Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АБСУРДНИЯТ БУНТ: САВИНКОВ И КАМЮ

Пламен Панайотов

web

"В Русия - пише Камю, - където атентатите срещу второстепенните представители на режима никога не са преставали, военната организация на революционната социалистическа партия се ражда през 1903 и обединява най-изключителните фигури на руския тероризъм. Убийството на Плеве от Сазонов и на Великия княз от Каляев през 1905 г. отбелязват апогея на тридесет години кърваво апостолство и завършват епохата на мъчениците на революционната религия." (Камю 1994: 189).

Тайнствената терористична организация на есерите, създадена от легендарния Григорий Андреевич Гершуни и ръководена от Евно Азеф, чийто помощник в продължение на четири години е Борис Савинков, включва в редиците си изключителни личности. В подготовката на двете шумни убийства, за които споменава Камю, и в покушенията над Дубасов и Дурново вземат участие Дора Брилянт, Алексей Покотилов, Егор Сазонов, Максимилиян Швейцер и Борис Вноровски, революционери, които виждат в терора, подобно на Каляев, най-решителния в групата, "не само най-добрата форма на политическа борба, но и морална и религиозна жертва." (Савинков 1990: 46).

Тези атентатори, за които бунтът е жертвоприношение, обединяват по един ярък начин принципа на личността като върховна ценност с принципа на братската общност между хората. Техният аскетизъм, нравствен максимализъм и мистичното преживяване на битието и обществото правят невероятно силно впечатление на Албер Камю.

Авторът на "Разбунтуваният човек", който познава книгата на Николай Бердяев "Изворите и смисълът на руския комунизъм" и частично следва неговата идея, че жертвеният подвиг на терористите е израз на религиозен и социален есхатологизъм, изтъква: "Нихилизмът, тясно преплетен с движението на една разочарована религия, завършва с тероризъм. В света на тоталното отрицание, чрез бомбата и револвера, и също така със смелостта, с която те отиваха на бесилото, тези млади хора се опитваха да излязат от противоречието и да си създадат ценности, които им липсваха." (Камю 1994: 190).

За какви ценности става дума?

В автобиографичната повест на Борис Савинков "Конь бледный" фанатично вярващият в терора Каляев изрича следните думи: "Ето, аз отивам да убивам, а душата ми скърби до смърт. Но аз не мога да не убия, защото обичам. Ако кръстът е тежък, поеми го. Ако грехът е голям, приеми го. И господ ще те пожали и ще ти прости." (Савинков 1990: 313).

На 2 февруари 1905 този чувствителен, душевно раним човек, след като вече е получил бомба от Савинков, застава до зданието на градската Дума в очакване да се появи каретата на великия княз. В Болшой театър е трябвало да се състои благотворителна вечер под патронажа на Елизавета Фьодорова, жената на великия княз Сергей Александрович. Когато каретата се появява на площада, Каляев излиза срещу нея, но на светлината на фенерите забелязва, че до московския генерал-губернатор седят съпругата му и децата на великия княз Павел. Тогава той решава, че трябва да се откаже от атентата.

На срещата със Савинков в Александровската градина развълнуваният Каляев казва: "Мисля, че постъпих правилно. Нима могат да се убиват деца?" "Аз му отвърнах - продължава Савинков, - че не осъждам неговата постъпка, а високо я ценя. Тогава той предложи да се реши общият въпрос: "Има ли право организацията да му заповяда заедно с великия княз да убие жена му и племенниците му?" Този въпрос никога не беше обсъждан от нас, даже не беше повдиган." (Савинков 1990: 93). След два дни, когато генерал-губернаторът на Москва е вече сам в каретата си, Каляев извършва покушението.

В "Разбунтуваният човек", в главата "Взискателните убийци", в която Камю многократно се позовава на френския превод на "Спомените на терориста" на Борис Савинков, епизодът с отложения атентат срещу великия княз е коментиран така: "Тези екзекутори, които залагаха собствения си живот и то толкова тотално, докосваха чуждия с крайно придирчиво съзнание." (Камю 1994: 193). За поведението на Каляев в мига, когато решава, че няма право да отнема живота на невинни деца, в най-пълна степен важат думите на Рамбер за смелостта: "Сега зная, че човек е способен на велики дела, но ако не е способен на велико чувство, той не ме интересува." (Камю 1996: 127).

