КУЛТУРНАТА ДОГОВОРЕНОСТ СЪС СМЪРТТА:
Психоаналитични аспекти в добруджанската анкета на Петър Габе

Росица Чернокожева

web

Първата световна война поставя света в нова сцена - битова и екзистенциална. Войната - това не е само театърът на военните действия. Това са и милионите човешки съдби на мирното население. В този текст ще стане дума за една сцена, наречена Добруджа, и измеренията на трагичното там, срещата със смъртта на тези, които не са на фронта, и един гражданин на света, евреин, но и страстно свързан с тази земя, станала негова втора родина - Петър Израилевич Габе. Ще стане дума и за общочовешките, задфасадни дълбинни проявления на несъзнаваното, които изплуват в екстремното време на войната от 1914 г.

Добруджа в периода 1913-1916 г. е една кървяща рана, не по-малко драматична от темата Македония. Неслучайно нашите най-големи писатели - Йовков, Дора Габе, Ивайло Петров са свързали съдбата си с тази област. Неслучайно хората от този край винаги с гордост се наричат добруджанци. Това е специфичен светоглед, специфични гени. Самата Дора Габе ще я нарече "една малка земя с голяма съдба". Но затова - по-късно.

По същото време, малко след избухването на Първата световна война, в началото на 1915 година, от подиума на една друга сцена, във Виена, един друг евреин, също гражданин на света, Зигмунд Фройд, изнася доклад на тема "Ние и смъртта" (Фрейд 1915).

Още в началните си изречения-обръщения той казва, че би искал да говори по тази така избягвана и мъчителна за много хора тема, назовавайки по-точно текста си "Ние, евреите, и смъртта", защото, казва той, тази тема "се проявява по-често и по-ярко от при всекиго другиго, именно при нас, евреите." По-късно този доклад Фройд публикува в списание "Имаго" под заглавието "Размишления върху войната и смъртта". Искам да отворя една скоба и да припомня, че темата за смъртта в психоаналитичната теория на Фройд заема значително място. Не само с известната на всички диада Ерос и Танатос. Тази тема я има още в първия му значим труд "Тълкуване на сънищата" (1900), както и в други ранни статии. Още в началото на доклада си Фройд заявява: "Тази ужасна война, свирепстваща в наше време, ни лишава от ориентация в живота... тя изменя нашето отношение към смъртта." И по-нататък: "Какво е сега нашето отношение към смъртта? Според мен, то е достойно за удивление. Като цяло, ние се държим така, сякаш искаме да елиминираме смъртта от живота: ние пазим по отношение на нея гробовно мълчание, ние мислим за нея - като за смъртта."

Преди да се спрем на конкретния труд, тази уникална анкета, под уредничеството на Петър Габе "Ромъния в Добруджа 1913-1916" (1917), нека да припомним историческата сцена, на която се развиват събитията около войната 1914 г. и преживяното от населението на Южна Добруджа.

Добруджанският въпрос възниква след Санстефанския мирен договор, когато в замяна на Бесарабия, Русия дава Северна Добруджа на Румъния. Букурещ дълго отказва да се съгласи с натрапената размяна, но накрая все пак приема. Започва процес на дългосрочна румънска колонизация и асимилация. В края на ХІХ и първите години на ХХ в. сред българското население в Северна Добруджа се оформят три главни политически течения. Тези, които се водят от желанието си за бъдещо присъединяване на областта към България са известни като националисти. Петър Габе е привърженик на тази идея. След края на Междусъюзническата война и Южна Добруджа е присъединена към Румъния. В Първата световна война България и Румъния са от двата противникови лагера.

