Когато говорим за детските преживявания на героя на Ивайло Петров, ще се срещнем и с друго белязало го общуване - това с пъдаря Доко. Какви компенсаторни механизми са действали тук, в това общуване, можем да се догаждаме смътно. "Това кривошиесто и еднооко джудже, безпомощно пред възрастните, държеше в страх и покорност детския народ от няколко села." И след това попадаме в един, уж, детски свят, но така деформиран от патологията на Доко до неузнаваемост, която граничи с нацистките изстъпления. Това е било чувството и асоциацията, споменът на Ивайло Петров, когато е посетил "Бухенвалд". Защото, както казва той, "детската тълпа в такива случаи, не се различава от възрастната". На това ги е учил Доко, един потенциален "велик диктатор" - нахъсвал ги е да се самонаказват, да си причиняват физическа и емоционална болка един на друг помежду си. Без той да си цапа ръцете - рафинирано и садистично. Но за това - стадното, по-нататък. Отново ще се сетим за гениалните прозрения на Фройд в думите: "Както в злото, така и в доброто човекът може много повече, отколкото си мисли." (Фройд 1990: 48).

Четейки думите на героя на Ивайло Петров: "Понякога ми се струва, че влача цяло ремарке, натоварено с вина, тежка и неясна вина към себе си и към света", не може да не спрем пред не по-малко изстраданата истина, до която стига бащата на психоанализата, че за постиженията на цивилизацията човечеството плаща със склонността си към невроза. До утре можем да се блъскаме в клаустрофобията на въпросите си - кога, как, защо, имаме ли право да дадем шанс на един нов живот и на какво всъщност го обричаме. Викът на новородения при Ивайло Петров би бил, както казва той: "О, върни ми блаженото време преди моето раждане". За човека, и биологично сродните му същества, актът на раждането е първото страхово преживяване. Отваряме една скоба, за да отбележим, че Фройд не възприема докрай теорията на Ото Ранк, който извежда всеки страх от родовата травма. От раждането потребността на човека да бъде обичан никога вече не ще го напусне. Това е и защитата му срещу страховете. Новороденото има фантазии и страхове, но то не може да ги изрази. Това прави майката, като ги отразява и му ги връща преведени. Бебето още не може да вижда, да фокусира образи, но то съзерцава нейния ум, който за него е един красив ум. Така чувствата на бебето могат да бъдат удържани само от майката¹. На този етап те са в една неразделима симбиоза. На конгрес на Психоаналитичното дружество в началото на миналия век, английският психоаналитик Доналд Уиникът шокиращо ще заяви: "Бебе не съществува. Има бебе и майка". По-късно Мелани Клайн ще надгради "дълбинната психология" с теорията си за "обектните отношения", а Якоб Леви Морено - създателят на психодрамата, социометрията и груповата терапия - ще нарече тази симбиоза "първа вселенска идентичност".

И да продължим това приключение - авторовото и нашето емоционално съпреживелищно. "И колко странно е, че сега много често ми се иска да извикам: "Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка-землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци". Всичко е в детството. Според Фройд "на четири или пет години малкият човек често е завършен и оттам нататък само постепенно проявява онова, което вече се съдържа у него." (Фройд 1990: 342). Детето е вече оформен индивид и всичко, което идва после в живота ни, е само преекспониране на преживяванията от детството. Мислите и желанията, изтласкани в несъзнаваното през детството и след десетилетия запазват предишния си емоционален заряд и способност за въздействие върху съзнанието. Във великолепната анализа на една детска невроза, известна като случаят "Малкият Ханс", Фройд пише: "...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем" (Фройд 2011: 118).

Но животът, както пише Ивайло Петров, "още от първия ден започна много умело да ме съблазнява с приятни усещания и да задоволява суетата ми". Докато един ден, преминавайки и през детската сексуалност, защото любознателността и сексуалното любопитство вървят заедно, Едиповия комплекс, последвалия латентен период, ние се изправяме пред загадката на пола и нагоните. Ето само един бегъл поглед върху темата за нагоните от "Отвъд принципа на удоволствието": "...нагонният дразнител произлиза не от външния свят, а от вътрешността на самия организъм", "нагонът обаче никога не действа на момента, а винаги като постоянна сила..., бягството от него е невъзможно." И тогава изчезва всичко друго. Има само един мъж и една жена. Чичо Мартин и дъщерята на околийския началник Емилия. Емилия, която ще падне в краката му и ще целува прашните му обувки. "Това целуване на прашните обувки не бе прищявка на една дяволски горда жена, то бе нещо, пред което чичо Мартин не напразно се уплаши, и нещо, което ужасно ме заинтригува. Ами Аница, тази не по-малко горда и хубава жена, какво ще прави, като намери и тя чичо Мартин вдън горите и срещне при него амазонката Емилия? Две жени, две съпернички ще се дуелират, но не с оръжие, а с нещо по-страшно, което притежават само жените". Какво ще ни даде тук психоанализата. В произведението си "Женската природа" Фройд ще каже: "Характерно за същността на психоанализата е, че тя не се опитва да обясни какво представлява жената - това би било непосилна за нея задача, - а изследва нейното формиране, развитието на бисексуалното дете в жена" (Фройд 1990: 486). От тази отправна точка следват и изводите, че мазохизмът е нещо чисто женско и че особено формираща роля имат кастрационният и Едиповият комплекс. Малко компромисно и може би малко иронично ще прозвучи краят на статията: "Искате ли да научите повече за нейната природа, изследвайте собствения си жизнен опит, обърнете се към поетите или изчакайте, докато науката бъде в състояние да ви даде по-задълбочени и по-добре съгласуващи се сведения" (Фройд 1990: 504). Биографите на Фройд твърдят, че в края на живота си той е казвал, че не знае какво е жената.

