвение дори в тези тридесет години демократично управление, докато не излезе изследването на двамата автори "Бивши хора".

Архитектониката на книгата е дълбоко логически промислена, систематизирана и обоснована. Ето първите редове от представянето на изданието от самите автори: "Избивани, преследвани, въдворявани, съдени, затваряни, изселвани, национализирани, ограбвани, изключвани, уволнявани, разработвани, наблюдавани, пренебрегвани, изолирани - такава е съдбата на жертвите на тоталитарния комунистически режим между 1944-1989, част от онази видима и невидима репресия, стоварила се върху хиляди българи и техните семейства, които със своята находчивост, упоритост, предприемчивост и труд са изграждали основите на България до деветосептемврийския преврат".

Проф. Вили Лилков и Христо Христов разгръщат на следващите 470 страници една сага за целенасоченото физическо и морално унищожаване на хора от всички сфери на политико-икономическия живот и интелектуалния цвят на нацията. Не се спестява и фактът, че България е последната държава в Централна и Източна Европа, в която предстои тепърва младите поколения да научават истините за тоталитарния режим. И в този смисъл, книгата има изключително приносен характер.

Изследването започва с констатацията, че няма друга страна в Централна и Източна Европа където терорът да е бил така целенасочен. Така неговите жертви не доживяват да бъдат наречени по съветски образец "бивши хора". Цяла България е осеяна с масови гробове. Авторите се спират и на преминалите през концлагера "Белене". Тук са политици като министър-председателя Константин Муравиев, видният представител на Демократическата партия Стойчо Мушанов, д-р Никола Грозев...

Изключително интересна е съдбата на генерал-майор Никола Недев от Велико Търново. Син на възрожденски учител, спечелил с отличие приемния изпит в "Екол дьо Гер" - Брюксел, участник във войните, автор на книги за прослава на военния дух на българската армия. През 1950 г. е обвинен, че се е укрил, изземват му всички ордени и на преклонна възраст е въдворен в "Белене". Свободен, но болен и с отнета пенсия, генералът отива в храма "Св. Александър Невски" и казва думите, които звучат като Христовите думи на кръста: "Отивам да благодаря на Бога, че ме спаси от този Ад, и да му се помоля да прости на палачите комунисти - те не знаят какво правят". Техни "братя по лагер" са известни адвокати, държавни и общински служители и дипломати като адвоката Недко Ботев, кмета на София Никола Бронзов, дипломатите Димитър Наумов и Стефан Бочев.

Какво е представлявала така наречената "вражеска младеж" и изключените студенти знаем още от изследването на Борислав Скочев "Концлагерът Белене". В тази книга данните допълват познатото. В "Белене" попадат 167 непълнолетни младежи, като най-малкият от тях е на 12 години. Провиненията им: не спазват ограниченията - слушат западна музика, не се обличат "по комунистически", пътуват свободно. Една от най-големите групи в "Белене" са индустриалци, фабриканти и търговци. Достатъчно е да кажем за Желязко Петков Желязков от Бургас - търговец. Той е измъчван жестоко - скачат върху гърдите му и пръскат пепел от цигари в очите, за да направи признания.

В книгата се разкриват и по какви правила са се извършвали интерниранията. И тук цифрите са красноречиво зловещи. До м. юли 1945 г. са интернирани 4325 семейства с 11 875 членове. Инструкцията е била ясна - класовият подход. Само през 1948 г. от София са изселени и лишени от софийско жителство 3467 души. И при тези безпощадно безпристрастни цифри наистина се запитваме останало ли е семейство, което да не е било засегнато от репресиите. Въпрос, близък до изказването на Георги Марков, който се цитираше в изследването на Борислав Скочев "Концлагерът Белене", че няма човек, който да не е имал свой близък или познат, свързан с това злокобно място. Тук този въпрос надвисва с още по-голяма сила, защото става дума за цяла България.

Какво става по селата. Показателна е заповедта на кмета на село Новачане, Никополско Нашун Дешков срещу кулаците и вражеските елементи в селото: "Забранявам на кулаците и враговете да се събират по улиците и площадите и да посещават сладкарницата, хоремаците и магазините, бръснарницата и други обществено достъпни заведения, като вечеринки, увеселения и др. на следните лица, а именно...". Следват имената на дамгосаните с прозвището кулаци и врагове. Ако не беше драстичната истинност на тази заповед като исторически документ, щяхме да помислим, че е цитат от хумористично произведение. Защото понякога зловещата агресия има гримасата на истеричен смях. Уви не е комедия, а заповед № 8/19 януари 1951 г.

А до какво е довело настаняването на представителите на работническо-селската власт в домовете на бившите хора. И тук картината е гротескна. Ако в приказката на Марк Твен "Принцът и просякът" има сцена когато просякът, който си е разменил мястото с принца, своя близнак, в двореца, си чупи орехи с кралския печат, не знаейки за какво служи, тук смехотворните ситуации са не по-малко. Малокултурието на новите собственици води до унищожаване на уникални произведения на приложното изкуство, до рушене на архитектурни паметници и до унификация на екстериора по сталински образец.

Национализацията, която се извършва от новата власт се брани с всички средства. Борбата с класовия враг изисква непрекъсната бдителност, следене и доносничество. Животът в тази непоносима атмосфера е представен от авторите на книгата през съдбите на Асен Овчаров - родоначалникът на българския джаз, физико-математичката Елисавета Карамихайлова, скулпторът Михайло Парасчук - сложил началото на архитектурната скулптура у нас.

