Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА НИ

Росица Чернокожева

web

Което не боли - не е живот, което не отминава - не е щастие.
Иво Андрич

А щастието затова е хубаво, защото никога не те преследва.
Радой Ралин

Зигмунд Фройд. 4 основни текстаТези, които са на близка до моята възраст, помнят брилянтния филм на режисьора Клод Соте и сценариста Пол Гимар от 70-те години с близкото заглавие "Нещата от живота". Като че така наричаме и обобщаваме трудните и дори абсурдни неща в живота си. А те просто са... нещата от живота.

Прочетох четирите основни текста в труден период от моя живот - шест месеца след като съпругът ми почина. Не ги четях за пръв път - и преди съм се докосвала до три от тях. Сега, естествено, ги почувствах по нов, различен начин. Знае се, че в специални моменти в животa ни - и хубави, и трудни, Вселената като че ли откликва и ни насочва към нещо, което кореспондира точно с това състояние, в което сме в момента. Така се получи и с мен сега. Още преди време ми минаваше през ума да прочета отново "Траур и меланхолия" на Фройд, но като че ли нямах още сили за това. И ето, че се усетих почти готова да се срещна и изправя срещу чувствата си; да се сприятеля с болката си. Александър Геров се обръщаше към болката с: "Болка. / Болко-о! / Болчице..." - приласкаваше ли я, опитомяваше ли я... не знам.

Тази книга е поредното предизвикателство, което ни предлага Издателска къща "Критика и хуманизъм". Тя е книга номер едно на новата поредица "Теоретични пространства". Тя "включва работи на Фройд, на разработваната след него психоаналитична традиция, а също и на представителите на други сродни традиции на психологията, психотерапията и психиатрията на ХХ в. и до днес. Поредицата се подготвя с обединените усилия ня ИК "Критика и Хуманизъм", Българско общество по групова анализа и групови процеси и специалисти от европейски академични и терапевтични институции". Съставителството на книгата и, отново по традиция, послесловът е от д-р Давид Иерохам.

Още като че ли преди четири години е имало предчувствие (или сънуване) за тази книга. Когато през 2014 г. излезе книгата "Човекът вълк" от поредицата "Случаи", един от 5-те емблематични случая на Фройд, в послеслова си д-р Иерохам пишеше: "...Има неща, които принадлежат на реалността - или и на реалността, и някои от тях са отделянето, раздялата, смъртта. Когато се случи някое от тях, то е свързано с реална болка и тогава разбираме повече за цената, която плащаме, за да живеем. Тази цена заплащаме с чувства, ще добавим ние, чувства на тъга, болка, депресия, но и с просветление...".

Сега книгата с четири основни текста: "Преходността", "Траур и меланхолия", "Отричането", "Задръжка, симптом и страх" е вече издателски факт. Това са четири текста, писани в периода 1916-1926 година. Книгата осветлява мисловната и емоционална нагласа на гениалния учен в този десетгодишен период. Елементарно ще бъде да се стараем да отговорим и дори да поставяме въпроса песимист или оптимист е бил Фройд. Той сам казва, че цял живот се е стремял да развенчава собствените си и на човечеството илюзии. Обичам да цитирам и мисълта му: "И в доброто, и в злото човекът може повече, отколкото си мисли". Наред с това, ако проследим промените на психоаналитичната теория в различните периоди от живота му, ще доловим неговия неистов копнеж по хуманност у този, когото наричаме хомо сапиенс. Но разсъждения върху това биха довели само до схематизъм и едностранчивост. По-добре е да се потопим в тези текстове, да проследим логиката на авторовата мисъл и да станем съпричастни с теоретичните и клинични търсения и промени, които Фройд прави до края на живота си.

"Преходността" е произведение, което е писано през 1916 г., но действието се развива през 1913 г., година преди Първата световна война. В тази случка има доза тайнственост и завоалираност. Това налага известно "реконструиране" на фактологията - кои са двамата присъстващи на тази сцена, освен Зигмунд Фройд. Наистина се чувства известна театралност, в смисъл на сценичност, както в послеслова си ще напомни и д-р Иерохам. Тази сцена е кратка и камерна - с трима персонажи. Тя е като един ескиз от заобикалящото ни и същевременно от душевната ни сцена, но изводите от този частен случай са много общовалидни за емоционалния ни живот. Лу Андреас-Саломе, последователка на Фройд в психоанализата, и поетът Райнер-Мария Рилке са вероятните спътници на Фройд в тази разходка сред природата. Всеки посвоему възприема красотата на природния пейзаж. Ако Лу Саломе е мълчалива, Рилке - меланхоличен и депримиращо възприемащ красотата като преходност, която само натъжава, тук като че ли Фройд е с най-открити и изострени сетива за чудото-живот. Фройд отбелязва за Рилке: "Смущаваше го мисълта, че на цялата тази красота й е предначертано да отмине, че тя ще бъде заличена от зимата, също както и цялата човешка прелест, всичко красиво и благородно, което човекът е сътворил и би могъл да сътвори."