За да даде представа за висотата на нравствената позиция на атентаторите от 1905, Камю привежда и други примери, взети отново от "Записките на терориста": "За Рахили Лурие, една друга терористка, Савинков пише: "Тя вярваше в терористичното действие, смяташе за чест и дълг да вземе участие в него, но кръвта [си, която трябваше да пролее] не я смущаваше повече отколкото Дора [Брилянт]." Същият Савинков се противопоставя на един атентат срещу адмирал Дубасов във влака Петербург - Москва: "При най-малко невнимание експлозията би могла да стане в колата и да убие чужденци." <...> По същия начин Вноровски, този убиец на хора, който признава, че никога не е ловувал, "намирайки това занимание за варварско", заявява на свой ред: "Ако Дубасов е придружаван от жена си, няма да хвърля бомбата." (Камю 1994: 193).

В терористичните акции от 1905 г. Албер Камю вижда най-чистото въплъщение на бунта в неговото историческо измерение. Основната цел на историческия бунт според френския философ е свободата. За да възтържествуват справедливостта и свободата, е необходимо да се утвърдят ценности, които съответстват на човешката природа и изхождат от индивидуалния опит на хората. Целта на революциите според Камю е друга. Това е смяната на един политически строй с друг. Същевременно и изходните точки на бунта и революцията са различни. Бунтът тръгва от отрицанието, за да достигне до утвърждаването. Революцията изхожда от абсолютното отрицание и превръща човека в материал на историята, обричайки го на всевъзможни видове робство и терор, заради една идея, достижима само в края на времето.

За да подкрепи мисълта си, че бунтът е съзидателен, а революцията нихилистична, Камю се позовава отново на опита на руските терористи от 1905 г.: "Когато един живот е заплатен с друг живот, от тези две изкупителни жертви излиза обещанието за ценност. Каляев, Вноровски и останалите вярват в еквивалентността на животите.

Следователно те не поставят никоя идея над човешкия живот, въпреки че убиват за идеята. "След тези смели мъже - продължава Камю - ще дойдат други, които ще вземат техните методи за сантиментални. "Тогава те ще поставят над човешкия живот една абстрактна идея, <...> на която те самите предварително са се подчинили и съвсем произволно ще решат да подчинят на нея и останалите." (Камю 1994: 193).

За да избегне подобна дегенерация, бунтът трябва да се върне към своята изходна точка - човешката природа и живота извън всякакви схеми. В същността на бунта според Камю влиза намерението да се бори срещу Историята, за да запази от нея тази част от човека, която не й принадлежи. За да се осъществи това, е необходимо да се каже "не" на подменянето на реалния човек с политическия и историческия, да се отхвърлят самотата и царството на абстракциите и на предопределеността (Камю 1993: 45).

Макар книгата "Разбунтуваният човек" да бележи нов етап в творчеството на Камю, тя не скъсва напълно с идеите, изложени в знаменитото есе на Камю за абсурда. В "Митът за Сизиф" четем: "Да премахнеш съзнателния бунт, означава да заобиколиш проблема. Темата за перманентната революция се пренася така в индивидуалния опит. Да живееш, означава да съживяваш абсурда. А да го съживяваш, значи преди всичко да го съзерцаваш. За разлика от Евридика, абсурдът умира, когато не го гледаме. По този начин бунтът се очертава като една от малкото силни философски позиции. Той е постоянно сблъскване на човека с неговата неяснота. Той е желание за една невъзможна смисленост." (Камю 1982: 81-82).

На страниците на "Разбунтуваният човек" понятието абсурд се среща сравнително по-рядко. Камю го използва при характеристиката на историческия прогрес, при анализа на Хегеловата диалектика на роба и господаря и при изясняване спецификата на творческия акт. Наред с това терминът се запазва като една от главните дефиниции на бунта.

В "Разбунтуваният човек" и в лекцията "Кризата на човешкото", четена в САЩ, бунтът се определя като "усилие за измъкване от абсурдността", доколкото ни конституира като общност и полага ценности (Камю 1993: 49). Същевременно бунтът си остава абсурдно начинание, тъй като е желание за "една невъзможна яснота".

По същия начин, но, разбира се, с други изразни средства, е характеризиран бунтът в повестта на Савинков "Конь бледный". В този текст писателят разказва в дух, близък до Камю, за нравствения максимализъм на Каляев, но оставя неспособен да разбере дълбокия смисъл на неговите нравствени терзания. "Може би - пише той - Ваня е прав, но <...> тази святост и тази истина са недостъпни за мен, те са ми непонятни." "Единственото", в което е уверен, е че утре пак ще вземе револвера и че този живот, подобен на театър на марионетки, в който му е отредено да извършва терористични актове, е толкова непонятен, колкото истината на този горещ летен ден, в който слънцето сияе (Савинков 1990: 361, 356, 371). Денят и бунтът като че ли ще се повтарят до безкрай.

