Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"5-ТЕ СЛУЧАЯ" - ПРИЮТЯВАНЕ В КУЛТУРАТА ФРОЙД

Росица Чернокожева

web

Зигмунд Фройд. 5-те случая:

1. Дора. Фрагмент от анализата на един случай на хистерия. Превод от немски Теодора Карамелска. София: Критика и Хуманизъм, Стигмати, 2009.

2. Човекът плъх. Бележки относно един случай на натраплива невроза. Превод от немски Нина Николова и Светла Маринова. София: Критика и Хуманизъм, Стигмати, 2010.

3. Малкият Ханс. Анализ на фобията на едно петгодишно дете. Превод от немски Теодора Карамелска. София: Критика и Хуманизъм, Стигмати, 2011.

4. Председателят Шребер. Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на параноя. Превод от немски Анета Иванова и Владимир Теохаров под ред. на Нина Николова. София: Критика и Хуманизъм, Стигмати, 2012.

5. Човекът вълк. Из историята на една инфантилна невроза. Допълнение от Рут Мак Брънзуик. Превод от немски Светла Маринова, превод от английски Антоанета Колева. София: Критика и Хуманизъм, Стигмати, 2013.

 

Културата Фройд. Създавана от 1900 г. - с първото самостоятелно произведение на Фройд "Тълкуване на сънищата" (смятано от самия него като най-значително) - до 1939 г. с последното - "Моисей и монотеизмът". Творена е почти четиридесет години, но "ефектът на вълничките", интерферирането й продължава и днес, независимо дали е приемана, или отричана. Повече от век тя разбунва духовете. Как тази култура приютява в себе си вече втори век философската, екзистенциалната, хуманистичната, литературната, психоаналитичната и психодраматичната мисъл? Как чисто житейски се приютяваме ние в нея? В надграждането си тя има своите върхове: Мелани Клайн, Доналд Уиникът, Уинфрид Бион, Доналд Мелцер, Пол Холмс в областта на обектните отношения и преходните обекти. А едно от най-ценните й доразвивания е симбиозата между класическата психоанализа и психодраматичните теория и практика на бащата на психодрамата през 20-те години на миналия век Яков Леви Морено от съвременните психоаналитици.

Тук трябва да отворим една скоба. За пръв път Фройд е преведен у нас през 1927 г. - "Върху психоанализата. 5 лекции, държани по случай 20-годишнината на Clark University". Следват "Несъзнатото" (1932) и "Въведение в психоанализата" (1947). Оттогава до 1990 г., в протежение на 43 години, Фройд не се издава на български.

Но българският читател е и опосредствено запознаван с психоаналитичната теория чрез развитието на т.нар. приложна психоанализа в България.

През 1926 г. се отпечатват четири книги на философа Атанас Илиев - "Загадката на сънищата и психоанализата на Фройд" (първо издание още през 1924 г.), "Психоанализа, пансексуализъм и изкуство", "Проблеми на изкуството. От естетическите изследвания към психоаналитичната теория" и "Естетика и психоанализа". Буко Исаев издава през 1930 г. "Въведение в психоанализата на Фройд", а през 1931 - очерците на Фройд за Толстой и Ницше.

20-те и 30-те години у нас се отличават с обясним интерес към психоанализата, в резултат на следването в странство на много наши бъдещи интелектуалци, голяма част от тях - в Германия. Възбужда се желание за прочит на големите български (и световни) писатели през психоаналитичното провиждане. Това се прави най-вече на страниците на "Училищен преглед", "Философски преглед", "Златорог", "Листопад". През 1933 г. вече са публикувани от Любомир Русев "Психоанализа на Ботевото творчество" и "Аутизъм в лириката на Яворов", а през 1934 - "Психоаналитично тълкуване на художественото творчество" от Михаил Димитров. Тук трябва да споменем и имената на Спиридон Казанджиев, д-р Любен Русев и д-р Никола Шипковенски за приноса им за по-дълбинно психоаналитично очертаване на личности и типажи в културата ни. Д-р Кирил Чолаков и сътрудниците на страниците на списваното от тях сп. "Душевно здраве" (1938-1940, год. I-II) поддържат рубрика "Велики психопати", където обект са Русо, Толстой, Байрон, Мопасан, Ницше, а на родната литература посвещават статиите "Психопатичност и гениалност", "Наши поети - самоубийци", както и портрети на Яворов и Кирил Христов. Самият Кирил Чолаков издава през 1947 г. книгата "Психоанализата на Фройд в критично осветление". Но истинският български принос в световната психоаналитична мисъл датира от началото на 20-те години на XX век, когато Иван Кинкел, член на Международната психоаналитична асоциация, публикува статията си "За психологичните основи и произход на религията" в сп. "Имаго" (1922).

Отношението на българските автори и читатели към психоанализата у нас е амбивалентно - и приемане, и отричане.

Бумът на преводи на книги от Фройд на български идва преди 25 години, като от 1990 до днес са издадени около 30 негови произведения. По това време излизат и ценните книги на проф. Милена Кирова "Литература и психоанализа. Т. 1" (1995), "Изпитание на символите. Българската литература и психоаналитичната критика" (1996) и "Сънят на Медуза. Психоанализа на българската литература" (1997). Тук трябва да отнесем и статиите върху развитието на психоаналитичното движение в България и разбира се, всичко след 1990 г., писaно от наши учени, психоаналитици и хора, изкушени от психоаналитичната тематика. Приведох тези факти, за да се очертае по-ясно картината на нивото на културата Фройд у нас.