Всъщност "Преходността" може да се възприеме като една апология на жизнеутвърждението, която Фройд монологично ще изрази. Какви са основанията му за това. Бащата на психоанализата е убеден, че трябва да има някакъв начин естетичното да продължава да съществува, "въздигнато над всички разрушаващи го въздействия". Както и, че болезненото също може да бъде истинско. Преходността не бива да помрачава радостта ни от красивото. Напротив, тя увеличава неговата стойност. Както природата знае как да възстанови унищоженото от зимата. Фройд ни подсеща, че душата инстинктивно се отдръпва от всичко болезнено, бунтува се срещу траура и така траурът по загубата на нещо, което сме обичали, ни възпрепятства да му се насладим. Мисля, че тук Фройд е много актуален с апела да изживяваме живота "тук и сега". Но той внася и един нюанс: либидото се вкопчва в загубените обекти, дори когато има заместители и това всъщност е траурът. Размислите на Фройд са особено актуални и в контекста на случващото се в политико-икономически план по време на избухналата война, която "ограби от света неговите прелести".

Можем да отидем и още по-напред в асоциациите и нюансите. Ото Ранк, ранен сподвижник на Фройд, е казал: "Някои хора отказват заема на живота, за да избегнат дълга на смъртта." Става дума за това, че ако си предпазлив, ако избягваш истинското живеене и впускането в рискове, вероятно имаш гаранция, че няма да изгубиш твърде много. Отбягването на насладата от живота ще ти спести разочарованието, когато я загубиш. Съществува това непрекъснато напрежение между "страха от живота" и "страха от смъртта". И това люшкане може да продължи през целия живот, ако не приемем, че болката от отделянето, раздялата, смъртта са също част от живота. Самият Фройд другаде казва, че цената, която плащаме за живата си, е смъртта. Той не е кой знае какво, казва Фройд, но е единственото, което имаме на този свят.

На фона на трагичните екзистенциални въпроси, които поставя войната, се налага и преосмисляне на етичните и естетически ценности. Ще добавя само, че в друг текст, наречен "Размисли за живота и смъртта", Фройд изтъква, че в тези условия е нарушена нашата "културна договореност със смъртта." И точно тук той се проявява като хуманист и оптимист: "Едва когато траурът бъде преодолян, ще стане явно и това, че високата почит, която изпитваме към културните блага, не е пострадала поради това, че опитът ни е показал тяхната крехкост. Ще съградим наново всичко това, което войната е разрушила, и по всяка вероятност - върху по-стабилна основа и по-дълговечно от преди."

От "Преходността" до следващия текст "Траур и меланхолия", както ни напомня д-р Иерохам в своя текст, има само една крачка. Видяхме, че още в "Преходността" Фройд визира някои характерности на траура. Във втората творба той ще задълбочи изследването на това толкова често съпровождащо живота ни чувство и ще го разгледа наред с близкото - меланхолията. Ето отправната точка: "Съпоставянето на меланхолията и траура изглежда оправдано от общата картина на двете състояния. Произтичащите от житейските обстоятелства поводи за отключване също съвпадат с двете състояния...". Фройд конкретизира, че траурът е реакция спрямо загубата на любим човек или абстракция - свобода, родина. При същите обстоятелства при някои хора, с евентуална болестна предразположеност, вместо траура се наблюдава меланхолията.

Характерно за меланхолията е, че е униние, оттегляне от външния свят, апатия вместо склонност към любов; понижаване на самочувствието. Разликата е точно в това понижено самочувствие, което е свойствено за меланхолията и което я насочва към патологията. За нас траурът не се свързва с болестно състояние - той носи тежки анормални отклонения, но не е целесъобразно да се намесваме в периода, докато той трае, и смятаме, че с времето ще бъде преодолян. Друга разлика е, че при траура нашите депримиращи чувства са осъзнати по отношение на загубения обект, докато в меланхолията обектната загуба е в сферата на несъзнаваното. И Фройд ще постулира: "При траура беден и пуст е станал светът, при меланхолията такъв е самият Аз." Терапевтичната намеса при меланхолията не трябва да включва безплодно противоречене на болния за самокритиката му към неговия Аз, защото за състоянието, в което се намира, това е неговият реален свят. Страдащият съвсем правдиво описва загубата на самоуважение, т.е. своята клинична картина.

