Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОЛКО СТРУВА ИМЕТО НА ЧОВЕКА

Росица Чернокожева

web

Когато ми отнеха името. Антология. Съст. Зейнеп Зафер, Вихрен ЧернокожевВ края на 1989 г., след 10-ноемврийския пленум, в столицата и по площадите на мюсюлманските села в цяла България започват протести с искания за връщане на имената. На 29 декември 2019 г. се навършват 30 години от извънредния пленум на ЦК на БКП през 1989 г., на който се взема решението за връщане на имената на нашите сънародници мюсюлмани, които бяха подложени на насилствено преименуване. Оттогава мюсюлманите в България отбелязват 29 декември като Куртулуш Байрам или Празник на освобождението.

Това е поводът да си припомним за излязлата през 2015 г. антология "Когато ми отнеха името". Тя бе съставена от проф. Зейнеп Зафер от Анкарския университет и доц. Вихрен Чернокожев от Института по литература - БАН. Антологията е посветена на 25-годишнината от майските събития през 1989 г. - протестите на турското население в НРБ.

Дълго се колебах дали аз, съпругата на Вихрен, да напиша за тази книга. Но тъкмо аз бях най-близо до него, когото антологията се създаваше, и знам как и Зейнеп, и Вихрен, всеки по своему, я изстрадаха. Да, това е една дълбоко изстрадана книга - от Зейнеп, защото е пряко потърпевша, 15-годишна, от тези събития, и от Вихрен, защото беше (той почина на 29 юли 2018 г.) един крайно чувствителен човек, винаги съпричастен на чуждата болка. Веднага искам да кажа, че съпругът ми се опитваше да ми спести много неща около раждането на книгата, но и с много вълнение споделяше с мен текстове от нея. Той знаеше, че се тревожа как ще бъде приета тя. Ще призная и друго - тревожех се за здравето му поради тези вълнения и натоварването, но като го познавах, си давах сметка, че не би могъл да постъпи по друг начин. Пък и идеята за тази антология бе негова.

Подзаглавието на антологията е: "Възродителният процес" през 70-те-80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности". В предговора съставителите пишат: "Антологията представя за пръв път пред българския читател една напълно непозната и неизследвана трансгранична, транснационална антитоталитарна литература на травматичния опит... Не България и не българският народ съчиниха насилственото преименуване, цинично наречено "възродителен процес", а Живковият комунистически режим и неговата машина за репресии - Държавна сигурност". Кратките уводни думи завършват така: "Какво е човекът без най-своето - името?".

Тази антология събира като във фокус хиляди съдби на наши сънародници, етнически турци, а вече издадена, тя има шанса да докосне и много други сърца. Темата ѝ е срамният за българската история, цинично наречен "Възродителен процес". Малцина знаят, че този процес на насилствена смяна на имената не е еднократен - само през 1984-1985 г. Той се е извършва на етапи през 60-те и 70-те години.

Това е една необикновена антология. Гастон Башлар в своята книга "Поетика на пространството" пише, че най-дълбоката литература е поезията - тя не се нуждае от описването на чужди съдби, за да е забавна и сладкодумна за читателя. Всеки его-документ излиза от сърцето на пишещия и говори на сърцето ни. Защото е най-автентичен. Защото личното е най-универсално, излизайки от индивида, то докосва мнозина. В случая преживяното е една травма. Опоетизирана или белетризирана и тиражирана до мнозина, тя вече си е своего рода терапия.

Книгата е плод на огромен труд от страна на двамата съставители. Издирване на автори и текстовете им, преводи, безброй писма, телефонни разговори и консултации по скайп. Години наред и двамата работеха неуморно, с много отдаденост и любов. С Вихрен още в началото на работата имахме голямо желание в екипа им да има и консултант-психоаналитик. Уви, това не се осъществи. Този травматичен акт и посттравматичният стрес, на който са били подложени нашите мюсюлмански общности, и до днес чака обговаряне, анализиране и терапевтична работа с хората, изпатили си от скудоумието и насилието на една тоталитарна власт. Когато виден наш психиатър и психоаналитик се запозна с текстовете, влезли в антологията, ми каза само: "Страшна книга сте направили!". Това "страшно" е в преживяното и пресъздаденото от авторите в книгата, а също суперлатив за стойността на съставителството, релевантно на "уникално, правдиво, потресаващо".