През 2009 г. издателствата "Критика и Хуманизъм" и "Стигмати" започват издаването на "5-те случая" на Фройд, истинско събитие за българското книгоиздаване, инициирано от двете издателства и подкрепено от авторитетния български психотерапевт д-р Давид Иерохам. Защото най-после българският читател има възможността да се запознае с тези пет велики истории, публикувани от Фройд в началото на ХХ век, от 1905 до 1918 г. За сравнение само ще кажа, че на френски те са преведени още през 1954 г. И както и в анотацията към българските издания се отбелязва: "именно чрез тях, през грешки, провали и възхитителни прозрения, до голяма степен се ражда и самата психоанализа". От 2009 г. до 2013 г. ежегодно излизат "Дора" (2009), "Човекът плъх" (2010), "Малкият Ханс" (2011), "Председателят Шребер" (2012), "Човекът вълк" (2013). Те са придружени от специално написани послеслови от д-р Давид Иерохам. На тези послеслови трябва да се отдели специално място. Те не са дописване или само интерпретации на Фройд. Те са самостойни творби - едно дълбинно тълкуване, психодраматично провиждане на случаите и перипетиите на израстване на психоанализата, както и споделен през културологичното личен психотерапевтичен опит, вплитащ широката професионална и обща култура на автора си. Но затова, както и за великолепните преводи и полиграфичното оформление на тези пет творби - по-късно.

Какво представляват 5-те случая и с какво те са важни за фройдистката култура? Да се пише за тези пет книги и послесловите им, се иска кураж. Колкото и различни да са те и да са създавани през различни години, в различен историко-психоаналитичен контекст, в тях има и нещо общо. Преди всичко, това е тяхната четивност, в смисъла на наративност, увлекателност на изказа, лесно усвоими и от специалиста, и от лаика. Историографските и биографични извори за Фройд по този въпрос понякога се разминават. Някъде се твърди, че самият Фройд е искал така описаните клинични случаи да се четат като романи, а другаде срещаме твърдението, че той се е учудвал, че те са приемани едва ли не като литературни творби. По-близо до истината е, че това е съзнателно избран от бащата на психоанализата подход. Той е страстен читател от детските си години - на седем години прочита семейната Библия, осемгодишен чете Шекспир, Омир, Шилер, Гьоте. Своеобразният му стил на изразяване прави впечатление още като ученик в гимназията, съчетаващ класическа употреба на немския език с особена реторика и лесно преминаване на разговорното значение на думата към понятие и идеи. С великолепното владеене на френски и английски Фройд е силно привлечен от романовия тип изображение. Известно е, че за да може да чете Сервантес в оригинал, като млад е изучавал и испански език. През целия си живот е поддържал писмовна връзка с романистите от онова време - Артур Шницлер, Стефан Цвайг, Томас Ман, Ромен Ролан. Вплита в текстовете си фрази от Хенрих Ибсен и Бърнард Шоу. Наричал е Анатол Франс "най-великия присмехулник". Сам казва, че след заниманията си с естествени науки, медицина и психотерапия отново се връща към културните проблеми, които са го пленили още като млад. Ще спра дотук. Пристрастията на Фройд към модерната европейска литература са тема за друго изследване. Но най-красноречив е фактът, че през 1930 г. Фройд е номиниран с наградата за литература "Гьоте". Тук ще вметна, че е бил предлаган и за Нобелова награда през 1915 година. Предложение, което той е оценявал нееднозначно, резервиран преди всичко от продължилите през целия му живот борби за утвърждаване на психоанализата и предателствата на най-близките му сподвижници. Вече с влошено здраве, той не присъства на връчването на наградата за литература във Франкфурт и тя е дадена на дъщеря му Анна Фройд, която прочита кратка реч от баща си по този повод. В предходно писмо до организаторите Фройд пише, че е и изненадан, и зарадван от наградата. Самата реч е насочена по същество към факта, че на Гьоте не са му били чужди психоаналитичните идеи. Фройд започва с това, че цялата му жизнена дейност е била насочена към фините смущения и психическите прояви на здрави и болни, че е искал да отгатне устойчивостта на този психически апарат и че това учение за душата дава възможност и нормалното, и патологичното да са две части от естественото развитие. Какво по-синтезирано научно и съкровено човешко поднасяне на същността на психоанализата.

Тук искам да разкажа един епизод. През 1909 г. Фройд е поканен от Университета "Кларк", близо до Бостън, да изнесе лекции. Заминават тримата - Фройд, Юнг и Шандор Ференци. Към тях се присъединява и Ърнест Джоунс (в бъдеще той ще напише биография на Фройд в три тома), който по това време е преподавател в Торонто. Петте лекции, изнесени в Новия свят, тази "обетована земя", са приети радушно от американската аудитория. Фройд е настанен в ранчото на лекар-невролог. Ето какво описват Роже Мажор и Шантал Талагран: "При разходка в планините Адирондак Фройд среща бодливо свинче, животно, което му е познато от текстовете на Шопенхауер, и което ще му послужи за пример в "Психология на масите и анализ на Аза". През зимата, заради големия студ, бодливите свинчета притискат телата си едно в друго, но се раняват с бодлите си, поради което, отново се разделят. После студът отново ги кара да се доближат, а бодлите за пореден път ги разделят, принуждавайки ги да заменят постоянно едно страдание с друго."

