Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАМЕТТА, КОЯТО НИ Е НУЖНА

Пламен Панайотов

web

Спомням си за една среща с Въло Радев през 1991 г. Прожектираха "Крадецът на праскови", "Черните ангели" и "Осъдени души" - три прекрасни филма за любовта, за страстта, но също и за отровата, която вливат в сърцата ни войната и екстремните политически и религиозни убеждения. На срещата мой колега попита режисьора не счита ли, че с "Черните ангели" е направил компромис със себе си и е застанал на страната на идеологията, проповядваща омраза и насилие. Когато чух въпроса, се почувствах ужасно неудобно. Същото притеснение изпитах десет години по-късно, когато един мил разговор на Доротея Тончева, Добринка Станкова, Виолета Гиндева и Стефан Данаилов, отпечатан във вестник "Сега", бе изтълкуван едва ли не като политически рецидив (Башева 2001).

Винаги съм смятал, че сляпата омраза към комунизма е една от формите на безпаметството ни, затова съм впечатлен от факта, че Евгения Гарболевски превръща темата за амнезията в един от главните смислови фокуси на своята книга. Желанието "да нямаш спомени", "да забравиш всичко", както иска Стареца от "Нощем по покривите" на Бинка Желязкова, е емблематично за цяла една епоха. Зад него стоят много неща: разочарованието на идеалистите, взели участие в антифашистката борба, притесненията на режисьорите да говорят за времето, в което са творили, опитът да бъде "зачеркнато" ("взривено") миналото и т.н.

За опасността от безпаметството писа Тончо Жечев, един от най-големите интелектуалци на България. Радостен е фактът, че д-р Гарболевски продължава тази тема.

Нейната книга е част от дисертационния й труд "Конформистите: креативност и декадентство в българското кино (1945-1989)", защитен през ноември 2010 г. в Университета Брандайз, САЩ. В труда авторката подчертава, че опитът й за критическа преоценка на визуалния и културния език на българското кино от епохата на Студената война е стимулиран от благородната идея да бъде спасена от забрава паметта за една епоха, омаловажавана и все още недооценена, както трябва.

Голямото достойнство на книгата на Евгения Гарболевски е в това, че разглежда българското кино от ерата на Студената война като част от универсалното културно наследство. В този смисъл задачата на авторката е далеч по-сложна от амбициозните, но сравнително лесни за осъществяване проекти на Мария Тодорова (2009) и Георги Господинов (Аз живях 2006), които запечатват миналото като веществени стереотипи и като лични разкази.

Не отричам, че е трябвало да бъде направено и едното, и другото. Просто смятам, че да запишеш историите на отделни хора и да покажеш как изглежда комсомолска книжка или какви табели е имало по улиците и в парковете по времето на социализма, не означава, че си съхранил паметта за миналото. Спомнянето като Erinnerung не може да се опира нито само на стереотипите, нито пък само на индивидуалните истории. Духът вниква в себе си истински тогава, когато се фокусира върху особеното, т.е. върху изкуството, и се преоткрие като свобода.

Именно свободата е голямата тема на българското кино от 60-те години. Филми като "Крадецът на праскови", "Птици и хрътки", "А бяхме млади", "Бялата стая", "Привързаният балон", "Понеделник сутрин" и др. бяха родени от духа на десетилетието, което остана в културната история на Европа и Америка преди всичко със своята свръхчувствителност към различните форми на социална репресия.

Когато чета книгата на д-р Гарболевски и размишлявам за дискусиите по повод на споменатите филми, се убеждавам за пореден път колко неоснователен е страхът на Ален Бадьо от "нечистите” естетически елементи в киното (Бадьо 2005). Големите кинотворци винаги са се вълнували от безпокойствата на своето време. Това обаче не означава, че те не могат да създадат произведения, в които истината за духа и света да се извиси до формата на чиста матема1. Пък и въпросът за тенденциозното според мене няма нищо общо с факта, че киното е синтез между театър, фотография, музика, литература и живопис.

Всъщност проблемът, който разглежда Ален Бадьо в книгата си "Наръчник по инестетика", съвсем не е нов. С него се занимава големият чешки структуралист Ян Мукаржовски. В изкуството - твърди Мукаржовски - всеки фрагмент от произведението е мотивиран и немотивириран, той е едновременно и вещ, и знак. Същото е и в акта на възприятието. Когато гледаме сцена от един филм, ние я преживяваме като факт от действителността, но същевременно знаем, че показаното на екрана има знаков характер. Затова въпросът за тенденциозното в изкуството никак не е еднозначен.

Великолепна рефлексия върху проблема за преднамереното и непреднамереното, знака и вещта и тяхното изоморфно отношение откривам в "Птици и хрътки" на Георги Стоянов. В този филм режисьорът показва своите положителни герои (гимназистите от групата на Никифор) като смели и решително действащи антифашисти, същевременно той съумява да подчертае, че във всичко, което те правят, има несъзнаван елемент на игра. Отрицателните герои (съдиите) също са представени по двойствен начин. Те са хладни и безжалостни, но тази безжалостност и студенина е колкото истинска, толкова и "театрализирана", т.е. в поведението им също има елемент на игра. Разбира се, тяхната игра е демонична.

Играейки себе си, съдиите искат да убедят присъстващите на процеса каква опасност за държавата са група деца от горните класове. Гимназистите пък, играейки "големите" (Никифор, професионалните революционери), се обричат на гибел. Неизпитали още първите пориви на любовното чувство, те трябва да понесат смъртта за дела, които не заслужават толкова строго наказание. Тъй като режисьорът борави много умело с дистанцията между фактичност и екзистенция, той съумява да внуши по един много силен начин колко безжалостна и трагична може да бъде всяка политическа игра.

