РАЖДАНЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯТА, ИЛИ СПОМЕНЪТ КАТО БЪДЕЩЕ

Росица Чернокожева

web

Втората част на това заглавие би прозвучала като невъзможна за осъществяване или граматически оксиморон, но мисля, че може да се възприема и съвсем като реалност. От психологическа гледна точка това, което мислим и чувстваме, говорим или вършим вчера, става основа на нашето бъдеще. Това го доказа и квантовата физика. Неслучайно част от заглавието на книгата на Нася Кралевска съдържа полярните действия: рушители и строители. Тази книга е прецедент. Фактът за актуалността ѝ са и петте издания в протежение на 19 години.

Преди години, преди да ни напусне през 2018 г., съпругът ми Вихрен Чернокожев бе написал следното за книгата: "Без заглавие. Рушители и строители на България" от Нася Кралевска вече беше заслужено сравнена с най-високата мемоарна вълна в българската словесност - редом до "Записките по българските въстания" на Захари Стоянов и "Строителите на съвременна България" на Симеон Радев... Всъщност това, което се случи у нас след 1989 г., се случва едва сега, защото в документалните свидетелства на Нася Кралевска получава концептуалната си осмисленост и завършеност."

Как мемоарът става бъдеще. Как от руините като феникс става възкресяването.

Когато пиша за една книга, никога преди това не чета други рецензии или интервюта за нея. Моето писане е перифраза на израза "как преживях това събитие (тази книга,този филм, този спектакъл...)". Всеки текст е всъщност егодокумент. В него всеки разказва себе си. Затова в този текст ще ви говоря за себе си и книгата на Нася Кралевска. Често цитирам афоризма на Анатол Франс: "Критикът би трябвало да каже: сега ще ви говоря за себе си по повод на Мопасан. Това е добър повод, нали!"

Преди да започна да чета внимателно книгата на Нася Кралевска, исках да я разгледам просто като книжно тяло - начало, край, помощен апарат, композиция, илюстрации. Две неща, на прима виста, се натрапиха на съзнанието ми: последното изречение "Както казват мъдрите хорa - рано или късно истината тържествува над лъжата и измамата". Второто беше илюстрацията, поставена като втора по ред "Карта на концентрационните лагери в Народна република България". Тази карта като че ли показваше страната като един огромен концлагер. Преброих ги 3 пъти - 64 на брой - изпълващи цялата територия на България.

Книгата на на Нася Кралевска е Одисеята на нейния живот. Това бе Одисея на целия български народ. Бе Одисея и на моето семейство. Това е летопис, в който авторката ще изброди събитията от 1989 до 2008 година. Година след година. Ден след ден...

Зимата на 1989 г. със съпруга ми Вихрен Чернокожев вече чакахме дете, което се роди юни 1990 година. Зимата беше мразовита. Аз сама вкъщи и до късно вечерта, почти полунощ, неспокойно чаках Вихрен да се прибере. С неговия проблем - да се движи трудно, зимните пътища бяха допълнително изпитание и за него и за мен, чакаща го, без да знам къде е, как ще се прибере и без да мога да помогна. Истината беше, че участваше в сбирките на клуб "Екогласност". Слава Богу, докарваха съпруга ми до вкъщи с кола. Така раждането на демокрацията съвпадна с раждането на нашия син. Сега Вихрен вече го няма, отиде си през 2018 г. на 67 години, но аз съм благодарна от сърце на Нася Кралевска, че в анотацията към книгата е сложила и неговите думи.