Не знам как е с вас, но може би защото е зима, когато мисля за 5-те случая, асоциацията ми е тази. Потопени от самото си раждане (дори и в пренаталния период) в отношения, ние сме обречени на този танц на сближаване и отблъскване, на нараняване и защити. Нима хистерията на Дора, неврозата на Човека плъх, фобията на Малкия Ханс, параноята на Шребер, неврозата (или психозата) на Човека вълк не са скрити зад симптоматиката им сменящи се страдания. Та нали сам Фройд постулира възможността да се анулира принципът на неудоволствие и като единствена доминанта в човешката психика се въздига стремежът към принципа на удоволствието, като дори и мазохизмът се тълкува така. Но психоанализата ни учи и друго, че без да се простим с нещо, без да се състои кастрацията, не може да се отвори вратата към нещо ново. И тук ще включа един любим мой пасаж от "Малкият Ханс": "...нашият мъничък изследовател може преждевременно да научи, че всяко знание е частично и че на всяко стъпало на узнаването винаги остава неразгадан остатък" (Фройд 2011: 118). А и целта на психоанализата е да тълкува, да направи живота на човека по-поносим за самия него и за околните. През катарзисното преживяване да структурираме частите на Аза си и да интернализираме нашите значими обекти - казано по друг начин - нашите близки хора от семейния кръг, най-вече от детството ни. Единственият смисъл да се задържим в живота и да продължим напред е да изпълним със съдържание, да осмислим нашите нагонни напрежения.

Прочетете 5-те случая. Това са доста тежки случаи. И тогава Дора, Паул, Херберт, Шребер, Сергей, тези посвоему странни и специфични хора ще ни се сторят по-малко далечни или патологични, ще ни станат дори близки и едва ли не наши двойници в определени случаи, ако имаме куража да се изправим пред огледалото на нашите чувства. Както и ще добием чувството за тънката граница между лудостта и нормалността, индивидуалното и колективното, рационалното и ирационалното. Или казано другояче - лудостта на разума.

Тези 5 случая са издадени от Фройд за тринадесет години, в периода между 1905 и 1918 година. Около 90 години след описанието на първия случай те най-после са в ръцете на българския читател. Докоснете се до човешкото им страдание, не подминавайте послесловите на д-р Давид Иерохам, записвайте впечатления или сънищата си в приложените към всяка книга ретро-тетрадки, отбелязвайте си страниците с оригинално изработените картонени разделители и ...това ще се превърне в едно неповторимо приключение на духа, което обогатява. Защото тези пет книги са създадени с много ентусиазъм, любов и сърце, с много интелигентност, артистичност и финес. Те са прецедент.

 

Дора. Фрагмент от анализата на един случай на хистерия от Зигмунд ФройдДора (истинското й име е Ида Бауер) отива при Фройд през октомври 1900 година, когато е осемнадесетгодишна. По това време той е погълнат от работата си върху "Три студии върху теорията на сексуалността". Анализата продължава единадесет месеца. Симптомите, които я измъчват, са мигрена, компулсивна кашлица, загуба на гласа и суицидни мисли. Казаното от бащата, който я завежда при Фройд, и представянето на фактите от страна на Дора силно се разминават. Бащата иска лекарят да излекува дъщеря му от сексуалните й фантазии, а това, което е на вътрешната психична сцена на пациентката, са флиртът и опитът да я съблазни техен семеен приятел - случка, завършила със звучна плесница. За аналитика Фройд, който върви значително по-напред в разплитането на клиничния случай, не е проблем да разбере, че момичето трябва да премине сполучливо през Едиповия си комплекс и да приеме детската сексуалност. Тук особено помагат двата съня на Дора. Но, може би, подценявайки природната й интелигентност и воден от напора си да се направи достояние на пациента това, което той знае, но мисли, че не знае, Фройд избързва. И най-важното, не взема предвид преноса, който Дора прави към него, нейния аналитик. Така тази анализа завършва с рязкото отдръпване на Дора, а Фройд приема случая като свой провал. Но тук се ражда едно много ценно, ставащо впоследствие основополагащо за терапията чувство - преносът (трансферът), а по-късно и контрапреносът. И тук е мястото да отбележим, че може би не тълкуването на сънищата са гениалното откритие на Фройд, а именно случващият се винаги пренос и контрапренос между аналитик и пациент. Случаят Дора бележи родилните мъки на психоанализата, като Фройд си дава сметка, че преносът и съпротивата в една анализа са нейните маркери, за да се състои тя. Случаят е публикуван четири години по-късно (1905) с подзаглавието Фрагмент от анализата на една истерия.

Човекът плъх. Бележки относно един случай на натраплива невроза от Зигмунд ФройдАнализата на Паул Лорен (с истинско име Ернст Ланцер) започва през октомври 1907 г. и трае по-малко от година. Случаят е известен като Човекът плъх или Бележки върху един случай на натраплива невроза. Докато трае анализата, Фройд действително много стриктно си води записки след всяка сесия. Паул страда от тежки натрапливи състояния от сексуално естество и множество опити за самоубийство. Тук Фройд, който смята за себе си, че по-сполучливо лекува неврозите, стъпва на придобития вече опит, че пациентът му прави пренос върху себе си от спомена за наказващия го баща. Излизат наяве и ранни детски спомени, с инцестни нюанси, както и преносът към наказващия военен капитан, проявявящ вкус към азиатски мъчения. В този случай има и още един нов, гениален момент. Фройд поставя почти психодраматично една сцена между син и баща. Всичко това помага на Паул да приеме своите анални сексуални фантазии. И това, забележете, става 13 години преди поставянето на основите на психодрамата през 20-те години от Яков Леви Морено. Това, за което Фройд се догажда, е за "другата сцена" - несъзнавано и тук той интуитивно поставя сцената пространствено. Ще отбележа един важен нюанс. От своя пациент Фройд чува израза "всемогъщество на мислите". По сетне, в 1912-1913 година, това ще му послужи при написването на "Тотем и табу", при анализите за първобитната орда.