С какво е ценна тази анкета на Петър Габе. Тя е съчетание от най-висша човешка и патриотична добросъвестност при излагане на фактите от стопански характер, от проникновено и далновидно тълкуване на политико-икономическите реалности и последно по ред, но не и по значение, от дълбоко човешко изобразяване на преживените митарства и издържливост на населението в тези, незачитащи човешкото достойнство, условия. Това е книга за човешкото достойнство на добруджанеца. И как става така, че един руски евреин - Пейсах Израилевич Габе написва най-българската книга за румънската окупация на Южна Добруджа 1913-1916 г. Труд, който е получил своята регионална оценка, но който тепърва очаква тълкуване и възраждане. Петър Габе и съпругата му Екатерина Самойлова Дуел се заселват в Добруджа след гоненията на евреите от Русия. От този брак са дъщерите Изидора (Дора), Изабела (Бела) и синът Израел (Сеня). Семейството притежава най-големия чифлик в Добруджа, с най-модерната техника по онова време. Петър Габе е общественик, публицист, стопански деец, аграрикономист. Автор на 13 книги, свързани предимно със съдбата на Добруджа.

Какво се случва през 1914 година. От 1 април 1914 г. влиза в сила "Закон за устройството на нова Добруджа". Още в началото на анкетата е изложена тезата: "Нека разгледаме сега всичката разлика в политическото, икономическото и културно устройство на Румъния и България, и частно Добруджа, за да разберем всичкия антагонизъм, който не можеше да не стои скрит в природата на тия две тела - Румъния и Добруджа, осъдени от Букурещкия договор да се слеят в едно държавно тяло." (Габе 1917: 9). Цялото по-нататъшно описание на статуквото на двете държави в анкетата е в подкрепа на тази невъзможност за интеграция. И Петър Габе ни повежда из дебрите - преживяванията на едно многострадално българско население в Южна Добруджа, където, по неговите думи, живее "едно храбро и интелигентно население", обречено на застой и регрес през тези три години 1913-1916 г. Лишени от училища, които са превърнати в учреждения или казарми, добруджанци се принуждават да изпращат децата си да учат в България. Българските свещеници са принудени да служат на румънската църква. Библиотеките в села и градове са унищожени и изгорени. Едва се издейства да се открие частно начално българско училище, но не и прогимназия и гимназия. Тези три години под румънското управство целят разрушаването на създаденото с 35-годишен труд. Този материален и морален натиск има и друга цел - да накара българското население да се изсели и да продаде на държавата земите си. И тук се проявява големият талант на Петър Габе, провидял привързаността на добруджанския селянин към дом, челяд, нива, която нарича "държавата ми", да вникне в мъката на този буден и инициативен човек, принуден да се бори за своето достойнство. За безспорните интелектуални качества на анкетата говори и следният пасаж: "...в борбите на българите с турцизма липсваше аграрния елемент в най-острата му форма. Там населението нямаше земя и искаше такава. Тук земята брутално се изтръгваше от ръцете му - психологическият ефект в последния случай би бил много по-страшен" (Габе 1917: 54). Отнемането на земя, училище, църква - това също са образи на смъртта. Духовната смърт. На границите на абсурда са описваните митарствата на добруджанци, например, да се сдобият с така наречения и крайно необходим "билет" от властите при ражадания и умирания. Потърпевшият в една такава ситуация сподаля с горчив хумор: "Брей, братко, жена ми не видя такива мъки при раждането, колкото аз, докато взема билета за детето" (Габе 1917: 60). Като че ли присъстваме на бродене в някакво бездуховно пространство, където тъкмо си мислиш, че си стигнал дъното и следва още по-невъобразимо издевателство. Един анкетьор описва случая, когато на дете в училище, чуто да говори на български, учителката натрива устата с люта чушка. И следват още и още непобиращи ума ни изобретателства в този дух.

Трагизмът на описаното дотук, е само прелюдия към онова, което се случва в последните две глави на анкетата - със заглавия "Финалът" и "Жестокостите". През тези три години, пише Петър Габе, Румъния "изтощи докрай тая хубава провинция", но още по-поразяващ е финалът, "който като че ли имаше за цел Румъния, никога да не може вече да погледне в очи тая Добруджа" (Габе 1917: 141). Чуйте: "да погледне в очи тая Добруджа". Това анимизиране е така великолепно и красноречиво като художествен образ. Добруджа е жива, тя страда, тя е унищожавана. И още: "Нехайна и безмилостна в нормално време, тя показа една безпримерна жестокост, алчност, когато се реши да влезе в европейската война. ...Жестокостта - в начина на отвличането на немощни хора - жени, деца, старци, а също в зверското избиване на маса невинни мирни хора." (Габе 1917: 141).