В "неуместния" филм на Въло Радев ("Черните ангели") също има много силни елементи на игра и театралност (например фразата "В името на народа сте осъден на смърт", която в действителност никога не е била произнасяна). Филмът неслучайно е построен като екшън. Жанровата рамка ни подсказва, че това, което зрителят вижда на екрана, е колкото сериозно, толкова и игра. Сериозно, защото залогът в този политически екшън са животът и смъртта, и несериозно, защото всяка сериозност има и своята обратна страна - играта, която води с нас "себеизмамването"2, което "утвърждава тъждеството на фактичност и екзистенция, запазвайки тяхното различие” (Сартр 1943: 91).

Българският интелектуалец, който все се бои да не изглежда "недемократичен" и затова осъжда Въло Радев, забравя, че над идеологиите и техните стратегии има една друга, по-висша истина, според която на нас като човешки същества ни е съдено постоянно да пребиваваме в състояние на неяснота за нашите екзистенциални решения. Режисьорът се съсредоточава именно върху това. Той разкрива трагедията на своите герои, които, докато играят на това, което не са, откриват очарованието, но също така и ужаса на бездната, в която се корени нашата свобода.

Този, който противопоставя на един закон друг закон и в негово име унищожава себе си с гордост и страст, не може да не предизвика чувството на страх и ужас. Pollatadeinakoudenanthropoudeinoteronpolei. "Няма нищо по-страховито от човека" - пише Корнелиус Касториадис, превеждайки началото на прочутия втори стазим на "Антигона" на Софокъл (Касториадис 2007: 25)3. И е прав, защото този, който иска да даде нов закон, извършва с действията си насилие над битието. Ето защо трябва да понесе наказание за постъпките си. Това чувство за екзистенциален трагизъм е най-важното във филмите, за които говорих.

Спрях се на тях, не защото ми се струва, че в дисертацията и в книгата на Евгения Гарболевски има нещо, което трябва допълнително да се изяснява, а защото съм впечатлен от свободата, с която авторката разглежда своята тема. В книгата й историята на българското кино от 60-те години е анализирана без каквито и да било политически предразсъдъци и подозрителност към създателите на филмите.

Изследването на д-р Гарболевски се отличава с прецизност при боравенето с фактите и с аргументираност на изводите. Особено ценно ми се струва наблюдението й, че българското кино през това десетилетие е повлияно повече от френското и италианското кино, отколкото от съветското кино.

Когато четох книгата, която читателят държи в ръцете си, останах с впечатлението, че авторката пренася върху "Крадецът на праскови" редица свои размишления, провокирани от филма на Висконти "Чувство". Мисълта за съюза на Ерос и Танатос, за който пишат Платон във "Федър" и Фройд в своята теория за влеченията, определя духа на редица конкретни анализи в книгата. От тази мисъл тръгва и заглавието на дисертационния труд на Евгения Гарболевски, който със самия факт, че визира понятията "креативност" и "декадентство" не като взаимно противопоставени, а намиращи се в конюнкция, е вече едно предизвикателство към читателя.

Надявам се, че в скоро време дисертацията ще бъде отпечатана в пълния си обем не само в САЩ, но и у нас. Така ще имаме още един крайно нужен и ценен труд за българското кино в годините на Студената война.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Думата математа (mathème) å неологизъм, създаден от Жак Лакан и въведен от него в психоаналитичната му теория, за да обозначи формула, изразяваща фундаментални отношения между обекта и субекта на желанието, връзката между отделните звена на сигнификативната верига и т.н. Математа е "индекс на абсолютното значение" (Лакан 1977: 314). [обратно]

2. La mauvasie foi. [обратно]

3. Хайдегер превежда "deinos" с "dasUnheimliche": VielfältigdasUnheimliche, nichtsdoch // überdenMenschenhinausUnheimlicheresragendsichregt (Хайдегер 1983: 155). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бадьо 2005: Badiou, Alain. The False Movement of Cinema. // Badiou, A. Handbook of Inaesthetics. Тrans. Alberto Toscano. Stanford: Stanford University Press, 2005, pp. 78-88.

Башева 2001: Башева, Mиряна. Обществената поръчка за "Черните ангели". // Сега, 14.04.2001.

Аз живях 2006: Аз живях социализма - 171 лични истории. Съст. Георги Господинов. Пловдив: Жанет 45, 2006.

Касториадис 2007: Castoriadis, Cornelius. Figures of the Thincable. Stanford: Stanforfd University Press, 2007.

Лакан 1977: Lacan, Jacques. Écrits. A Selection. Ttrans. Alan Sheridan. London: Tavistock Publications, 1977.

Сартр 1943: Sartre, J.-P. L’Etre et le néant. Essai d‘ ontologie phénoménologique. Paris: Gallimard, 1943.

Тодорова 2009: Todorova, Maria. Remembering Communism: Genres оf Representation. New York: Columbia University Press, 2009.

Хайдегер 1983: Heidegger, Martin. Gesamtausgabe. Band 40. Einführung in die Metaphysik. Frankfurt am/M.: Vitorio Klosterman, 1983.

 

 

© Пламен Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2011, № 7 (140)

Други публикации:
Евгения Гарболевски. Тихи революции: Метаистория, репресия и бунт през 60-те години на 20. век. София: ИК "Светулка”, 2011.