Малкият Ханс. Анализ на фобията на едно петгодишно дете от Зигмунд ФройдТретата анализа, известна като "Малкият Ханс" или Анализа на фобията на едно петгодишно дете, е по-особена. Тя не се извършва чрез прекия контакт между Фройд и Херберт Граф (истинското име на момчето). Анализата фактически я върши бащата, кореспондирайки с Фройд. Бащата, по професия музиколог, сам е изкушен от психоанализата и е участник със сподвижниците на Фройд в сбирките при него в сряда. Веднъж писмото му до Фройд започва така: "Отново ви изпращам част от историята на Ханс, но този път, за съжаление, това са записки от историята на едно негово заболяване."

В тази анализа излизат наяве Едиповият комплекс, кастрационният комплекс, сиблингът. Това се развива на фона на фобията на Малкия Ханс от хапещи коне, строполясващи се коне, коне, влизащи в стаята, или страх от други големи животни, тежки фургони, каруци.

Тази книга, според мен, трябва да се чете от всички родители и то нееднократно. Особена нежност струи от нейните страници. Особена е тази симпатия между възрастния аналитик и това живо, любопитно, будно дете, при което епистемологичното откривателство на света в и около себе си, разбира се, минава през сексуалното любопитство. В една бележка Фройд възкликва: "Прекрасен мъничък Ханс! Дори и от възрастните не бих искал по-добро разбиране на психоанализата". Или удивлението на детето дали Професорът говори с Бог, щом така знае всичко за неговия живот, за неговите чувства още предварително.

Председателят Шребер. Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на параноя от Зигмунд ФройдЧетвъртият случай е "Председателят Шребер" или Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на параноя. Той има по-особена история. Фройд никога не се е срещал с този човек. Той написва тази анализа въз основа на издадените мемоари на Даниел Паул Шребер, президент на Апелативния съд в Саксония, "Мемоари на един нервноболен", които излизат като книга през 1903 г. А психоаналитичните бележки върху този случай се публикуват от Фройд през есента на 1911, малко след смъртта на Шребер. Паул Шребер е възпитан от един строг и авторитарен баща, лекар, ратуващ за обновление на духа и тялото с методи, основаващи се на хигиена и гимнастика, и неслучайно идеите му са използвани от националсоциализма. Самият Шребер ни съобщава, че неговото заболяване се отключва вследствие умствено пренапрежение при една кандидатура за Райхстага. Той прекарва години в психиатрични заведения. Има куража да опише своите преживявания в мемоарите си и да пледира в съда, че няма мотиви за неговото въдворяване в такива заведения и да върне имуществото си. Кой е Председателят Шребер? Той смята, че Бог му говори на един "фундаментален език", че му поверява мисията да се преобрази в жена, за да постави началото на нова раса. В обърканата, но толкова богата на преживявания, вселена на неговия ум, Фройд ще съзре шансове за съществуване в нормалността на ежедневието чрез помиряването между Бог и бащата и осъзнаване на хомосексуалните си импулси. Отчитайки лабилността и лудостта на човешките преживявания в този случай, и същността на психоанализата и като самонаблюдение, Фройд ще има дързостта да сподели: "Бъдещето ще каже дали теорията съдържа повече лудост, отколкото бих искал да има, или пък лудостта съдържа повече истина, отколкото някои днес са способни да повярват, че има." (Мажор, Талагран 1909: 214). Паул Шребер умира в в психиатричната болница "Зоненщайн", край Дрезден през 1911 година.

Човекът вълк. Из историята на една инфантилна невроза от Зигмунд ФройдПетият случай, известен като "Човекът вълк", с подзаглавие Из историята на една инфантилна невроза има също своята специфика. Случаят предизвиква полемика. Фройд го разглежда под ъгъла на детската невроза, докато Рут Мак-Брънзуик го описва като психоза. Но ето и малко предистория. Това е най-дългата от анализите, които Фройд описва - продължила от януари 1910 до 1914. Сергей Панкеев е роден в Русия и още на 10 години проявява признаци на невроза. Неслучайно се казва, че животът му и близките му са като от романите на Достоевски. Когато започва анализата си при Фройд, и тук като при Дора, тълкуването на един сън - няколко бели вълка, видени през прозореца в една зимна нощ, помагат на психоаналитика и на пациента да се достигне до генезиса на тази инфантилна невроза, както и до симптоми, свързани с кастрацията, мазохизма, хомосексуализма. Избухва Първата световна война. Руският аристократ е разорен. Но ето че е пак във Виена и виенските колеги на Фройд му оказват материална помощ. През 1919 и 1920 г. депресивни симптоми го довеждат за четири месеца отново при Фройд и се осъществява едно постлечение, за да се разреди и остатъкът от преноса. През 1926 г. отново се срещат, но Фройд го отпраща към Рут Мак-Брънзуик. Тя е една от няколкото жени психоаналитички - Мари Бонапарт, Лу Андреас-Саломе, Хелене Дойч, Жана Лампл-де Гроот, Мюриел Гардинър, които са от кръга, близки на Фройд. И така, Човекът вълк прави при Рут Мак-Брънзуик втора анализа, при която се откриват и признаци на параноя. Този текст също е включен в българското издание. Сергей Панкеев, станал митологичният Човекът вълк, живее 92 години.