Четенето на тази книга, от една страна, не може да става бързо, защото всяко стихотворение или разказ са наситени с толкова мъка и болка, които те стисват за гърлото. Но от друга страна, когато я зачетеш, нямаш сили да я оставиш.

Антологията обхваща 36 автори и 140 творби - поезия и проза. Текстовете са обособени в 4 тематични раздела: "Когато смисълът на минало и бъдеще изчезна...", "Най-напред оковаха мисълта ни...", "Писаха ни някакви си имена, каквито те си искат, и край..." и "Да се смеем или да плачем ни беше по-трудно...". Тези четири тематични заглавия са взети все от конкретни произведения.

Първото стихотворение, с което започва антологията е може би най-силното и въздействащо: "Когато ми отнеха името" на Сабахаттин Байрамьоз. То започва с категоричните декларации за загуба, които в края се събират в един акцент:

Загубих зрението си,
Загубих тайните си,
Загубих следите си,
Когато ми отнеха името.

Какво е човек без зрение, тайни и следи? Този разпад на Аза е фрустриращ, защото го няма вече обединяващото - името. За силата на чувствата и за драматизма на преживяното е доказателство и друго стихотворение от Сабахаттин Байрамьоз, което - със силата на лаконичността си - не се нуждае от дописване и анализи. Голгота - това е истината!

* * *

И двамата
обичахме едно и също Слънце,
но аз по-искрено от теб
(дали пък само тъй не ми се стори!?).
Победи ме ти
И ме разпъна на Голгота.
Но как обаче не прозря,
че аз, увиснал на Разпятието,
От теб до Слънцето по-близо бях?...

Друг изявен поет, с вълнуваща биография - работил в Съветския съюз, Франция, Турция - Ибрахим Камберуглу, ще изплаче в "Пропилени години" така болката:

Първата любов, следите ми
останаха на село някъде...
...............................
Полудяло е тефтерчето ми
с телефонни номера:
не отговарят старите приятели.

Видно е, че следите, които тези хора са оставили в България, са за тях най-важният топос. Това са родовите корени, родното място, следи, които остават в сърцето докрая, независимо къде живееш сега. Защото човешкото съзнание е така устроено, че паметта на сърцето го съпровожда до последния му дъх. Синдромът Аmarcord (спомням си) е в нашите гени и емоционална памет - той просмуква клетките ни, а те имат памет. Защото най-свидни са спомените от детството. За трагизма да си другия, различния са думите на Ибрахим Камберуглу в края на "Разговор с децата":

Да, в тази земя съм роден
и че я смятах за Родина да отричам не е добре.
Но тя за свой син никога не ме прие!

И наред с изгубената Родина идва и болката за майчиния език:

Забравихме турския:
езика - любов,
езика - поезия!

(Осман Азиз - "Забравихме турския")

Тази антология отразява трагедията на няколко поколения български мюсюлмани. Тези, които доброволно са приели български имена, по своеобразен начин обричат децата си да изкупват тяхната грешка. Хасан Карахюсеинов - поет, преводач, приема българскато име Асен Севарски и завършва живота си в психиатрична клиника. Но за това заплаща и синът му - Мехмед Карахюсеинов, който се самозапалва. И това не са единични трагедии. Тази травма се предава от поколение на поколение. Това са хиляди прекършени съдби.

Силата и вярата да защитиш правата си Невзат Якуб Дениз, посветил стихотворението си на Мехмед Карахюсеинов, ще отстоява напреклонно:

Поискаха да ни стопят -
Тебе, мене, нас -
Не се стопихме!....

(Невзат Якуб Дениз - "Самоубийство")

Има едно стихотворение на Ахмед Емин Атасой - "Децата", което според мен няма равно по сила на въздействие. То е като антична трагедия. Не можеш да пречупиш един народ, който най-отпред ще постави пред смъртната опасност децата си:

на предната линия застанаха децата,
хванати ръка за ръка, рамо до рамо
насреща зееха на автоматите дулата...

Особено въздействащи са разказите, които предават как децата са възприемали тези събития. Защото децата най-откровено и неподправено реагират на случващото се.

Ахмед Шериф Шерефли разказва за едно дете, което плаче за родното си име и открито протестира, като казва, че иска върху училището да падне атомна бомба и да унищожи всички. Учителката пита:

- Защо, Стефче?

- Аз не се казвам Стефче, а Севдиш! Севдиш! Щом не мога да съм Севдиш, нека да хвърлят бомба в училището ни.