Нася Кралевска започва книгата си със случващото се още преди 1989 година. Припомня още Чернобилската авария през 1986 г. и неинформираността на населението за последиците от радиацията и как това "напомни за разделителната граница в българското общество по време на комунизма". Първите кълнове - протестите от замърсяване въздуха над Русе, за тайното слушане на "Свободна Европа" и "Гласът на Америка", затова че гражданите на София знаеха твърде малко за новите лидери и че опозицията в България не беше партия или профсъюз и нямаше връзка с населението. Авторката много емоционално предава драмата на софиянци през ноември 1989, излезли на улиците "притихнали, вглъбени и треперещи от студ, те сякаш изкупваха вината си, че толкова дълго бяха търпели диктатурата". Да, на улиците на София се твореше новата история на България. Нася Кралевска припомня как "с всеки изминал ден трите магически букви СДС, привличаха все повече българите. Те създаваха чувство на принадлежност у тези, които се отвращаваха от Червения режим". Колко сходни са събитията в историята - било близка или далечна. Не напомня ли това на "тайно и полека, народът порастe на няколко века". Това наистина беше "пиянството на един народ" - някои от участниците в митингите сe осмеляваха да извикат толкова дълго премълчаваните думи - внезапно - с цяло гърло: "Долу БКП!", и тази акумулирана всенародна енергия изригваше с пълна сила.

В последните години излязоха доста мемоарни свидетелства за раждането на Демокрацията, но такава вълнуваща и въздействаща възстановка на събитията, при която всичко е така емоционално преживяно, припомнящо възторзите ни преди 30 години, струва ми се, само Нася Кралевска успя да направи. Авторката проследява и оскъдицата в бита ни през тези години, и срамното заиграване с турското население, напускащо България, и кървавите сблъсъци пред кафене "Кристал". Места, които станаха емблема на Демокрацията. Трудно се разказва и предава вълнението, което искаме да предадем и на сегашните младежи за хилядното шествие на 3 ноември пред храм-паметника "Св. Александър Невски", когато и побелели стари хора, и младежи пеят "Хубава си моя горо" и скандират "Демокрация!" - след четеридесет и тригодишно колективно онемяване."

Книгата на Нася Кралевска носи особена атмосфера на автентичност, защото в коментирането на събитията са вплетени житейските истории на участници и свидетели на събитията. Тук са и лицата от тази първа вълна на новия живот: Желю Желев, Петър Берон, Стефан Продев, Ангел Вагенщайн, Радой Ралин, Едвин Сугарев и още много други първи търсачи на истината.

Втората част на Нася Кралевска е ретроспекция, реминисценции за първите години след 9 септември. Авторката пише за още ранните часове след 9 септември. И изводът е точен и безпощаден: "От този ден нататък месеци наред земята на българите се превърна в нещо като зловеща кланица. Зад гърба на касапите-комунисти и на техните привърженици стоеше 200 000 съветска окупационна войска. И за пример им служеше болшевишката революция в Русия".

Преди години от моя първа братовчедка научих за събития, постигнали семейството на баща ми. Руснаците ги изваждали от къщи и ги изправяли пред стените с насочено оръжие, горели книгите. Успяват да спасят само няколко книги. По ирония на съдбата или като знак, едната, с обгорели краища, книга била "Хамлет". Разпасани, руските войници опустошили дюкяна на дядо ми, нарочен като кулак, вземали храна, разцепвали дини и гръмогласно говорейки и ядейки, възхвалявали "Матушка Русия". Една истинска вакханалия, в която падат всички задръжки. Не стреляли - разминало се. На другия ден баба изпратила дядо ми в местната църква със скътаните семейни златни пендари да направят от тях кръст. Братовчедка ми все казваше с вълнение: "Този кръст ни спаси!" .

И тук в текста на Нася Кралевска особено въздействащи са документите за конкретни пострадали хора. Фактите са безпристрастно красноречиви: "За два месеца - септември и октомври 1944 г., незаконно поелата държавното кормило партия изби без присъди в София и в провинцията близо 30 000 граждани и селяни от всички прослойки на обществото". В книгата се проследяват заредилите се кабинети на политиците Филов, Багрянов, Муравиев. Особено въздействащи са спомените на Радка Груева, дъщеря на Павел Груев - началник на царската канцелария. Съкровените му думи към близките му са: "Прощавайте, че ще стана причина и вие да страдате, но не съм могъл да постъпвам по друг начин". Това са думи, които могат да бъдат изречени от всичките тези 30 000 обречени хора, които с достойния си живот и отстоявани идеи изкупиха живота на хиляди други. В тази втора част на книгата си Нася Кралевска, в своята ретроспекция, се връща още в годините 1885 и завръщането на Димитър Благоев от Русия, спира са на характерното за партизанското движение в България, което няма нищо общо с партизанското движение във Франция, Югославия, Гърция и Съветския съюз. Авторката говори и за горяните, както и за пародията на съдебните процеси. Тук е включена и Одисеята на семейството на Нася Кралевска - започнала с изчезването на баща ѝ д-р Атанас Кралевски през лятото на 1949 година. Лекар, специалист по гръдна хирургия, пръв въвел през 1936 г. на Балканския полуостров белодробната операция за спасяване от туберкулоза "якобеус". Какво може да се очаква от работническо-селска власт, чийто лозунг гласи: "С кръв взехме властта, с кръв ще я дадем". Как може хора с такава нагласа да оценят техническия и интелектуален потенциал у своите съграждани.