Ако се проследят внимателно текстовете на тези пет случая, обхващащи, както казахме, тринадесет години от живота на Фройд, от 1905 до 1918, ще видим процеса на развитие на психоаналитичната мисъл в рамките на тези произведения, развитието и на терминологията, с която са описани и тълкувани. От онзи момент в 1895 г., когато тридесет и деветгодишният Фройд пише по повод на "Сънят на Ирма", че "мистерията на съня" му е разкрита, до затварянето на последната страница от 5-те случая, е минало доста време. Междувременно са излезли "Три студии върху теорията на сексуалността" (1905), "Тотем и табу" (1912-1913), започнал е да пише "Към въведение на нарцисизма", публикува и "За историята на психоаналитичното движение" (1914), доклада "Ние и смъртта" (1914). През тези години са се случили много неща. Срещата и приятелството с Ференци. Първи и Втори Международен конгрес по психоанализа. Карл Абрахам създава Психоаналитичното общество. Фройд и Юнг преустановяват отношенията си. След Голямата война светът не е същият. Или, както пишат Рьоне Мажор и Шантал Талагран в книгата си за Фройд: "Социалната и политическата сцена, съвсем както историята на човечеството и на религиите, е само една по-широка сцена, колкото и комплексна да е, на сцената на несъзнаваното, която можем да наблюдаваме във всеки един от нас" (Мажор, Талагран 2009: 57). За Фройд заимстваните от психиатрията класификации все повече размиват границите си в посока на един по-хуманитарен изказ. И ще видим, че понятия като невроза, психоза, перверзия все повече ще отстъпват пред човешко-разговорното фантазии и фантазмен свят. И нещо много важно. Въвеждайки метода на свободните асоциации, Фройд изцяло залага на лечението чрез думите и осъзнава тяхната власт в отношенията. 5-те клинични случая, наред с теоретичните постановки, се превръщат в гръбнак на психоаналитичната конструкция, на културата Фройд.

Казахме, че на послесловите на д-р Давид Иерохам към 5-те случая трябва да се отдели специално изследване. Те са полифонична проза. Аз няма да предложа строго академичен анализ. Давам си сметка пред какво предизвикателство съм изправена. Понякога Фройд в терапевтичните си сесии е питал: "накъде, сега". Ами - към началото. А началото е идеята, че това е сцена, в която Фройд е протагонистът. Безспорно, благодатна отправна точка за едно психодраматично мислене и възприемане на случващото се. Нека тогава да разгледаме, в този зададен от автора на послесловите стил на сценично провиждане, самите послеслови като една 5-актна пиеса. Ставаме зрители (а защо не, и участници) на едно дълбинно сценично провиждане, през психодраматичното, с основен герой на сцената човекът Фройд. Човекът Фройд немислим без съмненията, безсънните нощи, надеждите, почтеността към пациентите и близките си хора. В тези случаи го виждаме в много роли: лекар, психоаналитик, учен, съпруг, баща, сам правещ своята анализа, мислител, който в писмо до Ромен Ролан от 04.04.1923 г. ще напише: "Аз наистина прекарах голяма част от живота си, работейки за разрушаването на моите собствени илюзии, както и тези на цялото човечество". По същество, това са студии, които са колкото обособени и тълкуващи всеки отделен случай, толкова и преливащи се в единен роман, разказващ и показващ отношенията, в които е потопен с партньорите-пациенти Фройд. Същевременно с фабулното тече и проследяване на развитието на психоанализата и културата Фройд. Друг пласт са теоретичните постановки, които взаимно се потенцират с клиничните наблюдения. Не бива да забравяме и отскачанията във времето към надграждащите последователи на психоаналитичното - Мелани Клайн, Бион, Лакан, Мелцер. Не е забравен и културологичният нюанс с отпратки към Фуко, Оруел. И целият този разказ за 5-те случая понякога ни изглежда и като сънно обвит в пелената на историко-цивилизационния контекст от началото на ХХ век до Първата световна война. Може би сънуваме един сън - Фройд, пациентите, д-р Давид Иерохам, ние, които искаме да се приютим в защитеното пространство на терапевтичната сесия.

Д-р Давид Иерохам цитира една интересна забележка на дъщерята на Фройд, Анна, за съдбата на тези клинични случаи, както тя ги е усетила. "Всички случаи на Фройд, успоредно с назубрените уроци за конверсионната хистерия, натрапливата невроза, детските неврози, параноята и прочее, стават добре известни на всяка генерация психотерепевти. Те стават толкова интимни с професионалистите, че последните започват да ги третират така, като че ли са техни пациенти. Те започват да се интересуват и от по-нататъшните им житейски съдби." (Иерохам 2010: 118). Но-важното тук е, че материалът в тях е синтезиран и интерпретиран така, че продължава да провокира и нашето въображение.

Но нека вдигнем завесата. Първото действие на пиесата започва и д-р Давид Иерохам ни повежда към едно емоционално приключение. Да му се доверим. То е озаглавено "Психоаналитичният театър" (послеслов към случая "Дора").

Двама души стоят в една стая. Единият говори за себе си и трудностите в отношенията си. Другият е компетентен и се предполага, че ще даде съвет. Но най-същественото тук е, че той трябва да забрави нещо от своето "знаене" и може би да подходи със сетивата на новоткривателството на дете, за да стане "изобретяването" на психоанализата тук и сега. И д-р Давид Иерохам ни припомня Уинфрид Бион: "Във всеки консултативен кабинет трябва да има двама доста уплашени хора: пациент и терапевт. Ако не са такива, човек се пита защо въобще се заемат да откриват онова, което всеки знае."