Да се върнем във Виена. На сцената е д-р Фройд и изнася своя доклад "Ние и смъртта".

Да потърсим корените и измеренията на трагичното по това време. Нашето поведение с нищо не показва, че признаваме неизбежността на смъртта и че живеем със съзнанието, че сме обречени от природата на смърт. Напротив, ние мислим винаги, че тя се дължи на някаква случайност. Тук искам да разкажа един случай, когато Фройд е още дете, наричано от майка си Зиги, и чува от нея, че сме произлезли от пръст и пак на пръст ще станем. В отговор на неговото детско учудване тя му казва да си разтърка дланите една в друга. Той е изумен, че при това се отделят частици от епидермиса. По-късно Фройд пише, че е осмислил и фразата: "Ти си задължен за живота си на смъртта." Фройд продължава с примерите в речта си със свойственото си чувство за хумор. А, когато се отнася до евреите, нито един не е умрял поради естествени причини. Дори ще се сметне, че лекарят е виновен, иначе човекът щеше и до днес да си е жив. И обобщението - това е защото, ние просто не вярваме в собствената си смърт. Не е по силите ни да си го представим. Дори, когато правим такива опити, ние сме в качеството си на наблюдатели. Фройд разглежда случая, когато смъртта застигне наш близък - ние се оказваме съвършено беззащитни . И тогава на нас ни е необходимо да се защитим и се обръщаме към въображаемото - литература, театър, т.е. да го преживеем естетически, през една култура.

И отново да се върнем на въпроса - как Световната война от 1914 година променя нашето отношение към смъртта. Ще цитирам точно думите на бащата на психоанализата: "Нашият договор със смъртта, както аз бих го нарекъл, престава да се съблюдава както преди".

Когато Петър Габе пише, че хиляди мирни хора са интернирани в лагери и загинали там, вече не става дума за случайност. Не става дума за убит войник от случаен куршум. И в такива екстремни ситуации, каквато е военната обстановка, ние преосмисляме понятия като "живот" и "смърт" и животът отново става интересен, възвръща пълнотата на своето съдържание. Дали човек е на фронта, или е в дома си и се страхува за воюващите, той е поставен при обстоятелства, че не може да има старото отношение към смъртта, но и ново още не е намерено. Човек, бих казала, е в един екзистенциален вакуум. И тогава Фройд ни предлага един антропологически подход, за да се опитаме да разберем по-добре този полудял свят, хвърлил се в унищожително и самоунищожително насилие, войната от 1914 г. Как се е отнасял към смъртта първобитният човек. Противоречиво - приемал я е сериозно, като край на живота, но и същевременно напълно я е отричал. Т.е. към смъртта на чуждия, врага се е отнасял коренно различно в сравнение с начина, по който се е отнасял към собствената си смърт. Да си припомним Дебеляновото, толкова интимно-българско, "...мъртвият не ни е вече враг!" По това време, Фройд вече е написал в 1913 г. "Тотем и табу" и там дивакът, воден от животински инстинкт, убива охотно и този, който е от собствената му природа и то без никакво чувство за вина. Там Фройд ни въвежда в амбивалентността на нашите чувства, които не са само към неприятелите ни, но и към любимите ни същества. Искаме или не, ние сме изтъкани и от нежни, и от враждебни чувства. Фройд ни припомня, че човешката история е низ от убийства и геноцид. Впрочем като на геноцид се гледа и на отношението към доброджанското население в този период на румънската окупация.