Мото на втората част на повестта "И след това" са думите на Сенека: "Всичко, което е било преди нас, е смърт". И ако за Сенека афористичното в тях е водещо, то в контекста на повестта тези думи кореспондират с откритията за нагонния дуализъм в психоанализата. Двата нагона - Ерос и Танатос, взаимно се потенцират и допълват. За да се роди живот, трябва друго (сливащите се първични субстанции) да умре, и обратното. Нагоните намират заобиколни пътища за проявление чрез сън, грешки, травми, неврози. Фройд, особено в т.нар. "5-те случая" (написани като романи), ни показа, че човешкото преживяване не остава до механиката на удовлетворяването на нагонните преживявания, че сексуалният ни живот, като изпълнен с много фантазии и дълбок смисъл, е креативен акт. След тези пет случая психоаналитичната теория търпи мощно развитие. Без нея не можем да си представим, която и да било наука или изкуство, свързани с човека и обществото (Иерохам 2009: 154).

И ето ни пак на сцената. По-хубаво и страшно не би могло да се напише: "Гледай какъв народ, мислех, като ги гледах от висотата на люлката. Ще заколи прасето, без да му мигне окото, а след малко ще заплаче за чуждото нещастие. Мъже и жени ли са това, или деца? Май, че и едното, и другото. Тъй ще е, защото мъжете и жените са създали нашата голяма и тъжна история, а децата - тези песни. Все пак трудно ми бе да ги разбера. Наистина, бях човек на девет дни...". Тук изразът "висотата на люлката" има и други смислови планове. Люлката, лоното, в което е положен човекът в този си живот. Често употребяваното "люлката на света". Люлка, люлеене е и амбивалентността на нашите чувства. Люлката предполага амплитуда на движенията, крайни точки, крайни състояния. Още в "Тълкуване на сънищата" (1900) Фройд отбелязва, че люлеещите движения (дори при пътуване) довеждат до възбудни състояния, не само при децата. Не е ли това една игра. Време и пространство не са в традиционното ни разбиране. Затова е така нереално. Като детската игра. Това е една добавъчна реалност. Бащата на психоанализата ще постулира, че играта служи на фантазията, основана на желанието. Това е и магията, и възможностите на психодраматичното преживелищно. Тук всичко е възможно и не ни ограничава пространствено-времевата условност. Тук ембрионът може да има монолог и да се успоредява с минало и бъдеще. Това ни намеква може би и за "първичната сцена", сексуалните отношения между родителите, на които много често става свидетел малкото дете, но която, в повечето случаи е просто един фантазъм, който носим филогенетично и който по-нататък може да даде отражение върху оформяне характера на човека.

В рамките на психодраматичното можем да изследваме и дали реалната възраст на индивида се покрива с неговата емоционална реакция и адекватна готовност за реагиране. Можем да направим и аналогията дали този народ е наистина на 1300 години, или той емоционално е на по-ранна възраст и този въпрос няма да звучи непочтително и кощунствено. От "Тотем и табу" (1920) знаем, че основната двигателна сила в детството и на индивида, и аналогично, на една обществена формация, е желанието. Желанието винаги се натъква на забрани. Но забраната не може да премахне нагона от примитивната психика, тя единствено може да го прогони в несъзнаваното, където той винаги ще тлее.

Отново ще ни върнат разсъжденията на чичо Мартин в конкретното историческо време, звучащи като трактат за страха: "…на този свят всичко се крепи на страха - държавата, обществото, семейството, та дори и отделната личност. И добродетелите не са плод на човешкото доброжелателство, а на страха". Убедително е, че единственото консолидиращо е страхът и човекът прави всичко, за да си купи индулгенция за пред всемира.

Какво все ни притегля към съпричастие в любовната пиеса на чичо Мартин. Какво е това, което ни оплита в дебрите на амбивалентността (и любов, и омраза) на любовното изживяване. Това, което Фройд пише за хипнотичното въздействие на любовния обект и нашите проекции върху него в "Психология на масите и анализ на човешкото Аз" (1921), в пълна мяра важи тук за чичо Мартин, Аница, Емилия. Прозренията на бащата на психоанализата са: "Влюбеността не е далеч от хипнозата. Същото смирение, отстъпчивост, отсъствие на критика. Същата липса на собствена инициативност. Хипнотизаторът е заел мястото на Свръх-Аза." (Фройд 1993: 102). Но на сцената на теорията излизат чувствата. Чувствата, свързани с вечните въпроси за удоволствието и болката. Неслучайно, аналогията на Ивайло Петров е с античната и Шекспирова драма. Думата е една. Страст. Една неописуема вакханалия, един пир на плътта. "Мъжете от нашия род познават жените като земята", ще каже Ивайло Петров. А тогава и думите стават излишни.

Авторът ще ни въведе и в едно друго владение на душата човешка, опияняващо не по-малко от любов. Властта. Заветна мечта на всяка личност. Властта, пред която никой не може да остане равнодушен. Властта ти носи пари, но ти носи и върховното изживяване да владееш и манипулираш масата. Отново в "Психология на масите и анализ на човешкото Аз" Фройд откри в стадния инстинкт и хипнотичното въздействие на вожда, също и либидинозните отношения, възникващи в такава формация. Орда, църква, войска - всичко се подчинява на хоризонталните междуиндивидни и вертикалните йерархични връзки на потиснати първични пориви. Масата като под хипноза поставя обекта на мястото на Аз-идеала. Това са наследените остатъци от филогенезата на човешкото либидо.