Авторът ще ни разкрие какво е "да бъдеш Зигмунд Фройд", привеждайки ни през житейските преживявания на този Фройд, който нарича Виена "моя скъп затвор", който бленува за Англия (както знаем той отива там в края на живота си), който се учи от "великия" Шарко в Париж. И още тук започва разликата. Ако Шарко акцентира на показването, на визуалното на страдащия (в дома си Фройд държи репродукция на картината "Един клиничен урок в Салпетриер" в кабинета си над колекцията от антични статуи), то след време Фройд ще постави пациента и терапевта в пространството, за да изследват истинската история на пациента и това, което стои зад думите. Така се изобретява методът на свободните асоциации и се ражда психоанализата. Точно епистемологичният нагон на сцената на психоаналитичния театър ще осъществи срещата на тези двама души и ще става все по-ясно, че цялата човешка активност се съсредоточава около нагонните ни напрежения. Д-р Давид Иерохам ни разкрива как се вписва в това пространство Дора. Тя търси пътя и човека, който ще я научи как се става възрастен, как се става жена. Но може би затова Фройд смята този случай за несполука след рязкото напускане на Дора. Може би е искал да се предпази от болката на отношенията. Времето на трансфера на пациента, на контратрансфера, който терапевтът трябва да разпознае и надделее, тепърва ще настъпва. Терапевтът трябва да осъзнае в какви роли го поставя авторът на пиесата (от тях двамата това е пациентът). За да не стават "гафовeте". Но какво е личният и професионален път и на най-великите без "гафовете". Към тях трябва да се отнасяме с разбиране, че всичко е "човешко, твърде човешко" (Ницше). Пренасянето, чиято съдба е да бъде най-голямата пречка за психоанализата, става неин най-силен помощник. За може да се живее живот, пълен с емоции и страдания, но без огорчение. За да се израства.

Ето ни във второто действие. Назовано "Човекът, който отказа да бъде плъх" (послеслов към Човекът плъх).

Залцбург, 1908 година. Покрай дълга маса са насядали четиридесетина души. Събиране, което днес се смята за Първи конгрес по психоанализа... В единия край на масата стои Зигмунд Фройд. Той представя случая на Човека плъх. Фройд говори от 9 до 13 часа с едно прекъсване. Какви качества трябва да имаш, за да задържиш толкова дълго време вниманието - ще се запита по-късно най-известният му биограф Ърнест Джоунс. Случаят на Паул е съвсем различен от Дора. Пациентът идва сам и се обръща за помощ към Фройд, след като вече е бил при друг известен терапевт. Това, казват психотерапевтите, е едно от големите изпитания за тях. Д-р Давид Иерохам много скрупольозно разглежда седемте сесии, след които и самият Фройд стриктно си е водил записки. Ако Дора си тръгва внезапно, тук Фройд е принуден да понесе враждебния пренос на пациента си към баща му и жестокия капитан, изразяван вербално по доста груб начин, макар на тръгване пациентът да се е държал съвсем джентълменски. В послеслова се прави и едно необходимо осветляване. Става дума за "казуса Рим" в живота на Фройд. Защо той толкова дълго време не може да се реши да влезе в Рим, чак до 1901 година. Отлага го четири години и дори иска да се самоизлъже, че "пребиваването в Рим е вредно за здравето му". Все пак и Фройд е имал право на някакъв вид защити. И защо не? И тук ще видим колко напластени детски и младежки случки са били бариерата за това пътуване. Авторът на послеслова ще ни насочи към значимостта на Ханибал, Кромуел и Винкелман в израстването на Зигмунд Фройд,... но и как всеки сам извървява своята via dolorosa. И то когато е готов за това. Но в крайна сметка това е въпросът за отношението към бащите, за неизплатения дълг към тях. Следва и едно дълго теоретично разграничение на хистерика и обсесивния пациент и ...не мога да не се усмихна - започваш да се чудиш от кои си. И ако Дора се питаше "Какво е да си жена?", Паул се пита "Жив ли съм, или съм умрял?". Това, което ни внушава д-р Давид Иерохам, е, че за първи път Паул се чувства разпознат, уважаван и чут и че се е създал един човешки диалог. Човекът плъх явно е престанал да бъде плъх.

И ето ни в третото действие. Най-любимото ми. Мога да го гледам безброй пъти. "Какво научи Зигмунд Фройд от Малкия Ханс" (послеслов към случая Малкият Ханс). Нима би могло да се измисли по-добро заглавие. Вярно, то е донякъде провокирано от думи в края на анализата от самия Фройд: "Строго погледнато, аз не научих нищо ново от нея - нищо, за което, по не толкова ясен и по-скоро опосредствен начин да не съм се досещал при други пациенти, лекувани в зряла възраст." Но има и друго. С този случай се слага началото на детската психоанализа. Това е една необикновена работа с пациент, за което по-горе писахме. Тук директно се наблюдава животът на детето и изграждането на неговите психични структури. Като че се отваря един прозорец, през който наблюденията върху децата потвърждават теорията. Преди това вече са излезли "Три студии върху теория на сексуалността" (1905), които са по-тежко теоретично четиво. След "Малкият Ханс" светът не е същият - нито за децата, нито за възрастните. Д-р Давид Иерохам ни напомня с колко такт и деликатност трябва да се влиза в детската стая. Тази фобия на детето, тази безобектна тревожност всъщност е трансформиране на сексуалната възбуда, генерирана у него от връзката с майка му и после прикачена за конете, които са олицетворение на бащата, от чието наказание Ханс се страхува. Детето, с оскъдния си опит в тази крехка възраст, създава своите инфантилни сексуални теории и то в конкретен семеен контекст. Как се справя с търсенето на отговор за живота преди зачеването му? Как да приемем болката, че има време преди нас, в което ние изобщо не сме съществували? Авторът ни насочва към това, как вече немладият терапевт и детето подреждат Вселената, през болки и конфликти, през които човешкото развитие се реализира чрез културата. Послесловът завършва с една арабска поговорка, която казва: "Ако срещнеш на пътя човек, яхнал пръчка, не му се подигравай, а просто го поздрави и попитай - как е със здравето твоят кон?".