Трогателен е и разказът на Шерефли за циганчето Али, което не иска да се преименува на Алеко. Служителят от областният център го нахранва в столовата и му купуват нова синя риза. Али плаче поради подигравките на съучениците си, когато учителят го нарича Алеко. След звънеца скача и бързо изтичва навън. Викат му: "Алиии! Ризата си забрави!" От този ден никой не го вижда нито в училището, нито в селото. И ако заглавието на моя текст звучеше като риторичен въпрос, то след този разказ има и конкретен отговор - заглавието на разказа на Шерефли: "Цената на българскато име - една риза". Никога няма да забравя Вихрен с какво вълнение ми четеше този разказ.

Голяма част от непречупилите се мюсюлмани са изпратени в затворите и концлагерите. Особена ценност представляват писмата на Юмер Осман Ерендорук, които се публикуват от ръкопис и са писани на български. Това са като че ли писма от подземието. На 5.IX.1980 година той пише "Писмо от Дома на мъченията":

Скъпа моя, през моя некъс и нелек живот на този противоречив свят съм виждал много печални неща, които са ми навявали зловещи мисли. Но не съм виждал нищо по-грозно, по-печално и по-тъжно от затворническите стени, особено погледнати отвътре.

Самата съставителка на антологията проф. Зейнеп Зафер е минала през издевателствата в затворническите килии. По време на най-голямата вълна на асимилация през 1985 г. е осъдена на 2 г. затвор, 2 г. изселване и парична глоба. През 1988 г. тя е в групата на първите турци, членове на Независимото дружество за защита правата на човека, ръководено от Илия Минев. Представител е на Дружеството за Варненска област. Включва се в щафетната гладна стачка в подкрепа на писателя Петър Манолов, секретар на НДЗПЧ, и е в групата дисиденти, определени да се срещнат с френския президент Франсоа Митеран при посещението му в България през януари 1989 г. Срещата е осуетена, всички дисиденти са задържани в Пловдив. Участва активно в изграждането сред турците в Североизточна България на структурите на НДЗПЧ, които подготвят и ръководят майските събития през 1989 г. - масовите протести сред турското население срещу "възродителния процес". Експулсирана е от страната на 03.02.1989 г. Едва през 1992 г. ѝ се дава възможност да се дипломира.

В антологията е поместен и откъс от дневника на Мехмед Тюркер. Дневникът е писан след 1989 г., когато той и семейството му са експулсирани в Турция и той работи във в. "Тюркие". Откъсът "Из остров Белене. Спомени от огнения обръч на изтезанията" отразява времето, през което е бил в Белене и Бобов дол. Ислям Бейтуллах Ерди и Нури Тургут Адалъ също пишат за своите преживявания в концентрационния ад.

Една от жертвите на "възродителния процес" бе и известният писател Свилен Капсъзов. Талантлив творец, завършил трагично живота си при инсценирана автомобилна катастрафа. Свилен Капсъзов (Кешиф Ахмедов Капсъзов) е автор на романа "Краят на потоците", писан през 1987 г., но публикуван едва през 1994 г. Той бе пръв редактор на в. "Права и свободи" и народен представител от ДПС в 36-ото Народно събрание. В антологията са поместени три негови стихотворения и откъс от романа "Краят на потоците". В "Заветът на Есхил" поетът ни завещава:

Не правете роби своите подобия,
Всичко е превратно и се помни всичко!...

Не беше ли всичко съчинено от тоталитарната държава по отношение на съгражданите ни мюсюлмани, една "комедия дел арте", както Азиз Азизоглу (Азиз Бей) сполучливо нарича "възродителния процес". И това може би е най-голямата сила - да се надсмееш и да иронизираш насилника си! Последният раздел от антологията е озаглавен "Да се смеем или да плачем ни беше по-трудно". Този раздел съдържа случки, които външно могат да се нарекат анекдоти, вицове. Но дълбоко под смеха отново прозират мъката и болката. Това наистина е смях през сълзи. Ще цитирам тук само две такива случки. Te са описани от Нихат Алтънок. "В НРБ взеха решение всяко турско учителско семейство да отгледа по едно прасе и да го предаде на държавата. Кумали отглежда прасето, но в деня на предаването му се обажда на местните власти, казвайки: Елате да видите моето прасе се самоуби! Назначената да разгледа случая комисия вижда обесеното прасе на едно дърво в парка на града. Тя се смайва от надписа на табелата върху гърдите на прасето: "Повече не можах да издържа под турско робство!"