Не са пожалени и бившите хора от промишлеността, дипломатите, медиците. С издевателствата в медицинската наука се запознаваме от свидетелството на Нася Кралевска за баща й д-р Атанас Кралевски и свидетелството но професор Елка Русева за баща й невролог-психиатъра д-р Любен Русев. Злоупотребите, особено в областта на психиатричната наука, е една все още непозната сфера. И до днес не са извадени на светло фактите за така наречените хора с психични проблеми. А това по същество си е било гавра с живота и психиката на тези хора.

Проф. Вили Лилков и Христо Христов се спират пространно и на скалъпените съдебни процеси, които са една истинска пародия. Тук можем да научим как в резултат на делото "Шипков" (Михаил Шипков е преводач в Американската легация в София) НРБ и САЩ прекратяват дипломатическите си отношения. Самият Михаил Шипков прекарва 12 години в затвора и после е въдворен в Троян, където десет години по-рано е изселено семейството му.

И ако, когато четох "Концлагерът Белене", се запитвах това не е ли светът на Оруел, тук ми изниква аналогията, асоциацията с друг фантастичен, гротесков и сатиричен роман - "Гъливер и лилипутите". Защото тези малки по духовност хора - лилипутите, действително с общи усилия обезвреждат един гигант, какъвто за тях е Гъливер. Освен това в лилипутите, 12 пъти по-малките по размер от нормалния човешки ръст, се визира и кукленското. А не бяха ли представителите на народната власт едни кукли на конци, разигравани и водени в действията си "отгоре". Спомнете си и илюстрациите към книгата - как тези дребосъчета овързват лежащия, гигантски за тях Гъливер. Наистина жалко и гротескно.

Особена симпатия и топло чувство изпитах при описанието на преживяното от Неофит Цанков и Софроний Ников. Техните митарства са описани в главата "Силата на слабите". Силата на слабите в една ситуация на физическо или психическо насилие винаги е подвиг. Подвиг, който трогва с несломимата си жизнелюбивост и вяра. Привидно насилникът е победител, но де факто слабият винаги е моралният победител. Неофит Цанков е правнук на народния учител и книжовник Неофит Рилски и наследник на богатия възрожденски род Никови. Възпитаник на Робърт колеж - Цариград, редактор на сп. "Зорница". Неговите тегоби са свидетелство как народната власт се отнася към тези, които не отстъпват от вярата си. Минал през съдебен процес, затвор, "Белене", той се разделя с лагера с думите: "Трите години бяха достатъчни да те опозная, Персин. Изпитах твоята безгранична омраза и животинска ярост към нас, затворниците... Усилията да ни унищожиш морално и физически отидоха напразно. Ние още сме живи, запазвайки чисти душите и сърцата си. Ще те помним, докато сърцата ни туптят и гърдите дишат!" Не знам други толкова силно въздействащи слова, обръщение към олицетворения като живо същество остров. Като че ли тук са били изправени двама персонифицирани титани: остров Персин - злото, и човекът като такъв - доброто.

В последната, четвърта част на книгата материалът е подреден по градове. Обхванати са истории на хора от 21 града на България. Това е един своего рода справочник по краезнание. Всеки от нас може да направи справка за хора от даден регион и да открие познати имена или имена на свои близки.

Трябва да отбележим и справочния апарат към книгата. Проф. Лилков и Христо Христов са прегледали многобройни архиви, сборници, каталози и книги. Книгата е написана с точен, ясен, разбираем език, освен научната стойност, която безспорно има, тя същевременно е достъпна и за широк кръг читатели. Сигурна съм, че тя ще се превърне в настолна книга на много поколения българи - от научни работници до ученици.

Тази книга няма давност. Тя е непреходна книга - с фактологията и емоционалното си въздействие. И ако при първото прочитане човек бърза да прехвърли множество страници като информация, защото това е книга, която, като зачетеш, няма оставяне, при повторното четене (а то неминуемо ще стане) се вглеждаме в детайлите, в емоционалния фон на мъчителните разкази. В това отношение книгата на проф. Лилков и Христо Христов има изключителна стойност. Тя е ценен принос към историографията и мемоаристката.

И в този си обзор ще повторя. Прочитът на такива книги, като "Бивши хора", "Концлагерът Белене" на Борислав Скочев, "Убийствено червено" на Христо Троянски, "Хроника на злото и надеждата" от Милен Радев, "Без заглавие" на Нася Кралевска и други, дава нов поглед, от който да разбираш и живота на тези пострадали неправомерно хора, и своя. Животът никога не е бил лесен - и идвайки на тази земя, никой не ни е обещавал или гарантирал нещо друго. Но след тези книги ти излизаш с едно особено катарзисно чувство, равно по сила и величие като след антична трагедия. Като че ли събитията не са вече така "размазани" от времето, идеологиите, технологичния прогрес - те добиват точното си изображение и са вече "на фокус".

Особено вълнуващо и въздействащо е последното свидетелство, включено в книгата - свидетелство на Борис Миновски за старите търновци. Тук са Иванка Иванова, учителка по немски, вкарана в затвора, защото не е учила руска филология, а немска и е принудена да работи като краварка. Тук е и директорът на Мъжката гимназия Цани Василев, изгонен от гимназията, Борис Пашов, генерал-майор Георги Тотев, Александър Вилхелм Билетски.

Като на филмова лента преминават хилядите съдби, разказани в книгата на проф. Вили Лилков и Христо Христов. А краят на тази сага са думите на стария търновчанин: "Имаше в България и такива хора, разкажете на децата си!"

 


Вили Лилков, Христо Христов. Погубената България. За съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г. София: Сиела, 2019.

 

 

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.07.2019, № 7 (236)