Четвърто действие. "Лунатикът в лудницата Зоненщайн" (послеслов към "Председателят Шребер"). Когато човек влезе в психиатрична болница за хронично болни, попада на две групи, които играят, най-общо казано, и два вида роли. Звучи доста налудно, нали? Защото тук д-р Давид Иерохам (сам минал в професионалния си път през най-тежките български психиатрични болници) наистина ще ни въведе в дебрите на психиатрията и психиатричното лечение като методи, декурзусите (медицински запис на история ни развитие на заболяването), дори т.нар. "физическо респектиране", и институцията, като цяло. Място, където се следи дали пациентът има висока температура, ажитиран ли е, поддържа ли личната си хигиена. А той просто иска да бъде изслушан. Да се разбере и уважи неговата лична човешка история. А може би са едни уплашени, отчаяни деца. Те не търпят формални, лицемерни отговори от лекуващите ги. И както ни припомня д-р Давид Иерохам едно изявление на Арто: "Аз съм човек, който много е страдал от болка в духа и затова имам право да говоря". И настина се сблъскваме с доста нелицеприятни неща, които стават зад вратите на такива заведения, с грижливо подредени градини, които и от миналия век досега не са се развили кой знае колко в по-хуманистична насока. В този смисъл председателят Шребер е един велик психотик, както ще го нарече д-р Давид Иерохам. Наистина е необичайно, Фройд и Шребер не са се срещали и Фройд тълкува Мемоарите му като един сън. Тук авторът на послеслова ще вмъкне и епизода с пътуването на Фройд, Ференци и Юнг, разказващи и анализиращи сънищата си, което откривателски може да се тълкува и като първия опит за групова терапия в развитието но психотерапията. Навлизаме в света Шребер - баща му, жена му, слънцето, птици, гласове, Бог, убиец на душата. Сладострастното чувство на Шребер за превръщането му в жена, която ще роди, и че е единственият оцелял в света, ще ни въвлекат в една изтласкана хомосексуалност. Но тези нагласи не трябва да ги приемаме ограничено, те по същество у всекиго осигуряват приятелството, съсловния дух, алтруизма. Да приемаме другия, различния. Зад Бог стоят фигурите на бащата, брата, фон В., фигури, към които е изпитвал любов. Но това е процесът за развитие на женствеността, да приемеш една по-тиха и нежна нагласа. Тук авторът на послеслова повдига, в духа на последователите в областта на обектните отношения, въпроса за майката на Шребер (момент, който в анализата на Фройд липсва). Изводът е, че макар и несрещнали се в реалността, Фройд и Шребер се срещат в текстовете си. Тъжен е краят на Щребер - неможещ да избяга от мислите си, той си изгражда къща от думи. Още по-драматично и драстично е, че Третият райх, за по-евтино, превръща болницата "Зоненщайн" в газова камера... Бог се занимава само с мъртвите... (Шребер).

Пето действие. "Да си роден на Рождество" (послеслов към Човекът вълк). Колко облекчително начало след предходните изречения. Ето и въведението: Появата на Фройд беше такава, че той веднага спечели доверието ми... при моята първа среща с Фройд имах чувството, че се срещам с велика личност. Д-р Давид Иерохом насочва вниманието ни, че лекувайки Руснака (както понякога Фройд нарича Човекът вълк), бащата на психоанализата прави универсални открития, може би защото в историята му се оглежда целият ХХ век. Фройд взема едно важно решение да сложи краен срок на анализата (някои го смятат за грешка) и това катализира процеса на себерефлексия на пациента. А може би просветлението в терапевтичния процес достига едновременно и двамата. Смята се, че този случай е цяла енциклопедия на психопатологията. Стига се до така съществената "първична сцена" - реално наблюдаван в много ранна детска възраст сексуален акт между родителите или фантазмено въобразен (или архаичен филогенетичен фантазъм). Опирайки се на един от последователите на теорията на обектните отношения - Доналд Мелцер, авторът ни помага да разберем драматичността на този момент, екзистенциалната ни самота в света и отражението на тази сцена върху поведението на човека. Спомням си, че в "Тълкуване на сънищата" Фройд пише, че ние сме задължени на природата със смъртта си. Тук в този послеслов авторът ни говори и за "нещата от живота" (това е заглавие на книга от Пол Гимар и филм на Клод Соте) - отделянето, раздялата, смъртта. Това е цената, която плащаме, за да живеем. Че има прости неща - отношение към човека, начин на слушане, внимателен поглед, разбиране - все прости неща, от които човек се нуждае, за да се задържи в живота. Че удовлетворяването на нагонните ни напрежения не се свеждат до механиката, а е изпълнено с дълбок смисъл. Че има много повече неща, по думите на Фройд, цитиращ другаде Хамлет, между земята и небето, отколкото нашата школска премъдрост позволява да си представим.