В обръщението си Фройд отделя място и на раждането на религиозното чувство и на представите за душата и безсмъртието. Така възниква и етическото чувство за вина, страх, ние хем не вярваме в собствената си смърт, хем възниква страх от идентификация с починалия. Това ражда и постулата "Не убивай" - първо съотнесен (колкото и странно да е) към любимия човек и после и към врага. Изводът на Фройд е: у нас няма отвращение към пролятата кръв, ние сме потомци на дълга редица поколения убийци, страстта към убийство е в кръвта ни и едва ли скоро ще се отърсим от нея. Тя е в нашето несъзнавано. То не вярва в нашата смърт - ние се държим като безсмъртни (може би това е в основата на героизма). Не, не се заблуждавайте - ние сме същите тези убийци, каквито са били нашите предци в първобитните времена.

Дълбинната психология ни учи, че човекът е сложно същество. Нашите прекрасни любовни проявления съществуват благодарение на жалката ни реакция на страст към убийство, което освобождаваме от собствените си гърди. И този конфликт ражда не етика, а невроза, която ни позволява да се запознаем по-дълбоко с нормалния душевен живот.

Да се върнем пак на Добруджанската сцена. След тези психоаналитични проникновения ще разберем ли кое кара един човек да извършва зверства над деца, жени, старци. Какво кара един човек да разбие с приклад черепа на друг човек.

Ето думите на Фройд: "...Какво прави с нас войната. Тя отмива от нас по-късните културни наслоения и отново се появява на бял свят живеещия у нас първобитен човек. По такъв начин тя разколебава нашите културни договорености със смъртта. Обаче да отменим войната е невъзможно".

И колко верни се оказват пророчеството му, че докато не изчезнат толкова огромните различия в условията на живот на отделните народи, докато не се прекрати толкова силното отблъскване помежду им - дотогава ще има и войни. Фройдовите психоаналитични прозрения за войната показват, че независимо дали става дума за преживяната румънска окупация в Добруджа, или за сблъсъка на Антантата и Централните сили от 1914 година, мотивите са едни и същи. Смъртта има различни измерения - от физическия край до духовното, културно задушаване и обезличаване. В друг текст по-късно Фройд ще постулира: "И в доброто, и в злото, човек може повече, отколкото си мисли."

В края на анкетата си Петър Габе обобщава. Трябва ли да се поддържа духа на ожесточението между България и Румъния след войната? Това би било във тяхна вреда. Съюзът би бил желаният идеал. Бъдещето е в тяхното мирно съседско съществуване.

Как завършват сцените с тези двама евреи, граждани на света по силата на своите съдби. Фройд завършва речта си така: "В училище сме чували политическото изречение на древните римляни: "Искаш ли мир - готви се за война". Можем да го изменим съобразно нашите сегашни потребности: Ако искаш да понесеш живота, готви се за смъртта".

Петър Габе завършва анкетата си с думите: "И Румъния, и България трябва да употребят всичките си усилия, да не създадат от Добруджа една нова и твърде опасна Македония" (Габе 1917: 173).

Тези две сцени - Добруджа и Виена ни връщат в трагичната 1914 година. И ако се запитаме какво изплува на вътрешната душевна сцена на човека, едно е сигурно - и на различните географски ширини, макар и раздиран от своите атавистични инстинкти, въпреки всичко, човекът се опитва да се задържи в рамките на вече постигнатата цивилизованост.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Габе 1917: Габе, Петър. Ромъния в Добруджа 1913-1916. Анкета под уредничеството на П. Габе. София: Държавна печатница, 1917.

Фрейд 1915: Фрeйд, Зигмунд. Мы и смерть <http://krotov.info/library/21_f/re/freud_01.html> (20.02.2016).

Фройд 2013: Фройд, Зигмунд. Тотем и табу. София: Критика и хуманизъм, 1913.

Фройд 1993: Фройд, Зигмунд. Тълкуване на сънищата. София: Евразия, 1993.

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2016, № 2 (195)

Докладът е четен на Националната научна конференция, организирана от Института за литература - БАН "1914: измерения на трагичното" - 25.11.2014 г.