Третата част от книгата на Нася Кралевска отново ни връща към 1989 година и новата опозиция. На 7 декември 1989 г. се основава СДС. Това са 10 организации, които подписват учредителната декларация на СДС. Между тях са Клубът за гласност и демокрация, Независимото сдружение "Екогласност", Независимото дружество за защита правата на човека и още 7 организации. В документа се подчертава: "Новата политическа ситуация в България повелително изисква да се пристъпи към обединяване усилията и възможностите на независимите сдружения с оглед на по-нататъшното развитие на демократичния съюз". Тук са събития и документи, които свидетелстват за родилните мъки и детските болести, през които преминава демокрацията. За да се стигне да извода на авторката в глава, която тя ще нарече "Пиянството на един народ": "За няколко зимни и пролетни месеца българите преживяха събития като че ли за цял един човешки живот". Колко точни са думите на авторката за възкръсването на цял един народ, който сега живее като едно цяло. А вестниците "Свободен народ" и "Демокрация" от онези години станаха израз на въжделенията на народа ни за демократичен живот и управление. Тук искам да подчертая специфичната архитектоника на книгата на Нася Кралевска. Като че ли не само хронологичното проследяване на събитията, а и този мозаечен подход, който използва авторката, се оказва най-сполучливият начин на възкресяване и претворяване на събитията и емоциите. Това е като човешката памет - в много случаи ние се връщаме към миналото, вмъквайки го в потока на нашите свободни асоциации за сегашното. Говорейки за началото на демократичното управление, Нася Кралевска не забравя да отбележи в книгата си как през тоталитарното време България се беше превърнала в един огромен концентрационен лагер.

Последната глава от книгата е посветена на управлението на правителството на Филип Димитров и неговото време. Тук детайлно се проследяват и събитията в Народното събрание, и катадневните надежди на българите в съвсем битов план. Българската демокрация мина през много възторзи и спадове. Особено ценна е тази част, наречена "опит за портрет". Авторката ни насочва към две от книгите на Филип Димитров. И мисля, че много точно звучи следната характеристика за него: "Филип Димитров не идеализира героите си. Те не са нито само "бели", нито само "черни". Те са истински хора, раздирани от страсти, амбиции, противоречия, праведност, греховност".

Времената се творят от хора, но и времето моделира тях. Сещам се за думичката "дано" в песните на Богдана Карадочева, дума, безсмислието на която в последните години бе посочено от актьора Христо Мутафчиев. "Дано" може да е надежда, но може и да е оправдание на бездействие. Към края, бих искала да отбележа, че при написването на книгата Нася Кралевска е ползвала множество архиви, документи, лични разговори. Книгата е придружена от богат библиографски апарат. Това е една изключително ценна книга, както за поколението, което беше съвременник на раждането на демокрацията, така и за бъдещите поколения. Книга, която не те оставя равнодушен и посягаш към нея многократно. Книга, написана живо, вълнуващо, книга, която е изстрадана. В тази книга, от дистанцията на времето, наистина свидетелствата получават "концептуалната си осмисленост и завършеност". Няма нищо по-въздействащо от лично преживяния егодокумент. В тази книга Нася Кралевска ни доверява и ни прави съпричастни с преживяните от нея възторзи и отчаяния. Преживявания на едно цяло поколение, а и в по-общ план на всеки българин с гражданска позиция. Да се надяваме, че е възможно превръщането на катарзисния спомен в облагородяващо бъдеще!

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2019, № 11 (240)