Изследователите на Фройд смятат произведението "Траур и меланхолия" за едно от основните му произведения. То е в обсега на изследванията му, които имат метапсихологична основа и са гранични по характер с психоаналитичното и културологичното. По-нататък бащата на психоанализата разглежда и как при меланхолията се намесва инстанцията съвест, която в по-късните произведения на Фройд познаваме под термина Свръхаз. Тези упреци, пренасочени от определен любовен обект към собствения Аз, за Фройд са ключът към болестта. Друг аспект, който Фройд детайлно осветлява, е амбивалентността на чувствата. Можем да изоставим обект, но не и любовта към него и тогава се задейства омразата или в друг случай може да се пренасочи към самонараняване-мазохизъм. На друго място Фройд ще сподели своите размишления, че за да не нараним себе си, пренасочваме враждебността към външни обекти. Както ще обобщи той: "Тъжен извод за етиката".

Внимание изисква въпросът и за "най-забележителната и изискваща разяснение особеност на меланхолията" - да се превръща в мания, противоположното състояние на депресия. И тук психологическият механизъм се обяснява с акумулираната енергия, която, неупотребена в правилна посока, се реализира в манийното еуфорично състояние. Към края на произведението Фройд отново се връща на изкушението как траурът ни отвежда до меланхолията. Оттеглянето на либидото води до идентични тенденции и в двете афектни състояния. В края на текста Фройд, верен на научната си и личностна почтеност, обобщава, че понякога взаимовръзките между заплетените душевни проблеми ни принуждават да оставим незавършено всяко изследване, докато не се появят нови резултати. За пореден път, в "Траур и меланхолия" Фройд, докосвайки се до човешкото страдание, макар и написана с психоаналитична терминология, говори на сърцето ни от позицията на човек, сам изстрадал болката от раздялата и допира със смъртта - на дъщеря си, внука си и брат си.

Третото произведение в тази книга - "Отричането" е най-кратко, но много интересно. Това произведение се превежда и отпечатва на български език за пръв път. Още в началото Фройд декларира, че начинът, по който пациентите съобщават хрумванията си по време на аналитичната работа, е повод за интересни наблюдения. Става дума за съотношението между интелектуалният процес и афектите. Т.е. това, което във вербалната ни афирматизация (утвърждение) е обект на крайно отричане, то всъщност е афектът в несъзнаваното. Конструкцията е следната: "Хрумна ми, че това е така, но нямам желание да приема това хрумване." Фройд отива и по-нататък, разкривайки част от кухнята на психоаналитика. "За да падне в капана", на пациента може да му се зададе подвеждащия въпрос: "Кое смятате за възможно най-невероятното в оная ситуация? Кое е било най-далечното за Вас, тогава". Мисля, че с това навлизане в краткото, но много интригуващо произведение, на нас като читатели вече ни се иска да проследим изцяло Фройдовите мисли и логика, които са така фино нюансирани. Изводът е "Резултатът е един вид интелектуално приемане на изтласканото, като обаче се запазва същевременно същината на изтласкваното". И Фройд продължава: "...но с това самият процес на изтласкването все още не е снет."

Фройд изяснява как осъждането е интелектуалният заместител на изтласкването. При осъждането има два варианта. Дали да припише, или да отрече някакво свойство на дадено нещо и дали да признае, или да оспори съществуването на дадена представа в реалността. В "Отричането" се разглежда и въпросът за това, как възниква противоположността между обективно и субективно. Като се има предвид, че ние, хората, в повечето случаи сме ръководени от субективните си възприятия, разсъжденията на Фройд са особено интересни и ценни. В края, връщайки се на съдната функция, авторът прави много интригуващия извод: "Няма по-силно доказателство за успешно откриване на несъзнаваното от случая, при който анализираният реагира на него със следното изречение: Не съм мислил това или никога не съм се сещал за това."

Това кратко, но толкова наситено с информация произведение на Фройд е като една светкавица на мисълта - тя избухва кратко за миг, но осветява широк периметър наоколо.