Към епизода с отложеното покушение над великия княз Албер Камю, подобно на Савинков, се връща още един път. Ръководителят на терористичната организация на есерите разказва за този епизод в "Конь бледный" и в "Спомените на терориста". Камю прави това в "Разбунтуваният човек" и в пиесата си "Праведниците" ("Les Justes"). В тази малко позната и непревеждана на български език творба с истинските си имена се появяват Иван Каляев и Великата княгиня, която, както е известно от "Записките" на Савинков, след смъртта на мъжа си, посещава Каляев в затвора. Сред героите на пиесата са също самият Савинков и Дора Брилянт, но въведени с други фамилни имена (Аненков и Дулебова).

В "Разбунтуваният човек" Камю отбелязва: "Революционното заблуждение се обяснява преди всичко с незнанието или със систематичното неразбиране на този предел, който изглежда неотделим от човешката природа и който именно бунтът разкрива." (Камю 1994: 331). Целеполагането на бунта следователно се "изчерпва" в релативното.

Свободата и справедливостта не могат да се реализират в своята чиста форма, защото ако едното от двете се приеме за абсолют, то това би изключило осъществяването на другото. "Понеже силите са равнопоставени и във взаимна конфронтация, от името на историята Камю отправя резонния въпрос: "В името на какво е тук сблъсъкът?" (Гай-Гросие 1967: 176).

За да реши този проблем, авторът на "Праведниците" отново се съсредоточава върху понятията мярка (mesure) и граница (limite). В пиесата се сблъскват два противоположни възгледа за насилието - гледната точка на Степан, абсолютния революционер, и позицията на Каляев, човека на бунта. Степан счита, че революционерът не бива да се спира пред нищо. Той казва: "В деня, когато се решим да забравим децата, ние ще бъдем господари на света и революцията ще възтържествува. <...> Истината е, че вие не вярвате в революцията." ("Quand nous déciderons à oublier les enfants, ce jour-là, nous serons les maîtres du monde et et la révolution triomphera. <...> Il n’y a pas de limites. La vérité est que vous ne crouyez pas à révolution.") (Камю 1950: 59, 62). Каляев, който пък смята, че да се убиват деца е противно на човечността, отвръща: "Революция, разбира се, но революция за живота, революция, която ще ни даде шанс за този живот." ("La révolution , bien sûr! Mais la révolution pour la vie, pour donner une chance à la vie.") (Камю 1950: 36).

Дали Савинков, подобно на своя другар Иван Каляев, е успял да открие границата на човешката природа и мярката на човечността, е трудно да се каже. Ако не ги е намерил през бурния си, изпълнен с насилие живот, може би ги е съзрял в смъртта си, в мига, когато против волята си е бил изхвърлен от прозорците на Любянка.

В Русия Савинков се връща, за да оглави нелегалните групи за борба с болшевиките, организация, в чието съществуване са го уверявали самите болшевики. При срещата си с Уинстън Чърчил през 1921 г. той казва: "Трябва да сме заедно, както преди, и да обуздаем комунистическата тирания, както обуздахме царя."(Чърчил 1937: 104). Савинков вероятно е съзнавал, че с тази полуистина полулъжа Каменев и Троцки са искали да го подмамят да се върне в Русия, но не е могъл да постъпи по друг начин. Бунтът е трябвало да продължи.

В есето си за Савинков Чърчил пише: "Целия си живот той бе отдал на конспирацията. Живееше извън религията на духовниците, извън морала, разбиран като предписание. Живееше извън дома си и вън от страната, без жена си и децата си, далеч от близки и роднини, без приятели, без страх, ловец и жертва, неумолим, непобедим, самотен." И по-нататък: "Той беше странно направен - беше терорист с умерени цели. Смяташе, че бомбата и рискът все някога ще доведат до една разумна и просветена политика (до английската парламентарна система, до закона за поземлената собственост във Франция), до свобода, толерантност и добра воля." (Чърчил1937: 104).

В началото Савинков вероятно е желаел точно това. Постепенно обаче неговият бунт се превръща в едно абсурдно начинание, в желание за невъзможна яснота.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Гай-Гросие 1967: Gay-Grosier, Raymond. Les Envers d’un échec. Étude sur le théâtre d’Albert Camus. Paris, 1967.

Камю 1950: Camus, Albert. Les Justes. Paris, 1950.

Камю 1982: Камю, Албер. Митът за Сизиф. Варна, 1982.

Камю 1993: Камю, Албер. Кризата на човешкото. // Европейски екзистенциалисти. София, 1993.

Камю 1994: Камю, Албер. Разбунтуваният човек. София, 1994.

Камю 1996: Камю, Албер. Чумата. София, 1996.

Савинков 1990: Савинков, Борис. Избранное. Москва, 1990.

Чърчил 1937: Churchill, Winston. Great Contemporaries. New York. 1937.

 

 

© Пламен Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2006, № 6 (91)