И вторият анекдот: "Имената вече са сменени. Дори децата са наясно, че всеки има по две имена: едното служебно и служи за училище, за държавни учреждения и други подобни места. А другото, истинското, задължително се употребява в семейна и приятелска среда. Една работеща в турската редакция на Българското радио туркиня завела на работа и внучката си. Любопитното момиченце разглежда всичко, омръзва му да стои при колегите на баба си и накрая влиза в стаята на шефа на турската редакция, който е етнически българин. Тя не предполага, че тук, в предаването на турски, може да работи българин. С мисълта да не обиди непознатия ѝ насреща човек, в желанието да се обърне към него с истинското му име го пита на турски: А на теб как ти е турското име?"

И още един случай: Детето в клас разказва за победата на връх Шипка. Изведнъж замлъква: "Другарко, не знам как е на български името на Сюлейман паша!"

Дали тези хиляди хора, опълчили се на властта, са разбирали обречеността на борбата си, или твърдо са вярвали в правотата си. Може би най-добре го е изразил Хасан Оджаклъ в стихотворението си "Дон Кихот": "донкихотовска ми е целта/ но от Санчо надалеч стоя!" Или клетвените думи на Ахмед Кадир:

Длъжни сме
да знаем цената
на страданията!

("Дълг")

Болката и едновременно любовта в поместените в антологията творби струят дори при бегъл поглед към заглавията на произведенията: "Горчиви разкази", "Със сопа ни откараха в милицията", "Копнеж", "Сълзи", "Раздяла", "Бунтът на съвестта"...

Накрая искам да цитирам един метафоричен пасаж от изключително поетичния и красив разказ на Ахмед Тюркай "Грижи се за зайците си", който описва срещата на момче и момиче с любовта:

Борейки се с протестиращите и подчиняващите ѝ се чувства, казах:

- Трябва да тръгвам. Не затваряй в клетка подплашените зайци на чувствата си! Пусни ги на воля в градината на любовта! Не можах да обуздая и изпуснах полуделите кучета на влечението си към теб. Преди да съм направил някоя пакост...

Приготви се да избухне в смях, после се въздържа. Прескочи гръмкия смях, задоволявайки се с тайнствена усмивка. После продума:

- Но твоите кучета не можаха да уловят зайците ми...

...............................

- Грижи се добре за кучетата си!

- А ти - за зайците си! - отвърнах аз.

Тази антология е съставена от Зейнеп Зафер и Вихрен Чернокожев с много чувство. Те и двамата преминаха през неизмерими болка и любов, вложени и в творбите. Болка и любов, които и те носеха в сърцата си, докато работеха. И Зейнеп, и Вихрен вградиха в книгата и крехкото си здраве. Антологията е придружена от богат справочен апарат - биобиблиографски бележки за творците, които са наши сънародници, но чието творчество бе съвсем непознато на българските читатели. Тези биобиблиографски данни са една ненаписана досега история, своеобразен летопис за поколения български мюсюлмани. Така се обогатяват неимоверно и българската литература и култура. Това прави книгата ценен животописен източник за тези 36 турски автори с изчерпателни бележки под линия и редакторски уточнения от преводача проф. Зафер.

Смея да твърдя, че създавайки тези творби, авторите им преживяха своето катарзисно освобождение от травматичните преживявания. Знае се, че психоаналитичната и психодраматична работа с хора, преживели етнически колапс, е крайно наложително и желано действие. При политически и етнически сблъсъци и колизии, лични или на групи хора, терапевтите трябва да вървят с една крачка напред - тоест те трябва да предвидят какво става с психиката на тези хора и как да се работи с тях, за да излязат от дисфункцията си.

Тази антология се изкупи от книжарниците бързо и сега, четири години след издаването ѝ, трудно може да бъде намерена дори в някоя антикварна книжарница. Вече я няма и в интернет. Това е книга, която с ценността си винаги ще бъде актуална и винаги ще вълнува с искреността и автентичността си. Както и със силата на чувствата, с които Зейнеп и Вихрен я създадоха. Книга, която дълбоко се врязва в сърцето, книга, която тепърва ще бъде оценявана. Защото е духовен паметник на човешкото достойнство на нашите сънародници мюсюлмани.

 


Когато ми отнеха името. Антология. Съст. Зейнеп Зафер, Вихрен Чернокожев. София: Изток-Запад, 2015.

 

 

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.12.2019, № 12 (241)

Други публикации:
Култура.бг, 29.12.2019 <https://bit.ly/2Zztppj> (30.12.2019).