Четвъртото произведение в книгата е "Задръжка, симптом и страх". То е едно от най-важните произведения на Фройд. Тези три проявления в афективния ни живот са разгледани детайлно. Студията започва със сравнението между задръжка и симптом: "Задръжката и симптомът не покълват от една и съща почва. Задръжката има специфично отношение към някаква функция и не означава по необходимост нещо патологично, едно нормално ограничение на определена функция също може да бъде наречено задръжка на тази функция. Обратно на това, симптомът е знак за някакъв болестен процес. Следователно една задръжка също може да бъде симптом." В ежедневната употреба говорим за задръжка там, където има някакъв спад в дадена функция, а за симптом - когато се отива до качествено изменение в тази функция. Обикновено позитивният аспект се свързва със симптом, а негативният - със задръжка. По нататък Фройд проследява задръжката в сексуалната функция, храненето, локомоцията (моторните способности при координираното движение) и трудовата дейност. Още тук има отпратка, че задръжката е обвързана със страх. Фройд насочва вниманието ни и към връзката Азови задръжки, от една страна, и траура и меланхолията, от друга. Така това произведение, в някои случаи, обобщава и свързва разгледаните въпроси в предишните три произведения и съвсем логично то стои в края на корпуса на книгата.

За така важния въпрос: що е симптом, Фройд ще постулира: "Симптомът е знак и заместител на едно нереализирано нагонно задоволяване, той е резултат от процеса на изтласкване". Оттук насетне теорията ще се надгради с изводите, че изтласкването е равнозначно на опит за бягство, че Азът е същинското вместилище на страха, че съществува опасност да надценим ролята на Свръхаза при изтласкването. Тази проблематика е свързана с много нюанси, до които ще оставя читателят сам да достигне. Нужно е обаче да кажем, че при изясняването на тези въпроси Фройд подкрепя теорията с известните фобии на Малкия Ханс и човека вълк.

Най-важното, което трябва да се каже за страха, е следното: "Страхът, на първо място е нещо, което може да бъде усетено. Ние го наричаме афективно състояние, макар и да не знаем какво представлява афектът. В качеството му на усещане най-очевиден е неудоволственият му характер, но това не изчерпва неговата отличителност; не всяко неудоволствие можем да наречем страх." Фройд не приема докрай твърдението на Ото Ранк, който извежда чувството за страх от родовата травма. В студията Фройд се спира и на страховете на бебето и малкото дете. Авторът разглежда пространно въпроса и дали истинското вместилище на страха е Азът. Краят на студията е с акцент върху болката - физическа и емоционална, и като че отново се затваря кръгът, защото последната страница пак ни връща към психическата болка, която изпитваме при траура.

Искам да отбележа и безспорния принос на послеслова на д-р Давид Иерохам. Тук отново разсъжденията на автора не са само анализ на четирите творби, а и надграждащ ги проникновен и оригинален в трактовката си текст. Винаги съм изтъквала как специалната и обща култура на д-р Иерохам през всичките тези години, когато тълкуваше в послесловите си произведенията на Фройд, трасира пътя към по-пълноценното им разбиране и осмисляне като ни приобщава към Културата Фройд.

Изводът на д-р Давид Иерохам за четирите текста в тази книга е, че те показват трудния път на Фройд в изграждането на психоаналитичното учение и психоанализата, така че тя да стане академична наука. Особено ценно тук е, че на психичната сцена се "разиграват отблясъците на човешките отношения. Появяват се психичната болка и най-вече чувствата, заедно с тяхната роля за човешкото развитие."

Внимание заслужават и усилията, увенчали се с безспорен успех, на двете преводачки Елица Цигорийна и Светлана Събева. Тяхната професионална подготовка, съответно Елица Цигорийна - в психология, и Светлана Събева - в социология, са гаранция за висок професионализъм при дълбочинното навлизане в терминологията. Постигнат е най-верният прочит и превод на български.

В края бих искала да се спра на оформлението на тази книга. Знаем, че Издателска къща "Критика и Хуманизъм" винаги се е стремяла да поддържа високия си имидж и в дизайна и оформлението на своите книги. Мисля, че дизайнът на Гергана Икономова е продължение на традицията на издателството. След постиженията на незабравимата Яна Левиева, като че ли има един стремеж да бъде продължен и поддържан стилът, който се е наложил досега. Това личи в оформлението със същия щрифт, акцентът с подчертаване на някои от гласните звукове, пунктираната линия при надписа на поредицата. И дори двуцветния - еднакъв с корицата - неизменен разделител.

Екипът на Издателска къща "Критика и Хуманизъм", реализирал съставителство, послеслов, превод, оформление на книгата "Зигмунд Фройд. 4 основни текста" за пореден път ни поднася едно високохудожествено и ценно издание.

 


Зигмунд Фройд. 4 основни текста. София: ИК "Критика и Хуманизъм", 2018.

 

 

© Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.09.2019, № 9 (238)