Тук е краят на пиесата от послеслови. Завесата пада.

В антракта между действията можеше да се осмелим да се качим на сцената, като в Пиранделовата "Шест лица търсят своя автор", и да изразим и нашите чувства и мисли. Но ние май, притаили дъх, изживяхме пиесата от послеслови на 5-те случая на един дъх.

Както можахме да се убедим, послесловите на д-р Давид Иерохам към 5-те случая дообогатяват анализите на Фройд и внасят много нова информация, която става известна на тълкувателите през по-късните години (както е случаят с Шребер, Човекът вълк). Техният приносен характер е безспорен, защото са дълбоко преживени и промислени през богат личностен и професионален опит.

И нека да обърнем внимание, последно поред, но не и по значение, на преводите, на издателското решение и оформление. Великолепните преводи от немски, дело на Теодора Карамелска, Нина Николова, Светла Маринова, Анета Иванова, Владимир Теохаров (и превода от английски на Брънзуик от Антоанета Колева) заслужават безспорни адмирации. Всеки, занимаващ се с преводаческа дейност, знае, че преводачеството предполага и познания за превежданата проблематика, и виртуозно владеене на българския език, за да транспонираш идеите, атмосферата, нюансите от оригиналния език на произведението. Всичко това тук го има. И не само - тук преводите са досътворяване на текста. Знаем от несполучливи прецеденти колко верен е изразът: "Traduttore - traditore" (преводач-предател). 5-те случая са намерили своите най-верни, точни и вдъхновени преводачи. Разбира се, трябва да отбележим и прецизната редакторска работа на Нина Николова, която удържа и пълното единство на терминологията. Нека да благодарим на всички тях. За художественото оформление и дизайн на книгите от Яна Левиева може да се говори много. Но кое е най-същественото? Вземайки в ръце тези пет книги, ние сме изправени пред ново приключение. Към всяка от тях е приложена малка тетрадка. Всяка от тях е придружена с картонен разделител за страниците, като самият той е произведение на изкуството, в стил ретро от началото на миналия век - времето на поява на Фройдовите случаи. Тук има по една снимка, съответстваща на съдържанието на отделната книга. Това са аксесоари от дамски тоалет (към Дора), детска играчка конче и част от детска фигура (към Малкият Ханс), двуредното закопчаване от прусашка военна униформа (към Човекът плъх). Тези само ерзац акценти, нюанси, без да показват фигура, лице, тази търсена "анонимност" много фино ни приобщават към атмосферата на епохата, началото на ХХ век. Това би могъл да е всеки - и тогава, и днес. Великолепното художествено решение на разделителя към четвърти том-случай Председателят Шребер, представляващо женско-мъжкото в едно тяло, артистично кореспондира с текста. А при петия том-случай Човекът вълк сме изненадани от приложената карнетка лични рецепти на д-р Зигмунд Фройд и дори предписана рецепта на пациентка от 22.11.1919. Нима не е вълнуващо да държим в ръцете си тази частица от Фройд?

Да не пропуснем да отбележим, че представянето на петте книги беше направено по особено оригинален начин. Представянето всъщност беше представление. Организираха го издателска къща "Критика и Хуманизъм", Магистърската програма "Артистични психо-социални практики и психодрама" и Центърът за култура и дебат "Червената къща". Това винаги е празник на съмишленици.

Това ли бе краят на случаите и послесловите към 5-те случая? Сбогуваме ли се с протагониста Фройд и партньорите-пациенти от 5-те велики случая? Те са археология на духа, където Несъзнаваното смесва времената и пространствата. А личността на терапевта е наречена от д-р Ървин Ялом страдивариус на психотерапевтичната практика. Не ни се иска този празник на духа да свършва и може би ни очакват нови предизвикателства.

Д-р Давид Иерохам се разделя с нас с текст от "Песен на песните" на Шалом Алейхем: И най-щастливият край е по-тъжен и от най-тъжното начало, като оставя надеждата за ново начало с почукване на вратата.

Аз се разделям с този текст с други негови думи, предполагащи среща и израстване: "Можем да кажем, че символите, които носим в несъзнаваното си и които проникват в сънищата и в психичните ни симптоми, се приютяват в културата, в която живеем, за да ни дадат възможност да я тълкуваме, включително и психоаналитично." (Иерохам 2013: 259).

Мисля, че приютяването в културата Фройд може да се окаже един от най-важните и добри избори в живота ни.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Иерохам 2010: Иерохам, Давид. Човекът, който отказа да бъде плъх. // Фройд, Зигмунд. Човекът плъх. Бележки относно един случай на натраплива невроза. Прев. от немски Нина Николова и Светла Маринова. София: Критика и Хуманизъм, Стигмати, 2010, с. 117-167.

Иерохам 2013: Иерохам, Давид. На разсън/мване. // Фройд, Зигмунд. Тотем и табу: София: Критика и Хуманизъм, 2013, с. 257-277.

Мажор, Талагран 2009: Мажор, Рьоне, Талагран, Шантал. Фройд. София: Рива, 2009, 319 с.

Фройд 2011: Фройд, Зигмунд. Малкият Ханс. Анализ на фобията на едно петгодишно дете. Прев. от немски Теодора Карамелска. София: Критика и Хуманизъм, Стигмати, 2011, 207 с.

 

 

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2015, № 1 (182)